терминологията на различните съвременни школи“ — и следваше още един звучен израз — „заедно с хронология на някои подраздели в независимо възникналите течения“.
На немски това заглавие щеше да изглежда монументално.
Дик въртеше бавно педалите на велосипеда по пътя към Монтрьо и поглеждаше към Дан дю Миди, когато върхът се откриваше. От време на време го заслепяваха водите на езерото, което проблясваше през алеите, водещи към крайбрежните хотели. Там имаше групи англичани, появили се за първи път от четири години насам. Те обикаляха, оглеждайки се подозрително като герои от криминални романи, сякаш очакваха, че в тази съмнителна страна могат да ги нападнат въоръжени отряди на германски доброволци. Наоколо се издигаха нови строежи — тази осеяна с морени местност се пробуждаше. На юг в Берн и Лозана мнозина бяха питали Дик с жив интерес дали тази година ще има и американци: „Ако не през юни, поне през август.“
Той носеше къси кожени панталони, офицерска риза и туристически обувки. В раницата си бе сгънал един памучен костюм и бельо. На лифта при Глион предаде велосипеда си на багаж и изпи една малка бири на терасата на бюфета, загледан в приличната на бръмбар кабина, която се изкачваше под осемдесетградусов наклон. При Ла тур де Пелц бе спринтирал, защото си бе внушил, че атлетическите му способности са в упадък, по невнимание си бе наранил ухото и сега по него имаше засъхнала кръв. Поиска спирт и го почисти, докато кабината на лифта спираше на платформата. Видя, че натовариха велосипеда му, метна раницата си в долното купе и се качи.
Кабините на въжената линия са полегати, под наклон, напомнящ нахлупената шапка на човек, който не иска да го познаят. От резервоара под кабината пуснаха водата и Дик се замисли колко находчива беше идеята в същия момент другата кабина на върха пълнеше резервоара си с планинска вода, за да притегли под собствената си тежест олекналата кабина долу, щом освободят спирачките. Това беше едно чудесно хрумване. На отсрещната седалка двама англичани говореха за кабела.
— Кабелите, които изработват в Англия, винаги траят пет-шест години. Преди две години германците предложили по-ниска цена и колко, мислите, изтраял техният кабел?
— Колко?
— Една година и десет месеца. След това швейцарците го препродали на италианците. Там техническият контрол върху кабелите не бил тъй строг.
— Да, за Швейцария сигурно ще бъде ужасна катастрофа, ако някой кабел се скъса.
Кондукторът затвори вратата, телефонира на колегата си, скрит зад вълнистите хребети, и кабината с тласък потегли към изумрудения хълм, завършващ с иглообразен връх. Когато покривите под краката им се смалиха, хоризонтът се разшири, наоколо им остана само небе. А под тях, в кръгова панорама, се разстлаха Валдените, Швейцарска Савоя и Женева. В средата на езерото, пронизвано от студеното течение на Рона, беше истинският център на западния свят. По него плуваха лебеди като лодки и лодки като лебеди, чезнещи в безсмислието на бездушната красота. Денят беше ясен, слънцето огряваше тревистия бряг и белите сгради на Курсаал. Дворцовите стени не хвърляха сянка.
Когато се появиха Шильон и островният дворец Саланьон, Дик обърна глава напред. Въжената линия минаваше над високите сгради по езерния бряг; от двете страни на лифта имаше стена от растителност и цветя — тук-там гъстакът се извисяваше като цветна вълна. Беше като градина от двете страни на линията и в кабината имаше надпис: Defence de cueillir les fleurs.25
Въпреки забраната цветята сами искаха да влязат вътре — рози „Дороти Пъркинс“ бавно се провличаха и отъркваха о кабината, поклащаха се заедно с нея и когато тя отминаваше, клонките им се връщаха на мястото си. Клонките непрестанно надничаха през прозорците.
В предното купе, което беше разположено по-високо, група англичани стояха прави и възклицаваха от възхищение, загледани в отрязъка небе над кабината на Дик. Неочаквано те се раздвижиха и дадоха път на младеж и девойка, които се извиниха и припълзяха в задната кабина, в която се намираше Дик. Младежът беше явно южняк, с очи като на препариран елен, а момичето беше Никол.
Задъхани от усилието, те със смях се настаниха на седалките и принудиха англичаните да се сместят в ъглите. „Хелоу“ — поздрави Никол. Тя изглеждаше прекрасно; Дик веднага забеляза, че в нея има нещо променено — след секунда разбра, че меката й коса сега беше подстригана късо и с бухнали къдрици като на Айрин Кесъл26. Тя носеше небесносин пуловер и бяла пола за тенис — беше свежа като майско утро и всякакви следи от престоя в клиниката бяха заличени.
— Уф, този кондуктор! — каза тя задъхана. — Сигурно ще ни арестуват на следващата спирка. Доктор Дайвър — граф Мармора — представи ги тя един на друг.
— Сестра ми купи билети за първа класа — за нея това е въпрос на чест — продължи Никол, опипвайки новата си прическа. Двамата с Мармора се спогледаха и тя допълни на висок глас: — След това открихме, че прозорците на първокласното купе в тази катафалка зад ватмана са закрити с брезент, в случай че завали, така че нищо не се вижда. Но сестра ми много държи на достойнството си…
Никол и Мармора отново се засмяха с младежка непринуденост.
— Къде отивате? — запита я Дик.
— В Ко. И вие ли? — Никол огледа костюма му. — Ваше ли е онова колело отпред?
— Да. В понеделник се спускам надолу към брега.
— Ще вземете ли и мен — ще седна на рамката на велосипеда. Наистина, защо не ме вземете? Не мога да си представя нищо по-весело.
— Но аз съм готов да те нося на ръце — запротестира енергично Мармора. — Готов съм да те сваля на летни кънки или да те хвърля отгоре и ти ще паднеш бавно като перце.
Лицето на Никол светна от радост — приятно й беше да е отново перце, а не оловен лот, да плува във въздуха, а не да се влачи по дъното. Тя се менеше бързо като картини от карнавал — на моменти беше свенлива, позираше, ту правеше гримаси, ту жестикулираше, а понякога върху нея падаше сянката на преживяното страдание. То я обвиваше цяла, придаваше й достойнство. Дик предпочиташе да е надалеч от Никол, боеше се, че за нея той е частица от един свят, който тя окончателно е оставила зад себе си. Реши да отседне в друг хотел.
Кабината спря и непривикналите с този род транспорт трепнаха — бяха увиснали във въздуха, наоколо беше само небе. Оказа се, че кондукторът на изкачващата се кабина имал да каже нещо на кондуктора на кабината, която слизаше. После продължиха все нагоре и нагоре, минаха над една горска пътека и един пролом — след това отново нагоре по склона, бялнал се над главите им като накичен с хиляди нарциси. Долу в Монтрьо на кортовете край езерния бряг играеха тенис — хората изглеждаха малки като буболечки. Във въздуха имаше нещо ново: бодрост, която се превърна в музика, когато кабината наближи Глион и те чуха оркестъра в градината на хотела.
Прехвърлиха се в планинската железница и шуртенето на водата, изливаща се от хидравличната камера, заглуши музиката. Почти над главите им беше Ко с десетките прозорци на хотела, пламнали под лъчите на залеза.
Тук изкачването беше различно, свистящата парна машина извозваше пътниците по лъкатушен път, който се виеше като змия нагоре по склона; те прорязаха с пухтене ниските облаци и за миг парата от завиващата машина закри лицето на Никол от погледа на Дик. Нагоре кръговете на спиралата се стесняваха, с всяка обиколка хотелът ставаше все по-голям, докато накрая с учудване се намериха на слънчевия връх.
В суматохата при пристигането Дик нарами бързо раницата си и тръгна към платформата да си вземе велосипеда. Но Никол се оказа до него.
— Няма ли да отседнете в нашия хотел? — запита го тя.
— Правя икономии.
— А ще слезете ли при нас за вечеря? — Прекъснаха разговора, защото стана някакво объркване с багажа.
— Това е сестра ми — доктор Дайвър от Цюрих — запозна ги Никол.
Дик се поклони на една двадесет и четири годишна жена. Тя беше висока и самоуверена. Внушаваше респект, а в същото време се чувствуваше, че е уязвима, реши Дик. Тя му напомняше други жени, които бе познавал — е устни като напъпила роза, но сякаш пригодени да захапят мундщука на юздата.
— Ще се отбия след вечеря — обеща Дик. — Най-напред трябва да се аклиматизирам.
Той се отдалечи с велосипеда си, като усещаше погледа на Никол в гърба си, чувствуваше колко е
