— Споделих с нея един мой план — тя ми обясни, че от вас зависи колко време ще останете двете във Франция.
„От вас“ — едва се сдържа да не каже Розмари.
— Тъй като тук всичко вече свърши…
— Свърши?
— Е да, летният сезон свърши. Миналата седмица отпътува сестрата на Никол, утре си тръгва Томи Барбан, в понеделник Ейб и Мери Норт. Може би още ще се забавляваме това лято, но тук повече не. Предпочитам всичко да свърши изведнъж, без да проточваме нещата сантиментално — затова организирах това събиране. Имам предвид следното: ние двамата с Никол ще отидем в Париж да изпратим Ейб Норт, който заминава за Америка — бихте ли желали да дойдете с нас?
— Какво каза мама?
— Доколкото разбрах, тя мисли, че ще бъде хубаво. Самата тя няма да дойде. Иска да дойдете само вие.
— Не съм виждала Париж, откакто пораснах — каза Розмари. — Чудесно ще бъде да го видя заедно с вас.
— Много мило от ваша страна. — Стори й се, че гласът му прозвуча металически, но не беше сигурна. — Вие направихте впечатление още щом се появихте на плажа. Уверени бяхме — особено Никол, че жизненост като вашата могат да притежават само хора с вашата професия. Такава жизненост никога не може да се задоволи само с един човек или с една група хора.
Нейният инстинкт й подсказа предупредително, че той се опитва да я сближи с Никол, но тя реши да пресече този опит и каза не по-малко твърдо:
— Аз също исках да се запозная с всички ви — особено с вас. Както ви казах, влюбих се във вас веднага щом ви видях.
Тя постъпи правилно, като възприе такава линия на поведение. Но свежият въздух на хълма, извисил се между небето и земята, изглежда, охлади главата му, изпари импулсивното желание, което го бе накарало да я доведе тук, и го застави да види трезво твърде явното вече изкушение, трудните моменти, които щеше да донесе една нерепетирана между двамата сцена и непроизнесените досега думи.
Опита се да я накара да се върне към къщата, но това бе трудно, а и на самия него не му се искаше много да се лиши от присъствието й. Тя се наслаждаваше на галещия нощен полъх. Той добродушно се пошегува:
— Вие не знаете какво искате. Идете попитайте майка си какво искате.
Тя беше дълбоко засегната. Докосна го, усети гладката повърхност на дрехата му и прекара ръка по нея, благоговейно като по свята одежда. Готова да падне на колене, тя опита последната възможност.
— Мисля, че вие сте най-чудесният човек, когото съм срещала, с изключение на майка ми.
— Виждате нещата много романтично.
Със смях той я поведе към терасата, където я предаде на Никол.
Неусетно бе станало време да си тръгват и Дик и Никол им заеха колата си. Решиха в голямата „Изота“ на Дайвърови да настанят Томи Барбан с багажа му — той щеше да прекара нощта в хотела, за да вземе ранния влак, — мисис Ейбрамс, двамата Макиско и Кемпиън, Ърл Брейди щеше да откара Розмари и майка й и да продължи към Моите Карло, а Ройъл Дъмфри се качи при тях, защото в колата на Дайвър нямаше място за него. Долу в градината фенерите още осветяваха масата, на която бяха вечеряли; Дик и Никол бяха застанали един до друг на вратата; Никол се усмихваше и изпълваше нощта със своята миловидност, а Дик се сбогуваше поотделно с всеки, назовавайки го по име. Розмари усети болка при мисълта, че трябва да си тръгне и да ги остави в дома им. Още веднъж тя се зачуди какво ли бе видяла в банята мисис Макиско.
Десета глава
Нощта бе настъпила, но въздухът беше още прозрачен, тъмнината се спускаше като кошница, окачена на една-единствена мъждукаща звезда. До тях стигаше приглушен звук от клаксона на предната кола. Шофьорът на Брейди караше бавно; стоповете на другата кола от време на време се мяркаха пред тях на завоите — след това изчезнаха. Но след десетина минути те отново видяха колата, спряла встрани на пътя. Шофьорът на Брейди намали скоростта, но точно когато я задминаваха, другата кола бавно потегли. От лимузината се чуваха неясни гласове, а шофьорът на Дайвърови се усмихваше. Те продължиха бързо напред, на места пътят беше съвсем тъмен, на други още светлееше. Шосето се виеше, следвайки бреговата линия, и накрая ги отведе пред високата сграда на хотела на Гос.
Розмари спа около три часа, след това се събуди и продължи да лежи с чувството, че виси между лунните лъчи. Загърната в тъмнината, която предразполагаше към чувствени помисли, тя бързо прекара през главата си всички бъдещи възможности, които можеха да доведат до целувка, но тази целувка изплуваше пред очите й неясна, като филмов кадър. Тя бавно промени положението си в леглото, за първи път не можеше да заспи и се опита да обмисли нещата тъй, както би ги обмислила майка й. В случая тя проявяваше много по-голяма прозорливост, отколкото допускаше опитът й, в съзнанието й изплуваха водени разговори, които се бяха запечатали в паметта й.
Розмари бе израснала с мисълта, че ще работи. Мисис Спиърс бе изразходвала скромните средства, оставени й от нейните двама покойни съпрузи, за да даде на дъщеря си образование, и на шестнадесет години, когато тя разцъфна и стана хубаво момиче с чудно красива коса, отведе я в Екс ле бен и съумя да я вмъкне без предварителна уговорка в апартамента на един американски продуцент, който възстановяваше здравето си. Когато продуцентът замина за Ню Йорк, те тръгнаха с него. Така Розмари издържа приемните си изпити. Последвалият успех и сравнително обещаващото бъдеще позволиха на мисис Спиърс да й каже същата вечер, макар и с недомлъвки, приблизително следното:
„Създадена си да работиш — а не да се омъжиш. Сега намери първия орех, който трябва да строшиш, и той е хубав орех — върви смело напред, каквото и да се случи, ще добиеш опит. Може би ще се нараниш, може би ще нараниш него, каквото и да ти се случи, то няма да ти навреди, защото ти предстои да се трудиш като мъж, така че всъщност си момче, а не момиче.“
Розмари никога не се бе замисляла тъй продължително с изключение на ония моменти, когато се бе възхищавала от изключителните качества на майка си, затова мисълта, че окончателно ще се отдели от нея, й пречеше да заспи. Небето просветля, макар че утрото беше още далеч, и очерта контурите на високите френски прозорци. Тя стана и излезе на терасата. Плочите бяха топли под краката й. Във въздуха се носеха тайнствени звуци, някаква нощна птица неуморно надаваше злокобни тържествуващи крясъци в дърветата около тенис корта; по извитата алея за коли зад хотела отекнаха стъпки, които замряха по затревения път, продължиха по пътеката, покрита с чакъл, по циментовите стъпала, а след това се върнаха по обратния път. Отвъд мастиленото море, горе на чернеещия се хълм, живееха Дайвърови. В мисълта й те бяха двамата заедно, тя ги чуваше да пеят мелодия, чиито безплътни звуци се извисяваха към небето като химн и й се струваха много далечни във времето и пространството. Децата им спяха, а портата им беше затворена за през нощта.
Тя влезе, наметна една лека дреха, обу еспадрилите, излезе отново през френския прозорец и тръгна към главния вход крадешком, защото към терасата гледаха прозорците на спящите обитатели. Забеляза фигура за човек, седнал на широките бели стъпала на парадния вход, и се спря — после разбра, че това е Луис Кемпиън и че той плаче.
Плачеше тихо и тялото му се тресеше като на жена! Тя изведнъж си спомни една от ролите, които бе играла миналата година, приближи се до него и докосна рамото му. Той ахна изненадано, после я позна.
— Какво има? — Тя го погледна съчувствено, в погледа й нямаше грубо любопитство. — Мога ли да ви помогна?
— Никой не може да ми помогне. Знаех, че така ще стане. Сам съм си виновен. Винаги така се случва.
Кемпиън я погледна, за да види дали тя го разбра.
— Не — реши той. — Когато пораснете, ще разберете как страдат ония, които обичат. Как се измъчват. По-добре е да бъдеш млад и незасегнат от любовта. Случвало ми се е и по-рано, но никога както този път, тъй неочаквано, тъкмо когато всичко вървеше добре.
