двамата.
— Защо губиш така контрол върху себе си?
— Знаеш много добре защо.
— Не, не знам.
— Това на нищо не прилича — пусни ме. Обиждаш ме по този начин. Да не мислиш, че не видях как онова момиче те гледаше — онова, дребничкото тъмнокосо момиче. О, това е просто комично — тя е дете няма повече от петнадесет години. Да не мислиш, че не видях?
— Спри тук за минутка и се успокой.
Те седнаха на една маса; в очите й се четеше дълбоко подозрение, тя махна с ръка пред лицето си, сякаш нещо и пречеше да вижда.
— Искам да пия нещо — искам коняк.
— Не може да пиеш коняк; ако искаш, ще ти поръчам бира.
— Защо да не пия коняк?
— Да не спорим. Чуй какво ще ти кажа — тази история за момичето е чиста халюцинация, разбираш ли какво значи това?
— Винаги е халюцинация, щом видя нещо, което ти не искаш да виждам.
Той се чувствуваше виновен както в кошмарните сънища, в които ни обвиняват, че сме извършили престъпление и ние сме със съзнанието, че действително сме го извършили, а щом се пробудим, знаем, че това не е вярно. Не издържа погледа й и извърна очи.
— Оставих децата в палатката на една циганка. Трябва да ги вземем.
— За какво се мислиш? — запита го тя. — За реформатор?
Преди петнадесет минути те бяха семейство. Сега, когато въпреки волята си трябваше да я притисне до стената, му хрумна, че и той, и децата му са участници в един опасен експеримент.
— Връщаме се вкъщи.
— Вкъщи! — изкрещя тя тъй безумно, че гласът й пресипна и се задави. — Да седя и да мисля, че всички ние гнием, и пепелта на децата гние във всяка кутия, която отварям? Тази мръсотия!
Почти с облекчение разбра, че тя е смутена от думите си, а Никол с повишената си чувствителност забеляза, че лицето му приема друг израз. Нейното изражение също се смекчи и тя каза умолително:
— Помогни ми, Дик, помогни ми!
През него мина вълна от болка. Ужасно беше, че тя не стъпва на земята, че е като изящно изградена кула, която няма основи, а виси безпомощно, окачена на него. До известна степен това беше редно: мъжете са за това, да бъдат опора, да дават идеи, да бъдат носещите греди и ония, които изчисляват логаритмите: но Дик и Никол някак си се бяха слели и бяха станали равни, не бяха противоположни дадености, които се допълват; тя също беше Дик, жаждата в мозъка на костите му. Той не можеше да бъде безучастен свидетел на нейното рухване. Подсъзнателно й съчувствуваше и изпитваше нежност към нея, затова реши да действува по един типично съвременен начин, да използува присъствието на трето лице. Реши да вземе болногледачка от Цюрих, която още същата вечер да се заеме с нея.
— Ти можеш да ми помогнеш.
Милата й предизвикателност отново го привлече към нея и той почувствува, че губи почвата под краката си.
— Помагал си ми по-рано — можеш да ми помогнеш и сега.
— Мога да ти помогна пак по стария начин.
— Някой трябва да ми помогне.
— Може би е така. Но най-много можеш да си помогнеш ти сама. Хайде да намерим децата.
Имаше много палатки с бели въртящи се рулетки. Дик се стресна, когато попита в първата палатка и получи категорично отрицателен отговор. С ехиден поглед Никол стоеше настрана, отрекла се от децата, които мразеше като част от реалния свят, който искаше да унищожи. Най-после Дик ги намери наобиколени от умилени жени, които им се възхищаваха като на хубава стока, и от зяпнали ги деца.
— Merci, Monsieur. Monsieur est trop genereux. C’etait un plaisir. M’sieur, Dame. Au revoir, mes petits.75
Те си тръгнаха, съпроводени от съжалителните погледи на тълпата; колата се изпълни с мрачните им предчувствия и тревога, а децата бяха свили разочаровано устни. Страданието се представяше откъм своето ужасяващо тъмно и непознато лице. Някъде около Цуг Никол с мъчително усилие повтори една своя забележка за разположената встрани от пътя къща, която се открояваше като жълто петно в далечината и приличаше на неизсъхнала още картина, но това беше като напразен опит да се хване за въже, което неудържимо се изплъзва от ръцете й.
Дик се опита да се отпусне. Тепърва му предстоеше борба; щом се приберяха, щеше да се наложи с часове да й преповтаря елементарните истини на живота. Шизофрения е удачно название — то означава раздвоена личност. — Никол беше ту човек, на когото няма какво да се обяснява, ту човек, на когото нищо не може да бъде обяснено. С нея човек трябваше да се държи твърдо и повелително, пътят към реалността да бъде винаги открит към нея, а пътят към бягството — системно преграждан. Обаче блестящата изобретателност на лудостта е неуморима като водата, която винаги намира нов път през, над или около построената дига. За да й се противодействува, е нужен сплотеният фронт на много хора. Той разбираше, че този път Никол трябва сама да се излекува; искаше да изчака тя да си спомни миналите кризи, да се погнуси от тях. Уморено кроеше планове как ще възстановят режима, който преди две години бяха отслабили.
Той заобиколи едно възвишение и тъкмо бе натиснал педала за газта, за да поеме по един пряк път за клиниката, успореден на хълма, когато колата неудържимо се понесе наляво, след това надясно, наклони се настрани; чувайки писъците на Никол в ухото си, Дик с всичка сила притисна лудата й ръка, вкопчила се в кормилото; колата се оправи, понесе се още веднъж настрани, изхвръкна от пътя, вряза се в ниските храсталаци, наклони се под деветдесетградусов ъгъл и остана така, опряна в едно дърво.
Децата пищяха, Никол също пищеше, проклинаше и се опитваше да забие нокти в лицето на Дик. Първата му грижа беше да установи много ли е наклонена колата и има ли опасност да се обърне; той не можеше да разбере това, изви ръката на Никол, за да я отстрани, измъкна се откъм килнатата нагоре страна, свали децата и едва тогава видя, че колата е застанала стабилно и няма да се обърне. За миг остана разтреперан и задъхан.
— Ти… — извика той.
Тя се смееше неудържимо, не се срамуваше, не беше изплашена, станалото не я засягаше. Ако някой ги бе зърнал в този момент, не би могъл да предположи, че тя е виновницата за случилото се; смееше се тъй, сякаш беше извършила някоя детска лудория.
— Уплаши се, нали? — укори го тя. — Искаш да живееш!
Каза това тъй убедително, че Дик, разтърсен от преживяното, се усъмни дали действително не е бил изплашен заради себе си — но уплашените лица на децата, които поглеждаха ту към баща си, ту към майка си, събудиха у него желание да превърне в пихтия ухилената й физиономия.
Право над тях, на половин километър от виещия се път, но само стотина крачки, ако човек тръгне направо през храсталаците, имаше едно ханче; една част от него се подаваше над обраслия склон.
— Хвани Топси за ръка — каза той на Ленър, — ето така, здраво, и тръгнете нагоре — виждаш ли тази пътечка? Като стигнете в ханчето, кажи: „La voiture Diver est cassee.“76 Някой да слезе веднага.
Ленър, неосъзнал напълно какво се е случило, но подозиращ, че е нещо необичайно лошо, запита:
— А вие какво ще правите?
— Ще останем тук, при колата.
Без да поглеждат майка си, децата се отдалечиха.
— Внимавайте, като пресичате пътя горе! Огледайте се наляво и надясно! — извика Дик след тях.
Той и Никол се обърнаха един към друг и се изгледаха с очи, пламтящи като светнали прозорци на две срещуположни къщи. След това тя извади пудриерата си, погледна се в огледалото и приглади косите по слепоочията си. Дик гледа няколко секунди след децата, които се катереха, докато се скриха между боровете по средата на пътя, после мина от другата страна на колата, за да види колко е пострадала и как може да се изкара обратно на пътя. По пръстта личаха следите — криволичещата линия, по която бяха
