срещала само актьори и режисьори, а също момчета-колежанн, които се сливаха в спомените й като разнородна, но все пак сива маса: запознавала се бе с тях на забавите в Йейл миналата есен и те се интересуваха само от любов от пръв поглед.
Тримата мъже пред нея бяха различни един от друг. Барбан не се държеше тъй деликатно, беше по- скептичен и склонен да иронизира: маниерите му бяха изискани и малко небрежни. Под външната свенливост на Ейб Норт се криеше такова отчаяно чувство за хумор, че я забавляваше и объркваше едновременно. Тя долавяше, че с вродената си сериозност не би могла да му направи такова силно впечатление, че да го завладее.
Но Дик Дайвър — той беше най-завършен като личност. Тя мълчаливо му се възхищаваше. Кожата му беше червеникава и обгоряла от слънцето, също и късо подстриганата му коса. В горната си част тялото му беше малко космато, а очите му — блестящи и сини. Носът му беше леко заострен и винаги беше ясно кого гледа и към кого се обръща, а това е приятен израз на внимание, който ни ласкае, защото хората обикновено не ни гледат, ние случайно попадаме в зрителното им поле, те ни удостояват с един безразличен или любопитен поглед и това е всичко. Гласът му звучеше с малко ирландска напевност, подкупващо, но същевременно тя долавяше, че в този човек има твърдост, самоконтрол и самодисциплина — нейните собствени добродетели. Него си избираше тя и Никол, която вдигна глава, разбра това и я чу как въздъхва при мисълта, че Дик Дайвър вече не е свободен.
Към обед семейство Макиско, мисис Ейбрамс, мистър Дъмфри и сеньор Кемпиън пристигнаха на плажа. Те донесоха един нов сенник, закрепиха го, хвърляйки бегли погледи към компанията на Дайвър, и с тържествуващ вид се настаниха под него — с изключение на мистър Макиско, който остана да стърчи отвън. Докато събираше камъчета с греблото, Дик мина близо до тях и се върна под чадърите.
— Двамата млади мъже четат заедно книгата „Как да се държим в обществото“ — каза той ниско.
— Смятат да водят светски живот — обади се Ейб. Мери Норт, силно почернялата от слънцето млада жена, която Розмари бе видяла първия ден на сала, излезе от морето, приближи се към тях, усмихна им се непринудено с блеснали зъби и каза:
— И тъй, господин и госпожа Безстрашни пристигнаха.
— Те са приятели на Ейб — подсети я Никол и посочи с глава Ейб Норт. — Той трябва да отиде да поговори с тях. Не ти ли се струват симпатични?
— Струват ми се — съгласи се Норт. — Но не симпатични.
— Започвам да мисля, че това лято на плажа има; твърде много хора — призна Никол. — Нашият плаж, който Дик направи. Преди това тук беше пълно с камъни. — Тя се замисли, после продължи по-тихо, за да не я чуят трите гувернантки, седнали малко по-далеч под отделен чадър: — Все пак те са за предпочитане пред англичаните от миналото лято, които непрекъснато крещяха: „Колко е синьо морето, нали? Колко е ясно небето, нали? Как се е зачервил носът на малката Нели нали?“
Розмари си помисли, че не би желала Никол да й бъде враг.
— Но вие не видяхте как се биха — продължи Никол. — В деня, преди да дойдете, жененият мъж, този с име, което звучи като марка на синтетичен бензин или маргарин…
— Макиско?
— Да, сдърпа се с жена си и тя му хвърли пясък в лицето. И той, разбира се, седна върху нея и натри лицето й в пясъка. Ние бяхме като наелектризирани. Исках Дик да се намеси.
— Мисля да отида при тях и да ги поканя на вечеря — каза Дик и погледна разсеяно към рогозката.
— Недей — побърза да го спре Никол.
— Мисля, че ще бъде забавно. Щом са тук — трябва да се приспособяваме.
— Приспособили сме се вече достатъчно — настоя тя и се засмя. — Не искам и на мен да ми натрият носа в пясъка. Аз съм лоша и упорита — обясни тя на Розмари, след това повиши глас: — Деца, сложете си банските костюми!
Розмари знаеше, че ще запомни този момент, и един ден, когато чуе за плуване в морето, ще се сеща точно за него. След продължителното бездействие всички тръгнаха към морето с нетърпение, слънцето ги беше нагряло и те навлязоха в прохладната вода със същото удоволствие, с което човек отпива студено бяло вино след хапка люто индийско къри. Подобно на хората от старите цивилизации Дайвърови програмираха часовете на деня си така, че да извлекат най-голяма наслада от това, което имат, за да изпитат пълния вкус на прехода от едно състояние към друго. Тя още не знаеше какво предстои след плуването — сладки приказки на обедната маса, както е прието в Провансалския край. Но каквото и да правеха, не я напускаше чувството, че Дик се грижи за нея, и тя с удоволствие се присъединяваше към останалите, сякаш изпълняваше заповедите му.
Никол подаде на мъжа си необикновената дреха, над която бе работила. Той отиде в палатката за преобличане и предизвика всеобщо объркване, когато се появи с полупрозрачни гащи от черна дантела. Когато се вгледаха, забелязаха, че всъщност те са подплатени с плат, който имаше цвета на кожата му.
— И това ако не е педерастки номер! — възкликна презрително Макиско, след това бързо се обърна към мистър Дъмфри и мистър Кемпиън и добави: — О, моля за извинение.
Розмари се заливаше от смях при вида на дантелените гащета. Детската и наивност откликна най- искрено на тази скъпо струваща и простичка шега на Дайвърови, тя не си даваше сметка, че шегата не е толкова простовата, нито толкова невинна, че тези, които я бяха устроили, се ориентираха не към количеството, а към качеството на това, което можеха да вземат от света; че простотата в държането, добродушието и безоблачните, достойни за детски ясли отношения, стремежът към прости добродетели, всичко това представляваше една отчаяна сделка с боговете и бе постигнато след борби, за които тя не можеше и да подозира. В този момент Дайвърови представляваха за нея върхът, достигнат от една класа; в сравнение с тях повечето хора изглеждаха недодялани. Всъщност в тази среда вече действително бяха настъпили качествени промени, които не бяха видими за Розмари.
Тя остана с тях, когато поднесоха херес и бисквити. Дик Дайвър я погледна спокойно със сините си очи; хубавата му волева уста изговори бавно и замислено:
— От дълго време не съм виждал момиче като вас: вие приличате на растение, което цъфти.
По-късно в скута на майка си Розмари се разплака неудържимо.
— Обичам го, мамо! Безумно съм влюбена в него — не знаех, че мога да изпитам такова нещо към някого? А той е женен и жена му също ми е симпатична. Просто безнадеждно. Ах, как го обичам!
— Бих желала да го видя.
— Поканиха ни на вечеря в петък.
— Щом си влюбена, би трябвало да си щастлива. Би трябвало да се смееш.
Розмари вдигна глава, примигна мило с очи и се засмя. Майка й имаше силно влияние над нея.
Шеста глава
Розмари отиде в Монте Карло в толкова лошо настроение, колкото беше възможно за нея. Колата се изкачи по оголените хълмове, подмина Ла Тюрби и спря пред стария киноцентър на студиите „Гомон“, които бяха в процес на възстановяване. Застанала пред решетестата врата в очакване да й отворят, след като бе пратила вътре визитната си картичка, тя имаше чувството, че се намира в Холивуд. Фантастичните развалини от постановката за някакъв филм, една мизерна индийска уличка, грамаден кит от пресован картон, едно исполинско дърво с череши, големи колкото баскетболни топки; декорите бяха нацъфтели наоколо като екзотични растения и изглеждаха у дома си не по-малко от местните нежни амаранти, мимозите, корковите дъбове и нискостеблените борове. Имаше една лавка за закуски, две снимачни площадки в помещения, прилични на плевници, и навсякъде групи чакащи хора с гримирани лица.
След десетина минути един младеж — косите му имаха цвета на канарче — дойде забързано до вратата.
— Елате, мис Хойт. Мистър Брейди е на снимачната площадка, но много иска да ви види. Съжалявам, че е трябвало да чакате, но нали знаете, за да влязат, някои французойки са готови едва ли не…
Директорът на студиото отвори една малка вратичка в сляпата фасада на сградата, където беше рампата, и Розмари го последва в полумрака — беше й приятно, че попада отново в позната обстановка. Тук-там в тъмното се открояваха силуети, които обръщаха към нея пепелявите си лица като души от чистилището, които наблюдават преминаването на живо същество. Разнасяха се шепот и тихи гласове, а
