да им пипна парите.
Сега всички слушаха — Дик се чудеше дали и момичето на масата зад гърба им не слуша. Идеята го привличаше. Реши да остави Бейби да говори вместо него, както често оставяме жените да дават мнение за неща, които не зависят от тях. Бейби изведнъж се превъплъти в дядо си и стана хладна и пресметлива.
— Смятам, че това е предложение, по което трябва да си помислиш, Дик. Не чух какво каза доктор Грегъри, но, струва ми се…
Момичето зад него се наведе напред към едно колелце дим, след това вдигна нещо от пода. Право срещу него на масата беше Никол, лицето й се открояваше като допълнение към неговото, красотата й преливаше към него, търсеше убежище в любовта му и я подхранваше, за да получи от нея защита.
— Помисли си, Дик — настояваше Франц възбудено. — Когато човек пише по въпросите на психиатрията, трябва да има непосредствен контакт с клиничната практика. Юнг пише, Блойлер пише, Фройд пише, Форел69 пише, Адлер70 пише — всички те са в непрекъснат контакт с душевноболните.
— Дик има мен — засмя се Никол. — Мисля, че представлявам достатъчно материал за един човек.
— Това е различно — каза Франц предпазливо.
На Бейби й мина през ума, че ако Никол живее близо до една клиника, ще може да бъде винаги спокойна за нея.
— Трябва да го обмислим много внимателно — каза тя.
Дик се забавляваше от нейното нахалство, но не го насърчи.
— Това решение засяга мен, Бейби — каза той меко. — Много мило от твоя страна, че искаш да ми купиш клиника.
Бейби разбра, че е постъпила нетактично, и побърза да отстъпи:
— Разбира се, това си е твоя лична работа.
— Необходими са седмици, за да се реши такова важно нещо. Не знам дали ми се струва привлекателна перспективата Никол и аз да се закотвим в Цюрих… — Той се обърна към Франц, за да го пресече: — Знам, че Цюрих има газоснабдяване, водопроводна мрежа и електричество — живял съм там три години.
— Ще те оставя да го обмислиш — каза Франц. — Уверен съм…
Десетки чифтове тежко подковани обувки затропаха към вратата и те тръгнаха с навалицата. Навън под студената лунна светлина Дик видя как момичето завързва шейничката си към една от запрегнатите с коне шейни. Кочияшът на тяхната шейна ги чакаше, те се качиха, камшикът изплющя, конете се напънаха и запориха с гърди тъмния въздух. Край тях тичаха и се боричкаха силуети, младежите се събаряха един друг от шейните и плазовете, падаха в мекия сняг, тичаха задъхани след конете, хвърляха се изморени в някоя шейна или крещяха, че са ги изоставили. От двете страни на пътя се стелеше спокойната околност; кавалкадата се движеше по някакво необятно възвишение. Тук навън беше тихо и те инстинктивно напрягаха слух, за да доловят вълчи вой сред снеговете.
В Саанен нахълтаха в общинската кръчма, където имаше вечеринка и беше претъпкано от кравари, хотелиерски прислужници, продавачи в магазини, учители по ски, гидове, туристи, селяни. След пантеистичните, едва ли не животински усещания навън влизането им в топлото затворено помещение беше абсурдно, както да си прикачиш внушително рицарско име, шумно като тропота на подковани ботуши през военно време, като скърцането на спортни шпайкове по циментовия под на съблекалнята. Познатите звуци на неизменните тиролски припеви изтръгнаха Дик от романтичното настроение, което обстановката бе породила у него в първия миг. Най-напред той помисли, че стана тъй, защото бе прогонил момичето от съзнанието си; след това в ума му изплуваха думите на Бейби: „Трябва да го обмислим внимателно…“ — а подтекстът на тези думи беше: „Ти си наша собственост и рано или късно ще признаеш това. Глупаво е да поддържаш позата на независим.“
От години Дик не бе изпитвал неприязън към някого — от времето, когато, като студент първа година в Ню Хейвън, беше прочел едно популярно есе, озаглавено „Душевна хигиена“. Сега бе настръхнал срещу Бейби, но същевременно се опитваше да се сдържа, макар че ненавиждаше невъзмутимото й нахалство — нахалството на богатия. Ще минат стотици години, преди някоя от еманципираните амазонки да проумее факта, че един мъж е уязвим само в гордостта си; щом засегнат гордостта му, той става чуплив като „яйцето-човече“ от приказката „Алиса в страната на чудесата“ — макар че някои жени, поне на думи, правят опит да признаят това. По професия доктор Дайвър трябваше да се занимава с такива „натрошени като яйчени черупки характери“, макар и от по-друг вид, и затова гледаше да избегне всякакви сблъсквания. Все пак, когато шейната плавно потегли обратно към Гстаад, той каза:
— Прекалено робуваме на добрите обноски.
— Мисля, че това е хубаво — отвърна Бейби.
— Не, не е — възрази той и се обърна към Бейби, която в момента представляваше безформено, загърнато в кожа кълбо. — Добрите обноски са негласно признание, че всеки е тъй чувствителен, че трябва да го пипаш с ръкавици. Уважението към хората е друго нещо — не може току-така да наречеш някого страхливец или лъжец, но ако цял живот щадиш хората и тяхната чувствителност и подхранваш тщеславието им, накрая не можеш да различиш онова, което заслужава уважение в тях.
— Струва ми се, че американците гледат доста сериозно на обноските си — каза възрастният англичанин.
— Мисля, че да — съгласи се Дик. — Обноските на баща ми бяха от онова време, когато първо стреляш, а след това се извиняваш. Мъжете са ходили въоръжени, а вие, европейците, не сте носили оръжие в цивилния живот от началото на осемнадесети век насам…
— Това е приблизително така…
— Не приблизително, а точно така.
— Ти имаш такива добри обноски, Дик — каза Бейби примирително.
Жените, загърнати в различни кожи, напомняха на зоологическа градина и го гледаха малко изплашено. Младият англичанин не можеше да го разбере — той беше от онзи тип хора, които, ако се катерят по корнизите и балконите, си въобразяват, че се катерят по мачтите на ветроходна фрегата: през целия път до хотела той разказваше някаква глупава история как се боксирал с най-добрия си приятел, как в продължение на цял час си нанасяли удари, въпреки че много се обичали, и нито за момент не се поддали на приятелските си чувства. Дик взе малко подигравателен тон.
— И тъй след всеки удар, който той ви нанасяше, вие го смятахте за по-добър приятел?
— Уважавах го повече.
— Не мога да разбера как се е стигнало до всичко това. Да влизате в конфликт с най-добрия си приятел за някаква дреболия…
— Щом не разбирате, не мога да ви го обясня — отвърна хладно младият англичанин.
„Ето какво получавам, когато казвам какво мисля“ — помисли Дик.
Той се срамуваше, че бе подиграл младежа, разбираше, че историята звучи абсурдно, защото разсъжденията на момчето бяха незрели, а то разказваше с тон на човек, който е врял и кипял.
Веселата тълпа ги увлече и те влязоха в бара, където барманът тунизиец превключваше илюминациите като контрапункт — ответна мелодия на луната зад пързалката, която надничаше през големите прозорци. При тази светлина момичето се стори на Дик неодухотворено и безинтересно. Той отвърна поглед от него, приятно му беше да гледа тъмнината, огънчетата и цигарите, които ставаха зеленикави и сребристи, когато светваха червените светлини, бялата ивица, която падаше върху танцуващите, щом отвореха вратата на заведението.
— Кажи ми, Франц — запита той, — смяташ ли, че като си пил бира и бодърствувал цяла нощ, ще можеш да отидеш при пациентите си и да ги накараш да ти вярват, че си човек с характер? Няма ли да те разберат, че си гастропат?
— Отивам да спя — съобщи Никол. Дик я придружи до вратата на асансьора.
— Бих се прибрал с теб, но трябва да убедя Франц, че от мен няма да излезе клиничен лекар.
Никол влезе в асансьора.
— Бейби е практична — каза тя замислено.
— Бейби е една об…
Вратата шумно се затвори. Последва бръмчене и Дик довърши изречението си наум: „Бейби е една обикновена егоистка.“
