— Мисля, че брат ви би желал да постъпите точно тъй.
Смрачаваше се и дъждът се усили. Ти положи венеца на първия гроб до входа и прие предложението на Дик да освободи таксито и да се върне в Амиен с тяхната кола.
След разигралата се пред очите й сцена Розмари отново се разплака — общо взето, денят бе излязъл доста сълзлив за нея, но тя чувствуваше, че е научила нещо, макар че не можеше да каже какво точно. По-късно тя си спомняше за щастливите часове на този следобед — един от онези празни откъм събития промеждутъци от време, които в момента изглеждат само свръзка между минали и бъдещи радости, а се оказва, че всъщност те са самата радост.
Амиен се оказа задрямал град, в който стъпките кънтяха; той беше мрачен, все още опечален от войната подобно на някои железопътни гари: Гар дю нор в Париж и Ватерло в Лондон. През деня човек се чувствува потиснат в такива градове с техните малки трамвайчета отпреди двадесет години, които прекосяват сивия паваж на широкия площад пред катедралата, дори самото време — дъждовно или не — изглежда останало от миналото, безцветно като стари фотографии. Но когато се свечери, най-хубавото от френския живот отново заема мястото си в картината — усмихнатите проститутки, мъжете, които спорят в кафенетата и стотици пъти казват: „Voala“, двойките, склонили глава до глава, запътили се към никъде, което е най-евтиното, но и най-приятно място. Докато чакаха влака, седнали в залата с висок свод, който поглъщаше дима, глъчката и звуците на музиката, оркестърът засвири в тяхна чест „Yes we have no Bananas“49 и те изръкопляскаха, за да не оскърбят диригента. Момичето от Тенеси забрави скръбта си, развесели се, дори започна да флиртува с Дик и Ейб, да ги стрелка с очи. Те добродушно се шегуваха с нея.
Оставиха зад себе си момчетата от Вюртемберг, пруските гвардейци, алпийските стрелци, мобилизираните работници от Манчестър и възпитаниците на „Итън“ да гният под топлия дъжд и се качиха на влака за Париж. Ядоха сандвичи с мортадела и сирене „Бел паезе“, приготвени от ресторанта на гарата, и пиха „Божоле“. Никол беше разсеяна, хапеше неспокойно устни и четеше пътеводителите за бойното поле, които Дик бе донесъл — впрочем той предварително бе поучил набързо въпроса, беше го опростил по свойствения нему начин до такава степен, че посещението им бе добило известно сходство с устройваните от него вечери.
Втора глава
Когато стигнаха в Париж, Никол се почувствува твърде изморена, за да отиде на тържественото откриване на изложбата на декоративни изкуства, както бяха предвидили. Оставиха я в хотела „Роа Жорж“ и когато тя изчезна зад стъклените врати, върху които светлините на преддверието чертаеха пресичащи се отражения, Розмари престана да се чувствува потисната. Никол беше силна личност, която за разлика от майка й можеше и да не бъде винаги добре разположена, поведението й не винаги можеше да се предрече. Розмари се боеше малко от нея.
В единадесет часа тя седна заедно с Дик и с Ейб и Мери Норт в едно току-що открито плаващо кафене на Сена. Реката отразяваше светлините на мостовете и пречупваше на множество късчета студеното отражение на луната. В неделните дни, някога, когато Розмари и майка й живееха в Париж, те се качваха на параходчето до Сюрен и крояха планове за нейното бъдеще. Парите им бяха малко, но мисис Спиърс хранеше амбиции за Розмари и бе тъй уверена в красотата и, че винаги бе готова да ги похарчи за неща, които да подчертаят външността й; Розмари на свой ред се надяваше да се отплати на майка си, когато дойде успехът…
Откакто бяха в Париж, от Ейб Норт непрекъснато лъхаше на винена бъчва; очите му бяха кръвясали от слънцето и от алкохола. За първи път Розмари си даде сметка, че той се отбива навсякъде, където може да пийне по чаша, и се чудеше как Мери Норт понася това. Мери беше спокойна: или мълчеше, или се смееше, така че Розмари почти нищо не знаеше за нея. Тя харесваше правата черна коса, отметната небрежно назад, която от време на време падаше косо по страната й, почти закриваше едното око и тогава Мери отмяташе глава и приглаждаше непокорните кичури.
— Тази вечер ще се приберем рано; щом допием чашите си, ставаме, Ейб. — Мери говореше весело, но в гласа й прозвуча загриженост. — Ще завали и ще се намокрим.
— Вече е доста късно — каза Дик. — Най-добре е всички да тръгваме.
Благородното лице на Ейб придоби малко упорито изражение и той живо се възпротиви:
— О, не. — Замълча, после предложи: — Не, ще поръчаме още една бутилка шампанско.
— Аз няма да пия повече — каза Дик.
— Имам предвид Розмари, не теб. Тя е закоравяла алкохоличка — в банята си държи бутилка джин, майка й ми разказа.
Той изля остатъка от бутилката в чашата на Розмари. Първия ден в Париж й беше прилошало от разхладителни питиета; след това не бе пила нищо, но сега вдигна чашата с шампанско и отпи от нея.
— Но какво е това? — учуди се Дик. — Нали ми казахте, че не пиете?
— Не съм казала, че никога няма да пия.
— Какво ще каже майка ви?
— Ще изпия само тази чаша. — Тя изпитваше нужда да изпие шампанското си. Дик пиеше, не много наистина, но все пак пиеше, и тя се надяваше, че като пие, може би ще се приближи до него, ще придобие нещо, което й е необходимо. Бързо отпи от чашата си, задави се и каза: — Освен това вчера имах рожден ден, навърших осемнадесет години.
— Защо не ни казахте? — възмутиха се те.
— Знаех, че ще вдигнете голям шум и ще си създадете много труд заради мен. — Тя довърши шампанското си. — Така че сега празнуваме.
— В никакъв случай — каза Дик категорично. — Утре вечер ще отпразнуваме рождения ви ден, не забравяйте това. Осемнадесет години е много важна възраст.
— Навремето мислех, че докато не навършиш осемнадесет години, нищо няма значение — каза Мери.
— Това е вярно — съгласи се Ейб. — А после е същото.
— За Ейб нищо няма значение, докато не се качи на кораба — каза Мери. — Този път действително има план за всичко, което ще направи, когато пристигне в Ню Йорк. — Тя говореше като човек, уморен да казва неща, в които вече не вярва; личеше, че пътят, който двамата с мъжа й следваха или не успяваха да следват, е всъщност само в сферата на намеренията.
— Той ще композира в Америка, а аз ще се занимавам с пеене в Мюнхен, така че, когато отново се съберем, няма да има нищо невъзможно за нас.
— Това е чудесно — възхити се Розмари, изпаднала вече под влиянието на шампанското.
— Междувременно още една капка шампанско за Розмари. Така тя по-добре ще успее да установи наличието на лимфатичните си жлези. Те започват да функционират едва на осемнадесет години.
Дик, който обичаше Ейб, но отдавна беше загубил надежда в него, се засмя снизходително:
— От медицинска гледна точка това не е вярно и освен това ставаме.
Ейб схвана, че с него се отнасят малко покровителствено, и продължи шеговито:
— Нещо ми подсказва, че следващият ми успех в Бродуей ще дойде дълго преди да си завършил твоя трактат.
— Надявам се — каза Дик с равен глас — Надявам се. Може дори да се откажа от това, което ти наричаш „трактат“.
— О, Дик! — възкликна Мери изненадана и разтревожена. Розмари никога не беше виждала лицето на Дик тъй безизразно; тя почувствува, че се казва нещо много важно и за малко не извика заедно с Мери: „О, Дик!“
Но Дик отново се засмя и добави:
— … Да го изоставя, за да се заема с друг. — И стана от масата.
— Но, Дик, седни. Искам да знам…
— Ще ти кажа друг път. Лека нощ, Ейб, лека нощ, Мери.
— Лека нощ, Дик — усмихна се Мери мило, сякаш й беше приятно да остане на почти опустелия кораб. Тя беше добра, храбра жена, следваше мъжа си навсякъде, нагаждаше се според него, без да успее да го
