безпомощна тя в първата си любов. И как в него самия нещо се пречупва. Изкачи се на триста метра по склона към другия хотел, нае си стая и започна да се мие, забравил всичко, станало през последните десет минути: беше обхванат от някакво опиянение, през което смътно долавяше гласове, невидими гласове, които му нашепваха, че не знае колко много е обичан.
Девета глава
Те го очакваха; личеше, че компанията е непълна без него. Той все още беше неизвестната величина; очакване беше изписано не само на лицето на Никол, а и по лицата на мис Уорън и на младия италианец. Салонът на хотела, прочут с неповторимата си акустика, бе опразнен за танците, покрай стената се бяха събрали на групи възрастни англичанки с яки като на пансионерки, с боядисани коси и лица, покрити със слой от сивкаворозова пудра; имаше и възрастни американки със снежнобели перуки, с черни рокли и устни с черешов цвят. Мис Уорън и Мармора седяха на една маса в ъгъла Никол бе застанала в диагоналния ъгъл на четиридесет крачки от тях и когато Дик спря до тяхната маса, до него достигна гласът й:
— Чувате ли ме? Говоря както обикновено.
— Съвсем ясно.
— Хелоу, доктор Дайвър.
— Но какво е това?
— Хората, които са в средата на залата, не ме чуват, а вие ме чувате, нали разбирате?
— Един от келнерите ни обясни — обърна се към него мис Уорън. — От единия ъгъл до другия — като безжичен телеграф.
Горе в планината беше оживено както в кораб, излязъл в открито море. Не след дълго към тях се присъединиха родителите на Мармора. Те се отнасяха към Никол и Бейби Уорън с уважение — Дик разбра, че състоянието им било свързано с някаква банка в Милано, която пък била свързана с капиталите на Уорън. Но Бейби Уорън искаше да разговаря с Дик, стремеше се към него без определена цел, както към всички нови мъже, сякаш беше вързана със синджир и бързаше да стигне дотам, докъдето й позволява синджирът. Често кръстосваше и прекръстосваше крака с маниера на едрите неспокойни девственици.
— Никол ми каза, че и вие сте се грижили за нея и оздравяването й се дължи до голяма степен на вас. Но не мога да разбера какво трябва да правим ние — в санаториума бяха тъй уклончиви; казаха ми само, че очакват тя да се държи естествено и весело. Знаех, че семейство Мармора са тук, и казах на Тино да ни посрещне на спирката на лифта. И виждате ли какво става — Никол го накарала да се катерят като луди по стената на кабината…
— Това е абсолютно нормално — засмя се Дик. — Бих казал, че е добър признак. Искали са да си покажат един на друг, че са безстрашни.
— Просто не знам какво да мисля. Преди да разбера какво става, едва ли не пред очите ми, тя си отряза косите в Цюрих, защото видяла някаква снимка в списание „Ванити Феър“27.
— Няма нищо. Тя е шизоидна — винаги ще прави нещо ексцентрично. Не може да се промени.
— Какво значи това?
— Каквото ви казах — ексцентрична е.
— Но как може човек да знае кое е ексцентрично и кое налудничаво?
— Няма нищо налудничаво — Никол е млада и весела, няма защо да се боите.
Бейби отново кръстоса крака — тя беше събирателен образ на всички онези незадоволени от живота жени, обичали преди сто години лорд Байрон. Въпреки трагичната й любов с офицера от кралската гвардия в нея имаше нещо вдървено, което караше Дик да я подозира в мастурбация.
— Отговорността не ми тежи — каза тя, — но не съм наясно. В семейството ни никога по-рано не е имало такова нещо — знаем, че Никол е преживяла някакво сътресение, и аз подозирам, че това е свързано с едно момче, но не сме сигурни. Татко казва, че би го застрелял, ако знае кой е.
Оркестърът свиреше „Бедна пеперудка“; младият Мармора танцуваше с майка си. Мелодията бе нова за всички. Докато слушаше и гледаше раменете на Никол, която водеше разговор с възрастния Мармора, в чиито коси черните и бели кичури приличаха на клавиатурата на пиано, Дик си помисли, че линията на раменете й напомня форма на цигулка, след това се сети за унизителната тайна. Бедната пеперудка — миговете стават часове…
— Всъщност аз имам един план — продължи Бейби деликатно, но твърдо. — Може да ви се стори неуместен, но казаха, че поне още няколко години Никол трябва да бъде наблюдавана. Не знам дали познавате Чикаго, или не…
— Не го познавам.
— Чикаго се дели на Норт Сайд и Саут Сайд, които са твърде различни. В Норт Сайд са елегантните квартали и ние винаги сме живели там, поне дълги години, но много стари семейства, стари чикагски семейства, нали разбирате какво искам да кажа, продължават да живеят в Саут Сайд. Там е и университетът. Някои хора намират Саут Сайд потискащ, във всеки случай той е доста различен от Норт Сайд. Не знам дали разбирате.
Той кимна утвърдително. Напрягаше се, за да следи мисълта й.
— Ние, разбира се, имаме много връзки там — някои лекторски и аспирантски места, а също и лабораториите на университета зависят от баща ми и аз си помислих, ако вземем Никол вкъщи и я въведем в обществото на тези хора — нали знаете, музикална е, говори толкова много езици, — за нея не би имало нищо по-добро от това да се влюби в някой добър лекар…
Дик почувствува неудържимо желание да се засмее; семейство Уорън смяташе да купи на Никол лекар. „Имате ли някой добър лекар, когото да ни предоставите за временно ползуване?“ Никол не беше за жалене, щом като имаха възможност да й купят симпатичен млад лекар, току-що излюпен от университета.
— Ами лекарят? — запита той машинално.
— Мнозина биха подскочили от радост, ако им се представи такава възможност.
Танцуващите се завърнаха и Бейби бързо прошепна:
— Това беше, което исках да ви кажа. А сега, къде е Никол — сигурно е отишла някъде. Дали не се е качила в стаята си? Как трябва да постъпя? Никога не знам дали е нещо невинно, или трябва да тръгна да я търся.
— Може би просто иска да постои сама — хора, които са живели сами, свикват със самотата. — Дик спря, защото забеляза, че мис Уорън не го слуша. — Ще хвърля един поглед наоколо — добави той.
Завесите бяха спуснати, навън имаше лека мъгла и това създаваше илюзията, че е пролет. Живот кипеше само около хотела. Дик мина покрай прозорците на сутерена, където момчетата от автобусите бяха насядали по креватите около бутилка испанско вино и играеха карти. Когато наближи извитата като подкова алея за разходки, над белите алпийски зъбери изплуваха звездите. Никол стоеше неподвижно между два електрически стълба, а долу, в низината, се разстилаше езерото. Той тихо се приближи през тревата. Тя се обърна с такъв израз, сякаш го бе очаквала да дойде, и за миг той съжали за постъпката си.
— Сестра ви се чудеше дали…
— О! — Тя бе свикнала да бъде наблюдавана. Помъчи се да му обясни. — Понякога чувствувам, че не мога повече. Свикнах на спокойствие. Тази вечер музиката ми дойде много. Доплака ми се…
— Разбирам.
— Денят беше много изморителен.
— Знам.
— Не искам другите да помислят, че страня от тях — достатъчно грижи създадох на всички. Но тази вечер имах желанието да се усамотя.
Дик изведнъж се сети — тъй както умиращият изведнъж се сеща, че е забравил да каже къде си е сложил завещанието, — че Никол е лекувана по системата на Домлер и на призрачните генерации преди него; даде си сметка, че има още много неща, които трябва да й бъдат обяснени. Но като запази това мъдро откритие за себе си, той предпочете да действува тъй, както му подсказваха обстоятелствата в момента:
— Вие сте мила — но трябва сама да преценявате състоянието и постъпките си.
— Харесвате ли ме?
