през август и напрегнато се трудеха в евтините магазинчета дори на Бъдни вечери; метиси работеха в кафеените плантации, а мечтателите изобретатели се виждаха принудени да преотстъпват патентите си за нов вид трактори — това бяха хората, плащащи десятък от труда си на Никол, и докато цялата тази система с олюляване крачеше напред, трескава разцъфтяваха явления като начина на пазаруване на Никол, тъй както гори с нездрав блясък лицето на пожарникаря, изправен пред заревото на разгарящия се пожар. Тя илюстрираше съвсем прости закони, съдържащи собствената й обреченост, но ги илюстрираше тъй точно, че имаше красота в това и Розмари изпита желание да й подражава.
Часът беше почти четири. Никол стоеше в един магазин с папагал на рамото и се беше разприказвала — нещо, което рядко се случваше с нея.
— Представете си, ако не се бяхте гмуркали във водата този ден — често си мисля за такива неща. Точно преди войната бяхме в Берлин, бях на дванадесет години, малко по-късно мама почина. Сестра ми щеше да ходи на дворцов бал и в нейната картичка за танците бяха вписани имената на трима принцове, всичко бе уредено от камерхера и тъй нататък. Половин час преди да тръгне, получи болки в дясната страна на корема и температура. Докторът каза, че е апандисит и трябва да се оперира. Но мама си имаше вече планове, така че Бейби отиде на бала и танцува до два часа с торбичка лед, привързана под балната рокля. Оперираха я в седем часа сутринта.
„Понякога човек трябва да бъде безпощаден; всички заслужаващи уважение хора са безпощадни към себе си“ — помисли си Розмари. Но часът беше вече четири и тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че Дик очаква Никол в хотела. А Никол трябваше да отиде, не биваше да го кара да я чака. „Защо не тръгваш?“ — мислеше си тя, а след това внезапно: „О, нека отида аз, ако ти не искаш.“ Никол настоя да влязат в още един магазин, където купи корсажи за двете и поръча да изпратят един на Мери Норт. Едва тогава тя даде признаци, че си спомня, умълча се и повика такси.
— Довиждане — каза Никол. — Хубаво прекарахме, нали?
— Много хубаво — отвърна Розмари.
Нещата ставаха по-трудни за нея, отколкото бе предполагала, и цялото й същество се разбунтува, когато Никол потегли пред очите й.
Трета част
Произшествия
1925
Първа глава
Дик кривна в напречния проход и продължи по окопа, стъпвайки по дренажа. Стигна до наблюдателницата, погледна за момент през процепа, след това сложи крак на стъпенката и надникна иззад бруствера. Пред него под сивото небе беше Бомон-Амел; отляво — печалното възвишение Тиепвал. Дик огледа местността с бинокъла си. Мъчително чувство беше заседнало като буца в гърлото му.
Продължи по окопа и намери другите, които го чакаха при следващия напречен проход. Беше възбуден, искаше да сподели с тях впечатленията си, да им обясни, макар че Ейб Норт бе воювал, а той не.
— През онова лято всяка педя от тази земя е струвала двадесет човешки живота — каза той на Розмари. Тя послушно погледна още оголената равнина, по която зеленееха засадените преди шест години фиданки. Ако Дик беше добавил, че около тях падат снаряди, в този следобед тя би му повярвала. Любовта й бе достигнала онази точка, при която тя започваше да се чувствува нещастна и отчаяна. Не знаеше как да постъпи — искаше да говори с майка си.
— Оттогава насам много хора умряха, а и ние скоро ще умрем — каза Ейб утешително.
Розмари с нетърпение чакаше Дик да продължи.
— Вижте тази малка рекичка — можем да стигнем до нея за две минути. На англичаните е бил нужен един месец, за да стигнат до нея — напред е вървяла цяла империя, пристъпвала е крачка по крачка, предните са загивали, задните редици са напирали. А друга империя бавно е отстъпвала, педя по педя, и е оставяла безброй трупове, осеяли полето като проснати прясно одрани кожи. В това поколение не ще се намери европеец да се впусне в такова нещо.
— Защо, в Турция току-що приключиха — каза Ейб. — А в Мароко…
— Това е различно. Западният фронт е нещо, което не може да се повтори, поне още дълго време. Младите мислят, че могат, но не биха могли. Те могат да повторят първата битка при Марна45, но не и това. Зад станалото тук стои религията, годините на изобилие, небивалата сигурност и съществувалите тогава точно установени междукласови отношения. Русите и италианците не се проявиха на този фронт. Необходима е била душевната нагласа, кореняща се в цялото ти съществуване, чак до детските години. Да си спомняш коледните вечери, пощенските картички с престолонаследника и годеницата му, малките кафенета във Валенсия, бирариите на Унтер ден Линден, брачните церемонии въз френските кметства, конните състезания в Англия и бакенбардите на прародителите.
— Генерал Грант измисли тоя род битки през шестдесет и пета година.
— Не е вярно — неговото беше само масово клане. Зад тази битка стоят Луис Карол46, Жул Вери, оня, който е написал „Ундина“47, провинциалните кюрета, играещи на кегелбан, женските благотворителни дружества в Марсилия и момичетата, съблазнявани в затънтените кътчета на Вюртемберг и Вестфалия. Това е било любовна битка — цял век буржоазна любов се е изляла тук. Тук е станала последната любовна битка.
— Искаш да прехвърлиш вината за сражението върху Д. Х. Лорънс48 — каза Ейб.
— Целият мой красив и сигурен свят е експлодирал тук, експлодирал е от обич към нещата, на които е държал — продължаваше Дик тъжно. — Не е ли вярно, Розмари?
— Не знам — отвърна тя със сериозно лице. — Вие знаете всичко.
Те изостанаха зад другите. Неочаквано около тях се изсипаха няколко камъчета и буци пръст и Ейб извика от следващата траншея:
— Духът на войната отново ме обхваща. Зад мен стои стогодишна любов към родния щат Охайо и аз ще взривя това укрепление. — Главата му се подаде зад насипа. — Вие сте мъртви — не знаете ли правилата? Това беше граната.
Розмари се засмя, Дик на свой ред взе шепа камъни, но ги остави.
— Не мога да се шегувам тук — каза той унило. — Сребърната нишка е скъсана, златният бокал е разбит и тъй нататък, един стар романтик като мен не може да поправи това.
— И аз съм романтик.
Те излязоха от добре възстановения окоп и видяха паметника на загиналите бойци от Нюфаундленд. Розмари зачете надписа и неочаквано се разплака. Както повечето жени тя обичаше да й казват как трябва да гледа на нещата и с удоволствие приемаше Дик да й обяснява кое е смешно и кое трагично. Но най-много искаше той да знае как тя го обича — чувствата й изместваха всичко останало и тя крачеше по бойното поле като в интересен сън.
Качиха се в колата и тръгнаха обратно към Амиен. Слаб топъл дъждец падаше върху новозасадената горичка и храстите. Минаваха край струпаните като погребални клади обезвредени снаряди, бомбени отломки, гранати, снаряжение — каски, щикове, приклади и ремъци, които от седем години гниеха на земята. Зад един завой изникна цяло море бели кръстове. Дик нареди на шофьора да спре.
— Ето онова момиче — то е още с венеца.
Той слезе от колата и тръгна към момичето, което стоеше объркано на входа на гробището с венец в ръка. Таксито й я чакаше. Тя беше червенокосо момиче от Тенеси, бяха я срещнали във влака същия ден преди обяд и тя им бе обяснила, че идва от Ноксвил, за да положи цветя на гроба на брат си. По лицето й имаше сълзи на отчаяние.
— Военното министерство сигурно ми е дало погрешен номер — изхълца тя. — На този номер има друго име. Търся го от два часа, а гробовете са толкова много.
— Ако бях на ваше място, щях да го оставя на който и да е гроб, без да гледам името — посъветва я Дик.
— Така ли смятате, че трябва да постъпя?
