изгледа загрижено. Обясни й как човек трябва да се предпазва от скандали в непознати градове, но, изглежда, най-голямата му грижа беше тя да чака отвън. С отчаяние тя прочете в уморения му поглед, че желае да остане колкото е възможно по-настрана от инцидента. В очакване той да предприеме нещо, тя използува времето, докато чакаше, за да телефонира на един лекар да отиде при Дик. В чакалнята имаше и други хора и неколцина от тях бяха приети в кабинета на консула. След половин час, когато един от посетителите излизаше, тя безцеремонно подмина секретарката и влезе в стаята му.
— Това е безобразие! Един американец е арестуван и почти пребит до смърт, а вие не предприемате нищо, за да му помогнете.
— Една минута, мисис…
— Чаках достатъчно. Елате веднага в участъка, за да го освободите!
— Мисис…
— Ние сме хора със значително влияние в Америка… — Тя стисна сурово устни и продължи: — Да не беше скандалът, бихме могли… Във всеки случай ще се погрижа да се съобщи там, където трябва, за проявеното от вас безразличие. Ако зет ми беше английски поданик, отдавна да беше освободен, но вие сте по-загрижен за мнението на полицията, отколкото за това, за което са ви изпратили тук.
— Мисис…
— Сложете си шапката и тръгвайте веднага с мен.
Като чу за шапката си, консулът се стресна и започна нервно да си избърсва очилата и да рови из книжата си. Това не му помогна: американката стоеше над главата му; неспиращият се пред препятствия безразсъден темперамент, който беше пречупил гръбнака на една нация, беше сломил волята на мъжете й и бе превърнал един континент в детска градина, не беше по силите му. Той телефонира на вицеконсула — Бейби беше спечелила.
Дик се приличаше на слънцето, което струеше обилно през прозореца на караулното помещение. Колис беше с него, също и двама карабинери, и всички чакаха нещо да се случи. От време на време Дик поглеждаше със здравото си око карабинерите; те бяха тоскански селяни с къса горна устна и трудно можеше да ги свърже със снощното насилие. Изпрати единия от тях да му донесе бира.
Бирата му завъртя малко главата и за миг той видя приключението откъм смешната му страна, погледна на него с горчива ирония. Колис беше с впечатлението, че англичанката, която бяха срещнали в бара, има някакъв дял в неприятната история, но Дик беше уверен, че тя си бе отишла дълго преди да настъпи катастрофата. Колис не можеше да се отърси от мисълта, че мис Уорън го бе видяла гол в леглото.
Дик беше успял да овладее гнева си и сега чувствуваше, че е проявил престъпна безотговорност. Онова, което се бе случило с него, бе тъй ужасно, че всичко му беше безразлично — единственият изход беше то да остане завинаги погребана тайна, но такава вероятност нямаше, затова беше отчаян. Отсега нататък той щеше да бъде друг човек и още разстроеното му съзнание рисуваше странна представа за този нов човек. Случилото се не можеше да се припише някому, то съществуваше само по себе си като божие наказание. Един зрял ариец не може да извлече полза от унижението; когато той прощава, това става част от същността му, той се отъждествява с онова, което го е унизило, но в случая това не можеше да стане.
Когато Колис подметна възможността да потърсят възмездие, Дик поклати глава и не отговори. В стаята влезе наперено един лейтенант с грижливо изгладена и изчеткана униформа, часовоите скочиха и застанаха мирно. Лейтенантът сграбчи празната бирена бутилка и обсипа подчинените си с укори. Той носеше със себе си енергията на новия ден и първата му работа беше да нареди да изхвърлят бирената бутилка от караулното помещение. Дик погледна към Колис и се засмя.
Пристигна вицеконсулът Суонсън, преуморен от работа млад мъж, и те тръгнаха към съда; отпред вървеше Дик, придружен от Колис и Суонсън, а зад тях крачеха двамата карабинери. Беше влажно утро, слънчевите лъчи с мъка се прокрадваха през изпаренията; площадките и аркадите гъмжаха от хора и Дик, нахлупил ниско шапка, закрачи бързо, увличайки със себе си и другите, докато един от късокраките карабинери, принуден да подтичва, започна да протестира. Суонсън уреди въпроса.
— Изложих ви, нали? — каза Дик весело.
— Ако се биете с италианци, има голяма вероятност да ви убият — отвърна Суонсън добродушно. — Този път сигурно ще ви пуснат, но ако бяхте италианец, щяха да ви осъдят на два месеца. Като нищо!
— Били ли сте в затвор? Суонсън се засмя.
— Той ми харесва — обърна се Дик към Клей. — Приятен млад човек, дава на хората чудесни съвети, но обзалагам се, че самият той е бил в затвора. Сигурно е прекарал седмици в затвора.
Суонсън се засмя.
— Искам да кажа, че трябва да внимавате. Нямате представа какви са тези хора.
— О, знам ги какви са — прекъсна го Дик раздразнено. — Проклети гадове! — Той се извърна към карабинерите и добави: — Разбрахте ли?
— Оставям ви тук — побърза да го прекъсне Суонсън. — Казах на балдъзата ви, че аз ще… нашият адвокат ще ви намери горе в съдебната зала. Трябва да бъдете предпазлив.
— Довиждане! — каза Дик и учтиво се ръкува. — Благодаря ви много. Смятам, че вие имате бъдеще…
Соунсън отново се усмихна, след това наложи отново на лицето си официалната маска на неодобрение и бързо се отдалечи.
Влязоха в един вътрешен двор, от четирите страни на който имаше външни стълбища към помещенията на втория етаж. Когато минаваха по плочника, група безделници, струпали се в двора, ги посрещнаха с освиркване и дюдюкане, разнесоха се гневни възгласи и обидни думи. Дик се огледа в недоумение.
— Какво е това? — запита той.
Единият от карабинерите каза нещо на хората и възгласите спряха.
Влязоха в съдебната зала. Адвокатът на консулството, италианец, с неугледен външен вид, говори дълго на съдията, а Дик и Колис чакаха настрани. Един човек, който знаеше английски, се извърна от прозореца с изглед към вътрешния двор и обясни защо са ги освиркали на влизане. Някакъв жител от Фраскати изнасилил и убил едно петгодишно дете, трябвало да го доведат тази сутрин и тълпата помислила, че това е Дик.
След няколко минути адвокатът му съобщи, че е свободен — съдът решил, че е получил достатъчно наказание.
— Достатъчно! — възнегодува Дик. — Наказание за какво?
— Хайде — каза Колис. — Сега нищо не може да се направи.
— Но какво съм направил освен това, че се сбих с едни шофьори?
— Те твърдят, че сте се приближили до един цивилен агент, сякаш сте искали да се ръкувате с него, и сте го ударили…
— Не е вярно! Казах му, че ще го ударя — освен това не го знаех, че е агент.
— По-добре тръгвайте — подкани го адвокатът.
— Хайде. — Колис го хвана под ръка и те заслизаха по стъпалата.
— Искам да говоря — извика Дик. — Искам да обясня на тези хора как съм изнасилил петгодишно момиченце. Може аз да съм бил този, който…
— Хайде!
Бейби чакаше в едно такси заедно с лекаря. Дик отбягваше погледа й, а лекарят не му се понрави, сухото му държане подсказваше, че той е най-неприятният от всички европейски типове — моралист от латинската раса. Дик каза с две думи мнението си за инцидента, но другите не намериха какво да му отговорят. В неговата стая в хотел „Квиринал“ докторът почисти лицето му, по което все още имаше кръв, примесена с мазна пот, погрижи се за носа му, намести строшените ребра и пръсти, дезинфекцира по- малките наранявания и сложи една прилична превръзка на окото му. Дик поиска малко гранулиран морфин, защото беше изнервен и нямаше никакво желание за сън. От морфина заспа; лекарят и Колис си отидоха, а Бейби остана да се грижи за него, докато пристигне сестра от английската болница. Тя беше прекарала тежка нощ, но имаше удовлетворението, че независимо от цялото минало на Дик сега те имаха над него морално превъзходство, което можеха да използуват дотогава, докато той им е нужен.
