някъде отдалеч долитаха галещите звуци на малък орган. Те заобиколиха струпаните декори и излязоха на рампата, обляна в дразнещо ярката светлина на прожекторите, където един френски актьор с нагръдник, яка и маншети, нацапани с алена боя, и една американска актриса стояха неподвижни лице срещу лице. Те се гледаха упорито като хора, които са прекарали часове в една и съща поза; въпреки това в продължение на доста време не стана нищо, никой не помръдна. Един ред от осветителните тела изгасна със свистене, след това отново светна; в далечината се дочу почукване на врата, водеща към никъде; между ослепителните светлини горе се появи едно синьо лице и подвикна нещо неразбираемо към тъмния свод. Един глас пред Розмари наруши тишината:
— Бейби, не си сваляш чорапите и така можеш да скъсаш още десет чифта. Тази рокля струва петнадесет лири.
Човекът, който каза тези думи, направи крачка назад, за малко не се сблъска с Розмари и в същия момент директорът на студиото каза:
— Хей, Ърл, това е мис Хойт.
Срещаха се за първи път. Брейди се обърна към нея бързо и енергично. Когато пое ръката й, тя забеляза, че я изгледа от глава до пети — този маниер й беше известен и тя се почувствува в позната обстановка, но беше убедена в превъзходството си спрямо хора, гледащи по такъв начин. Ако личността й можеше да се оцени по стойност, тя би сметнала, че струва повече от тях.
— Всеки ден ви очаквах да се отбиете — каза Брейди с глас, който беше твърде сценичен за обикновеното ежедневие. В него се долавяха предизвикателни нотки на кокни37. — Добре ли пътувахте?
— Да, но се радваме, че скоро ще тръгнем за дома.
— Как може! — възпротиви се той. — Постойте по-дълго — искам да си поприказваме с вас. Трябва да ви кажа, че този ваш филм — „Татковото момиче“ — е чудесен. Гледах го в Париж. Веднага поисках телефонен разговор с Калифорния, за да проверя дали сте поели ангажимент за нова продукция.
— Току-що бях подписала договора — съжалявам.
— Боже мой! Какъв филм!
Розмари се намръщи, защото не й се искаше да се съгласи с глупава усмивка.
— Никой не желае публиката да си спомня за него само от един-единствен филм — каза тя.
— Разбира се, това е вярно. Какви са намеренията ви?
— Мама реши, че се нуждая от почивка. Когато се завърнем, ще подпишем или с „Фърст Нешънъл“, или с „Феймъс“.
— Какво значи това „ще подпишем“?
— Майка ми и аз. Тя решава деловите въпроси. Не бих могла и крачка да направя без нея.
Той отново я изгледа и в същия миг Розмари почувствува внезапно влечение към него. Това не беше харесване, нито спонтанното възхищение, което бе изпитала към мъжа от плажа същия ден предобед. Беше просто краткотрайна искра. Той я желаеше и доколкото й позволяваха нейните девствени емоции, през главата й спокойно мина мисълта, че би могла да отстъпи. Въпреки това тя знаеше, че ще го забрави само половин час след като се сбогува с него, тъй както забравя актьора, с когото се е целувала в някой филм.
— Къде сте отседнали? — запита Брейди. — О, да, при Гос. Всъщност и моите планове за тази година са вече окончателни, но не се отказвам от това, което ви предложих в писмото. Откакто Кони Талмидж порасна, предпочитам вас пред всяко друго момиче, с което бих могъл да се снимам.
— Аз също. Защо не се върнете в Холивуд?
— Отвратително място, не мога да го понасям. Тук съм добре. Чакайте да свършим този кадър и ще ви разведа наоколо.
Той тръгна към площадката и заговори с френския актьор с тих равен глас.
Минаха пет минути — Брейди продължаваше да говори, а французинът от време на време пристъпяше нетърпеливо от крак на крак и кимаше утвърдително. Брейди рязко прекъсна разговора и подвикна нещо към прожекторите, които светнаха със свистене и ги заслепиха. Сега Розмари се чувствуваше съвсем като в Лос Анджелес. Най-спокойно тя прекоси още веднъж бутафорния град, направен от тънки прегради, и изпита желание да бъде отново в Калифорния. Не й се искаше да вижда Брейди в такова разположение, в каквото предполагаше, че ще бъде, след като се освободи; когато напусна киностудията, още се намираше под магията на нейната атмосфера. Средиземноморието не й се струваше тъй заспало, след като знаеше за съществуването на киноцентъра. Хората по улиците сега й харесваха и на път за гарата тя си купи чифт еспадрили38.
Майка й бе доволна, че е изпълнила тъй точно всичко, което й беше поръчала, но отново помисли, че вече е необходимо да я отдели, да я отдалечи от себе си. Мисис Спиърс беше свежа на вид, но уморена; да бъдеш свидетел на нечия смърт, уморява, а тя бе бдяла над два смъртни одъра.
Седма глава
Никол Дайвър се почувствува добре от розовото вино, което бяха пили на обед, скръсти ръце така, че изкуствената камелия на рамото и докосна страната й, и излезе навън в хубавата градина, в която нямаше нито стръкче трева — само цветя. От едната страна градината стигаше до къщата и заливаше стената в цветни вълни, от другите две страни беше старото селце, а от последната страна — до една стръмна скала, която се спускаше стъпаловидно към морето.
Откъм селцето всичко беше прашно: виещите се лозници, лимоните и евкалиптите, ръчната количка, която бе оставена там преди малко, но вече изглеждаше сраснала с пътеката, негодна да се движи и започнала да гние. Никол винаги изпитваше лека изненада, когато се обръщаше в обратната посока, отминаваше лехата с божурите и навлизаше в другата част на градината, тъй зелена и прохладна, че цветовете и листата изглеждала натежали от роса.
На шията си носеше лилав шал, който дори под разсеяната слънчева светлина хвърляше цветни отблясъци по лицето й и люлякова сянка върху краката й. Лицето и беше строго, почти аскетично, но в мекия поглед на зелените й очи се четеше будеща съжаление неувереност. Светлорусата й някога коса бе потъмняла, но сега на двадесет и четири години тя бе по-хубава, отколкото на осемнадесет, когато косата й бе тъй златиста, че я засенчваше.
Тя тръгна по пътеката, очертана с два реда бели камъни, над които надвисваха като ефирен облак цветове, и излезе на едно място, откъдето се откриваше поглед към морето; там, между листата на смокините, се гушеха като заспали градинските фенери, а под един голям бор, най-голямото дърво в градината, имаше широка маса, плетени столове и голям пазарски сенник от Сиена. Тя се спря за момент, погледна разсеяно избуялите латинки и перуники, изникнали тъй, сякаш небрежна ръка бе разпиляла семената им около корените на дървото, и се вслуша в пискливите гласчета, които долитаха от къщата — децата нещо се бяха сдърпали. Когато шумът от караницата замря в летния въздух, тя продължи да върви между лехите, в които си даваха среща всички цветове на дъгата — божурите като розови облачета, черните и кафяви лалета, нежните рози с червеникави стъбълца, прозирни като захарните цветя на витрината на сладкарница, — докато накрая симфонията от цветове, достигнала връхната си точка, секваше изведнъж пред влажните стъпала, водещи към терасовидния терен няколко стъпки по-долу.
Тук имаше един кладенец и камъните около него бяха влажни и хлъзгави дори в най-слънчевите дни. Тя се изкачи по стълбите от другата страна и влезе в зеленчуковата градина; пристъпяше припряно. Никол обичаше движението, макар че от време на време се спираше по особен начин — като човек, който иска да си почине. Може би това имаше някаква връзка с обстоятелството, че тя си служеше с малко думи и не вярваше в нито една, а когато беше сред хора, обикновено мълчеше, от време на време се намесваше в разговора с някоя духовита забележка, но винаги се спираше на границата на словесната пестеливост. Когато непознатите започваха да се чувствуват неудобно от нейната мълчаливост, тя подхващаше темата на разговора, повеждаше го трескаво в дадена посока, изненадана от самата себе си, след това рязко, почти стеснително го връщаше на събеседниците като дресирано куче, което послушно е донесло подхвърления предмет и съзнава, че е извършило онова, което са очаквали от него, дори нещо повече.
Докато седеше под зеленикавите сенки в овощната градина, Дик пресече пътеката пред нея, тръгнал към къщичката, която му служеше за работен кабинет. Никол тихо го изчака да отмине; след това прекоси
