свеждаше до това дали ще долови, или не успокоителната нотка в гласа на доктор Дайвър. Накрая Дик освободи един от санитарите, който не умееше да се справя със задълженията си, а после стана време за обед.
Трета глава
Обедите с пациентите бяха за него задължение, което той посрещаше с безразличие. На обеда, разбира се, не присъствуваха обитателите на „Шипката“ или на „Буките“; на пръв поглед това беше обед като всеки друг, но над масата витаеше тягостна меланхолия. Присъствуващите лекари се стараеха да поддържат разговор, но повечето от пациентите, сякаш изморени от предобедната работа или потиснати от компанията, говореха малко и се хранеха, забили поглед в чиниите си.
Когато обедът свърши, Дик се върна във вилата. Никол седеше в салона със странен израз на лицето.
— Прочети това — каза тя.
Той отвори писмото. Беше от една пациентка, неотдавна изписана от клиниката, макар че лекарите гледаха скептично на нейния случай. Без заобикалки тя го обвиняваше, че прелъстил дъщеря й, която бе стояла до леглото на майка си по време на кризата. В писмото се казваше, че мисис Дайвър вероятно ще бъде доволна да узнае за станалото, за да разбере „какъв всъщност“ е съпругът й.
Дик отново прочете писмото. Макар и написано на ясен и правилен английски, той разпозна в него белезите на маниакалност. Веднъж дъщерята, дребно тъмнокосо момиче с предизвикателно държане, го бе помолила да я вземе със себе си в Цюрих. Вечерта я бе довел обратно в клиниката. Бе я целунал, без да влага нещо в това, по-скоро от съжаление. После тя се бе опитала да тласне нещата по-нататък, но той нямаше желание и след това или по-точно в резултат на това момичето го бе намразило и бе отвело майка си.
— Това е писмо на неуравновесен човек — каза той. — Не съм имал никакви връзки с момичето. Дори не съм го харесвал.
— Да, опитах се да си внуша това — отвърна Никол.
— Не мога да допусна, че го вземаш за истина.
— Седя тук и си мисля.
Той седна до нея и заговори с укор:
— Това е абсурдно. Не виждаш ли, че е писано от душевноболен човек?
— И аз бях душевноболна.
Той се изправи и гласът му стана по-категоричен.
— Да оставим тези глупости, Никол. Иди да вземеш децата и тръгваме.
Качиха се в колата. Дик шофираше и поеха по пътя, следващ извивките на езерния бряг; слънчевите лъчи се отразяваха от водната повърхност и се пречупвала в предното стъкло, когато излизаха на открито през тунелите от пищна растителност. Колата беше на Дик — едно тъй малко рено, че всички стърчаха от него с изключение на децата, между които гувернантката се извисяваше като мачта на задната седалка. Познаваха всеки километър по пътя — знаеха къде ще усетят аромата на боровите игли и мириса на черния дим от комините. Слънцето, като издигнало се високо в небето човешко лице, жареше силно по сламените шапки на децата.
Никол мълчеше; Дик се чувствуваше неловко пред безмълвния й, вперен право напред поглед. Той често биваше самотен с нея и тя нерядко го изморяваше с краткотрайни словесни изблици: споделяни само с него обяснения за себе си, като например „аз съм еди-каква си — всъщност съм по-скоро такава“; но този следобед той би се радвал да послуша известно време отривистия й глас, за да разбере в каква насока текат мислите й. Положението беше по-опасно, когато тя се свиваше в черупката си и се изолираше от него.
В Цуг гувернантката слезе от колата и ги остави Дайвърови продължиха към панаира в Агири и задминаха няколко гигантски валяка, които отбиха встрани, за да им направят път. Дик паркира колата и тъй като Никол го гледаше, без да помръдне, каза:
— Хайде, мила. — Устните й внезапно се разтеглиха в ужасна усмивка, той почувствува как нещо в стомаха му се свива, но си даде вид, че не забелязва, и повтори: — Хайде, че да могат да слязат и децата.
— О, идвам, не се безпокой — отвърна тя; думите й бяха част от нейни вътрешни помисли, понесли се твърде бързо, за да може той да ги разбере. — Не се безпокой, идвам…
— Тогава ела.
Тя се извърна от него, когато той тръгна редом с нея, но по лицето й още се четеше ироничната и далечна усмивка. Само когато Ленър й заговори на няколко пъти, тя успя да прикове вниманието си върху нещо конкретно — Арлекино и Пулчинела от куклената комедия — и да се ориентира, използувайки го като опорна точка.
Дик се чудеше какво да прави. Беше раздвоен в отношенията си към нея — гледаше я с очите на съпруг, а от друга страна, като психиатър и тази раздвоеност все повече го парализираше. През изтеклите девет години тя неведнъж го бе увличала със себе си и го бе карала да прекрачи границата на разумното, беше го обезоръжавала или внушавайки му съжаление, или с някой проблясък на чувство за хумор, тъй неочакван и несвързан с линията на поведението й, че едва по-късно, когато се успокояваше, той си даваше сметка, че тя бе успяла макар за миг да го надхитри.
След като отговориха на въпроса на Топси дали този е същият Арлекино, когото бяха видели миналата година в Кан, те тръгнаха между панаирните палатки. Бонетата на жените, кацнали на главите им, кадифените им елечета, широките ярки поли — носии от различни кантони, изглеждаха строги и сдържани на фона на боядисаните в синьо и оранжево коли и сергии. Отнякъде долитаха подвиквания и звън на дайре.
Никол се затича внезапно, тъй внезапно, че за миг Дик не разбра, че я няма. Далеч пред очите му се мярна жълтата й фигура, която си пробиваше път сред тълпата и изчезваше като петно охра на границата между действителното и нереалното. Той се завтече след нея. Тя бе избягала тайно и той я следеше тайно. Горещият следобед изведнъж стана кошмарен, изпълнен с пронизителни звуци; той се сети, че е забравил децата, изтича обратно, хвана ги за ръце и закриволичи с тях през тълпата, като се озърташе ту към една, ту към друга палатка.
— Madam — извика той на една млада жена, която стоеше зад бяла лотарийна рулетка, — est-ce que je peux laisser ces petits avec vous deux minutes? C’est tres urgent — je vous donnerai dix francs.
— Mais oui.71
Той бутна децата към палатката.
— Alors — restez avec cette gentille dame.
— Oui, Dick.72
Стрелна се отново напред, но я беше загубил от погледа си; обиколи въртележката тичешком, след това си даде сметка, че тича с поглед, прикован все към едно и също конче. Проби си с лакти път към лавката с разхладителни напитки, след това си спомни за една от слабостите на Никол и отметна завесата пред входа на палатката, където предсказваха бъдещето. Надзърна вътре и чу напевен глас:
— La septieme fille d’une septieme fille nee sur le rives du Nil — entrer, Monsieur…73
Пусна пердето и се затича към края на панаира при брега на езерото, където едно виенско колело се въртеше бавно на фона на небето. Откри я там.
Тя седеше сама в гондолата, която в момента се намираше най-високо; когато започна да се спуска надолу, той видя, че тя се смее неудържимо, и се мушна обратно в тълпата. При следващото завъртане на колелото тълпата забеляза истеричния й смях.
— Regardez-moi?
— Regarde donc cette Anglaise!74
Тя отново се понесе надолу, сега колелото забави хода си, музиката заглъхна и около гондолата й се струпаха десетина души, които, повлияни от нейния смях, й се усмихваха глупаво. Щом Никол забеляза Дик, смехът й замря — опита се да се отскубне от него, но той улови ръката й, задържа я и тръгнаха
