му бе трудно да разбере докъде стига продиктуваната от чувството за самосъхранение професионална безчувственост и къде започва отскоро зародилата се студенина в сърцето му. Тъй като безразличието, в което човек съзнателно търси убежище или което се оставя да го завладее, се превръща в празнота, той се бе научил да не се занимава с Никол, държеше се студено с нея. Мнозина са писали за зараснали рани, правейки доста свободен паралел с патологията на кожата, но в живота на един човек такова нещо няма. Има открити рани; понякога те са трудно забележими, защото са се свили до такава степен, че приличат на следа от обикновено убождане, но продължават да са рани. Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувствуваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.
Петнадесета глава
Той намери Никол в градината, скръстила високо ръце и прихванала раменете си. Тя го погледна открито със сивите си очи като любопитно и учудено дете.
— Ходих в Кан — каза той. — Налетях на мисис Спиърс. Тя ще отпътува утре. Искаше да дойде, за да се сбогува с теб, но аз пресякох това й намерение.
— Жалко. Би ми било приятно да я видя. Тя ми харесва.
— И кого другиго мислиш, че видях — Бартоломю Тейлър.
— Не може да бъде!
— Не бих могъл да не забележа лице като неговото, прилича на стара и хитра невестулка. Оглеждаше мястото за евентуалното пристигане на Сиро и цялата му менажерия — идущата година всички ще дойдат. Подозирах, че мисис Ейбрамс е нещо като разузнавач.
— А Бейби се възмути първото лято, когато дойдохме тук.
— На тях им е все едно къде ще бъдат, затова не виждам защо не останат да мръзнат в Довил.
— Не можем ли да пуснем слух за холера или нещо подобно?
— Казах на Бартоломю, че тук някои хора измират като мухи — казах му, че пришълците измират тъй бързо, както картечарите през войната.
— Не си му казал такова нещо.
— Не съм — призна Дик. — Той се държа много любезно. Бяхме трогателна картинка, той и аз, когато се ръкувахме на булеварда. Зигмунд Фройд среща Уорд Макалистър.
На Дик не му се говореше — искаше да бъде сам, за да могат мислите му за работата и за бъдещето да вземат превес над любовните и ежедневните тревоги. Никол съзнаваше това, но го съзнаваше някак смътно и с чувство на обреченост, изпитваше и нещо като животинска омраза и въпреки това искаше да се погали о рамото му.
— Милият — каза безгрижно Дик.
Той влезе в къщата, забрави какво търсеше вътре, а след това се сети, че беше пианото. Седна и тананикайки, засвири по слух „Чай за двама“.
Докато свиреше мелодията, изведнъж му мина мисълта, че Никол, щом я чуе, ще отгатне неговата носталгия по изтеклите две седмици. Прекъсна песента с един неочакван акорд и стана от пианото.
Не знаеше къде да отиде. Огледа къщата, която Никол бе построила, за която бе платил дядото на Никол. Негова собственост беше само къщичката, в която се помещаваше работният му кабинет, и земята, на която тя бе построена. С трите хиляди годишно и с публикациите, от които все нещо капеше, той посрещаше личните си разходи, плащаше за облеклото си и за доставяните в къщи напитки, а също за възпитанието на Лънър, което засега се свеждаше само до заплатата на бавачката. Никога не проектираха нещо, без Дик да изчисли колко му се пада да плати за своя дял. Когато беше сам, живееше до известна степен аскетично, пътуваше трета класа и пиеше най-евтиното вино, но винаги имаше грижата външността му да бъде изрядна; така той се самонаказваше за излишествата и поддържаше една условна материална независимост. Но това не беше лесно, особено напоследък, когато все по-настоятелно се поставяше въпросът къде да се вложат парите на Никол. А Никол, която искаше той да бъде изцяло неин, естествено насърчаваше всяка проява на суетност от негова страна и намираше все нови и нови начини да го засипва с пари и с хубави неща. Начинът, по който се бе зародила идеята за вилата на морския бряг — веднъж тя им бе хрумнала като обикновена прищявка, — явно разкриваше силите, които ги отдалечаваха от първоначалното им споразумение в Цюрих.
— Няма ли да бъде забавно, ако… — Да, наистина беше. А след това: — Нали ще бъде забавно, когато…
Не бе излязло чак толкова забавно. Проблемите на Никол бяха внесли безпорядък в работата му; освен това нейните приходи напоследък бяха нараснали тъй бързо, че омаловажаваха резултатите от труда му. От друга страна, в интерес на нейното лечение той дълги години се бе представял за човек на домашното огнище, от което сега бързо се отдалечаваше, трудно му беше да поддържа тази маска в лишеното от труд съществуване, при което неизбежно биваше подлаган на микроскопично наблюдение. След като Дик не можеше да си свири на пианото това, което му се искаше, ставаше ясно, че нишката на ежедневието му се крепеше на толкова тънки хитрини, че бе изтъняла като косъм. Той остана дълго в голямата стая, заслушан в бръмченето на електрическия часовник, заслушан във времето.
Четвърта част
Бягство
1925–1929
Първа глава
През ноември вълните станаха тъмни, втурваха се през каменната преграда и стигаха до крайбрежния път; последните останки от лятното оживление изчезнаха, плажовете бяха тъжни и пусти под северния вятър и дъжда. Затвориха хотела на Гос и започнаха ремонт, а скелето на лятното казино при Жуан ле Пен се извиси и доби внушителни размери. Когато отиваха в Кан или Ница, Дик и Никол срещаха нови хора; оркестранти, съдържатели на ресторанти, специалисти по градинарство, корабостроители — защото Дик си бе купил една стара платноходка — и членове на местния инициативен комитет. Прислугата в дома им беше от години, грижеха се за възпитанието на децата си. През декември Никол изглеждаше отново възстановена; когато измина един месец без напрежение, без стиснатите устни, без празната усмивка и неразбираемите думи, те заминаха за швейцарските Алпи да прекарат коледните празници.
Дик изтръска с шапка снега от тъмносиния си скиорски костюм и влезе вътре. Обширният салон, с под, белязан като сипаничаво лице от стотиците подковани обуща, беше разчистен за следобедните танци и към осемдесетина американчета, отседнали в училищата край Гстаад, подскачаха под игривите звуци на „Не довеждай Лулу“ или устремно се понасяха под отсечения ритъм на чарлстона. Мястото бе станало колония на лекомислени и разточителни младежи — елитът на богаташите сега беше в Сен Мориц. Бейби Уорън смяташе, че е направила жертва, като е дошла тук с Дик и Никол.
Дик влезе в пълното с танцуващи двойки помещение и бързо откри двете сестри — те привличаха погледа като афиши с ярките си скиорски костюми: Никол беше в небесносиньо, а Бейби в убито червено. Разговаряха с младия англичанин, съсредоточили поглед в танцуващите младежи.
Зачервеното от зимното слънце лице на Никол пламна още повече, когато видя Дик.
— Къде е той? — запита го тя.
— Пропуснал е влака — ще го посрещна по-късно. — Дик седна, кръстоса крака и залюля тежката си обувка. — Вие двете правите поразително впечатление. Всеки път, когато забравя, че сме заедно, и ви видя, оставам възхитен.
Бейби беше висока и хубава жена, очевидно полагаща доста усилия, за да изглежда на не повече от тридесет години. Показателно беше, че водеше със себе си двама мъже от Лондон: единият от тях неотдавна завършил Кеймбридж, а другият — възрастен, типичен любовник в стила на викторианската епоха. Бейби беше придобила някои от характерните белези на старите моми — докоснеше ли се някой до нея, тя нервно потрепваше, а когато гледаше как другите се целуват или прегръщат, потръпваше чувствено и съзнанието й жадно попиваше всичко. Държеше тялото си почти неподвижно и малко вдървено, но в замяна на това потропваше с крак и с малко старомоден жест отмяташе глава. Удоволствие й доставяше
