— Да, да — а вие бяхте мистър Дъмфри?
— Ройъл Дъмфри. Имах удоволствието да прекарам една вечер във вашата тъй хубава градина.
— Да, разбира се. — Опитвайки се да охлади ентусиазма на Дъмфри, Дик се впусна в хронологическо уточнение: — Това беше през двадесет и четвърта или двадесет и пета година…
Той бе останал прав, но Ройъл Дъмфри, колкото и свенлив да се беше показал отначало, не закъсня да се прояви: той заговори интимно с Франсиско, но последният, засрамен, се присъедини към Дик и също се опита да му покаже, че е нежелан.
— Доктор Дайвър — едно нещо искам да ви кажа, преди да си отидете. Никога няма да забравя вечерта, прекарана във вашата градина — колко мили бяхте вие и жена ви. Това е един от най-хубавите, един от най-щастливите спомени в живота ми. Винаги съм смятал, че това е било най-изисканото събиране, на което съм присъствувал.
Дик продължи да отстъпва по рачешки — заднишком, към най-близката врата на хотела.
— Радвам се, че сте запазили такъв приятен спомен. А сега трябва да видя…
— Разбирам — продължи Ройъл Дъмфри съчувствено. — Научих, че е на смъртно легло.
— Кой е на смъртно легло?
— Може би не трябваше да казвам това — но ние имаме един и същ лекар.
Смаян, Дик млъкна и го изгледа учудено.
— За кого говорите?
— Как за кого, за вашия тъст — може би аз…
— За моя какъв…
— Изглежда, че — значи аз съм първият, който…
— Искате да кажете, че тъст ми е тук в Лозана?
— Но как, аз мислех, че знаете — мислех, че затова сте тук.
— Кой е неговият лекар?
Дик набързо вписа името в бележника си, извини се и се спусна към една телефонна кабина.
Доктор Данжьо отвърна, че ще му бъде удобно да приеме незабавно доктор Дайвър вкъщи.
Младият доктор Данжьо беше от Женева; за миг той се бе изплашил, че ще изпусне един богат клиент, но след като Дик го успокои, той му съобщи, че мистър Уорън наистина е на смъртно легло.
— Той е едва петдесетгодишен, но с черния му дроб вече е свършено: главната причина е алкохолът.
— Не се поддава на лечение?
— Не може да приема нищо друго освен течности — давам му три дни или най-много седмица.
— По-голямата му дъщеря, мис Уорън, не е ли в течение на състоянието му?
— По негово собствено желание никой не е в течение освен личния му прислужник. Едва днес сутринта реших, че трябва да му кажа истината — той се развълнува, макар че от самото начало на болестта си е в религиозно примирение.
Дик се замисли.
— Добре… — реши той накрая — във всеки случай аз ще имам грижата, що се отнася до близките му. Смятам, че те ще поискат консулт.
— Както желаете.
— От тяхно име ще ви помоля да се свържете с един от най-известните лекари в страната — Хербруге от Женева.
— И аз щях да предложа Хербруге.
— Междувременно аз ще съм тук най-малко още един ден, ще поддържам връзка е вас.
Същата вечер Дик отиде при сеньор Пардо и Сиудад Реал и двамата поведоха разговор.
— Имаме големи имения в Чили — каза старецът. — Синът ми би могъл да ги управлява. Или мога да му намеря работа в най-малко десетина предприятия в Париж… — Той поклати глава и излезе през френския прозорец на терасата — навън росеше такъв приятен пролетен дъждец, че лебедите в езерото не бяха потърсили убежище на сухо. — Едничкият ми син! Не можете ли да го вземете с вас?
Неочаквано испанецът коленичи пред Дик.
— Не можете ли да излекувате моя едничък син? Аз вярвам във вас — вие можете да го вземете със себе си и да го излекувате.
— Това не е начинът, по който можете да убедите когото и да било. Дори и да можеше, на ваше място не бих го сторил.
Испанецът се изправи.
— Постъпих прибързано… Не се сдържах…
Дик слезе във фоайето и срещна доктор Данжьо пред асансьора.
— Готвех се да ви потърся в стаята ви — каза последният. — Може ли да поговорим на терасата?
— Почина ли господин Уорън? — запита Дик.
— Положението му е непроменено — консултът ще се състои предобед. Междувременно той иска да види дъщеря си — вашата съпруга, — това е най-силното му желание. Изглежда, че е имало някакво скарване…
— Всичко това ми е известно.
Двамата лекари се спогледаха замислено.
— Защо не поговорите с него, преди да решите? — предложи Данжьо. — Смъртта му ще бъде красива — той просто чезне и постепенно се откъсва от външния свят.
С усилие Дик се съгласи:
— Добре.
Апартаментът, в който Дейвър Уорън красиво чезнеше и се откъсваше от света, беше не по-малък от този на сеньор Пардо и Сиудад Реал — в хотела бяха отседнали голям брой богати човешки развалини, бегълци от правосъдието, претенденти за троновете на анексирани княжества, живееха, поддържайки се с дериватите на опиума или със сънотворни таблетки, чуващи безспир, сякаш преследвани от някакво портативно радио, дрезгавите мелодии на старите си грехове. Това ъгълче от Европа не толкова привлича хората, колкото ги приема без неудобни въпроси. Тук се кръстосват пътищата — оттук минават тръгналите за частните санаториуми или туберкулозните клиники в планините, хората, които са станали персона нон грата във Франция и Италия.
Завесите в апартамента бяха спуснати. Една монахиня с лице на светица се грижеше за Уорън, чиито отслабнали пръсти местеха зърната на молитвена броеница върху белия чаршаф. Той беше все още хубав, характерният му глас прозвуча плътно и дълбоко, когато заговори на Дик, след като Данжьо ги остави насаме:
— В края на живота си разбираме много неща. Едва сега, доктор Дайвър, аз си давам сметка за какво е било всичко това.
Дик мълчеше.
— Бях грешник през живота си. Сигурно знаете колко малко право имам да видя отново Никол, но същество, по-висше от нас, ни казва да прощаваме и да съчувствуваме на ближния. — Броеницата се изплъзна от слабите му ръце и се изтърколи по гладката повърхност на завивката. Дик я вдигна и му я подаде. — Ако мога да видя Никол за десет минути, ще си отида щастлив от този свят.
— Това не е нещо, което мога да реша сам — каза Дик. — Никол е слаба. — В себе си той вече беше решил, но си даваше вид, че се колебае. — Ще трябва да се посъветваме с моя колега.
— Ще приема това, което реши колегата ви — добре, докторе. Трябва да ви кажа, че съм ви неизмерим длъжник…
Дик побърза да стане.
— Ще ви съобщя резултата чрез доктор Данжьо.
Отиде в стаята си и поиска да го свържат с клиниката край Цюрихзее. Мина доста време, след това Кете отговори от дома им.
— Искам да говоря с Франц.
— Франц се качи в планината. Аз също тръгвам — мога ли да му кажа за какво се отнася, Дик?
— Отнася се за Никол — баща й е на смъртно легло, тук в Лозана. Кажи това на Франц, за да разбере, че е важно; кажи му да ми се обади по телефона.
