предусещането за близка смърт или бедствия, които биха могли да се струпат на главата на приятелите й; в съзнанието й упорито се беше загнездила мисълта за обречеността на Никол.
По-младият от английските приятели на Бейби бе водил двете жени на подходящи за тях склонове и ги бе запознал с острите усещания на пистата за бобслей Дик, който си беше разтеглил сухожилията на глезена при една твърде смела за него християния, щастливо се разхождаше с децата по склона за начинаещи или пиеше квас с един руски лекар в хотела.
— Защо не се забавляваш, Дик? — подкани го Никол. — Защо не заговориш някое от тези снежни зайчета и не потанцуваш?
— Какво бих могъл да им кажа?
Нейният алтов, почти дрезгав глас се извиси с няколко ноти, имитирайки плачливо кокетство:
— Кажи: „Снежно зайче, ти си тъй мило!“ Какво друго можеш да им кажеш?
— Не обичам тези хлапачки по пистите. Миришат на марсилски сапун и на мента. Когато танцувам с тях, изпитвам чувството, че бутам детска количка.
Темата беше опасна — той си даваше сметка за това и внимаваше погледът му да минава над главите на младите момичета.
— Трябва да говорим по някои делови неща — каза Бейби. — Първо, има новини от дома — става въпрос за земите, които наричахме парцели на станцията. Железниците най-напред изкупиха централните парцели. Сега купиха и останалото, а то беше мамина собственост. Въпросът е къде ще вложим парите.
Като си даде вид, че е принуден да се отдалечи поради неделикатния поврат на разговора, англичанинът тръгна към едно от танцуващите момичета. Бейби го проследи за миг с недоумяващите очи на американка, плащала цял живот данък на англофилите, и продължи настойчиво:
— Това са много пари. Падат се по триста хиляди на всяка от нас. Ще се погрижа за своя дял, но Никол нищо не разбира от ценни книжа, а смятам, че и ти също.
— Трябва да отида да посрещна влака — каза Дик уклончиво.
Излезе навън, пое дъх и в устата му влязоха няколко от снежинките, които се сипеха незабележимо от потъмнялото небе. Край него профучаха с шейна три деца и извикаха някакво предупреждение на непознат за него език; чу ги да крещят на следващия завой, а по-нататък долови звъна на голямата шейна, която се изкачваше по хълма в мрака. Гарата имаше празничен вид и беше изпълнена с атмосфера на очакване, момчета и момичета чакаха да дойдат нови момчета и момичета и когато влакът пристигна, Дик се бе нагодил към околното настроение и посрещна Франц Грегоровиус тъй, сякаш специално за него бе откъснал половин час от безкрайния низ удоволствия. Но във Франц се чувствуваше напрежението на човек, поставил си определена цел, и Дик не успя да го зарази с настроението си. „Може да се отбия до Цюрих за един ден — беше му писал Дик — или ти, ако намериш време, ела в Лозана.“ Франц бе намерил време да дойде чак до Гстаад.
Той вече беше на четиридесет години. Със здрав и улегнал вид и с приятни обноски, но най-много му прилягаше строгият тон на човек, който е уверен в себе си и може вътрешно да презира нервно разстроените богаташи, които лекува. Баща му и дядо му бяха хора с големи имена в науката и това би могло да му отвори по-широко вратите към света, но той, изглежда, умишлено бе предпочел едно по- скромно обществено положение и бе потвърдил това с избора си на съпруга. В хотела Бейби Уорън набързо го прецени и тъй като не откри в него белези на оня вид хора, които уважаваше — светското изискано държане, по което хората от привилегированите класи се разпознават един друг, — започна да се държи с него тъй, както се държеше с по-нисшестоящите от нея. Никол се боеше малко от него. Дик го обичаше, тъй както обичаше всичките си приятели — безрезервно.
Когато се свечери, те се спуснаха към селото с една от малките шейни, които тук бяха онова, което са за Венеция гондолите. Най-напред отидоха в един хотел със старомодна бирария в швейцарски стил, с кънтяща дървена ламперия, с безброй часовници, буренца, еленови рога. По дългите маси бяха насядали групички, които се сливаха в една обща компания, ядяха фондю68 и пиеха греяно вино с подправки.
Вътре в голямото помещение беше „приятно“, както се бе изразил по-младият англичанин, и Дик вътрешно се бе съгласил, че това е най-вярната дума. Силното резливо вино го замая, побелелите мъже, които пееха хорово стари песни, насядали около пианото, гласовете на младежите, яркоцветните дрехи, които се мяркаха в задимената атмосфера, го пренесоха в златните години от края на века. За миг му се стори, че се намира в кораб, наближаващ пристанище; по лицата на всички момичета се бе отпечатало същото невинно очакване — обстановката и нощта да им донесат нещо ново. Потърси с очи едно от момичетата и реши, че то е на масата зад гърба им — след това го забрави, измисли някаква шега и започна да забавлява компанията.
— Трябва да поговоря с теб — каза Франц на английски. — Тук мога да остана само два дни.
— Подозирах, че си наумил нещо.
— Имам план, който е наистина чудесен. — Той сложи ръка на коляното на Дик. — План, който ще издигне и двама ни.
— Е?
— Дик, има една клиника, която бихме могли да вземем двамата — старата клиника на Браун на Цюгерзее. Всичко в сградата е модерно с изключение на някои неща. Той е болен — иска да се върне в Австрия, сигурно предпочита там да умре. Открива ни се изключителна възможност. Ти и аз, какъв екип ще направим двамата! Не ме прекъсвай, преди да съм ти казал всичко.
Жълтеникавите очи на Бейби засвяткаха и Дик разбра, че тя слуша.
— Трябва да се заемем с тази работа. Тя няма да те обвърже прекомерно — ще ти даде една база, една лаборатория, един център. Можеш да стоиш там не повече от шест месеца годишно, докато времето е хубаво. През зимата можеш да отиваш във Франция или в Америка и да пишеш трудовете си въз основа на непосредствен клиничен опит. — Той понижи глас. — А що се отнася до случая в семейството ти, клиниката ще ти осигури съответната атмосфера и възможност за лечение. — Изразът на Дик не го насърчи да продължи в този дух и Франц замлъкна, но веднага подхвана отново: — Бихме могли да бъдем съдружници, аз — непосредствен ръководител в практическата работа, а ти — теоретикът, блестящият консултант и тъй нататък. Аз знам силите си — знам, че нямам твоите заложби. Но в моята област съм ценен, смятат ме за много способен и съм в течение на най-съвременните клинични методи. Случвало се е месеци наред да бъда фактическият ръководител на клиниката. Професорът казва, че планът е превъзходен, и ме посъветва да не се отказвам. Той, разбира се, твърди, че няма намерение да умира скоро, и иска да работи до последния момент.
Дик се опита да си създаде предварително представа за проекта, преди да са започнали да разменят мнения.
— А как стои финансовата страна на въпроса? — запита той.
Франц вдигна брадичката си и сключи вежди, по гладкото му чело се появиха бръчки, напрежението му личеше в позата на ръцете и на раменете, мускулите на краката му се бяха тъй стегнали, че издуваха плата на панталоните; сърцето му напираше да изскочи и той заговори с глух глас.
— Там е въпросът! Пари — каза той тъжно. — Парите ми са малко. В долари цената е двеста хиляди. Подобренията… — той се поколеба, преди да определи сумата — неща, които ще се съгласиш с мен, че са необходими, ще струват двадесет хиляди американски долара. Но казвам ти — клиниката е златна мина, виждал съм сметководните книги. Като вложим двеста и двадесет хиляди долара, осигуряваме си приход от…
Бейби слушаше с такова любопитство, че Дик я привлече към разговора.
— Не си ли се уверила от собствен опит, Бейби, че когато европеец търси американец по бърза работа, винаги се отнася до пари? — обърна се той към нея.
— За какво става въпрос? — каза тя невинно.
— Този млад хер доцент смята, че той и аз трябва да се впуснем в големи начинания и да се опитаме да привлечем хора с разстроени нерви от Америка.
Франц неспокойно погледна Бейби, а Дик продължи:
— Но кои сме ние, Франц? Ти носиш едно известно има, а аз съм написал два учебника. Достатъчно ли е това, за да привлечеш някого? Освен това нямам толкова пари — нямам дори една десета от тези пари. — Франц се усмихна цинично. — Нямам, честна дума. Никол и Бейби са богати като Крез, но още не съм успял
