— Ще поемеш отката с ръцете си, без да се стряскаш. А после,
Вратата се отвори с трясък. Беше Дод.
— Извинете за прекъсването, сър.
Скот тежко въздъхна.
— Какво има?
— Някой упорито звъни на мобилния на госпожица Джаулс и професор Уиджет смята, че трябва да се обади незабавно. Не иска да я обявят за изчезнала.
Скот махна на Оливия да вземе телефона.
— Ще ви пусна последното съобщение. Опасявам се, че трябва да го сложа на високоговорител, госпожице Джаулс. Може ли?
Оливия кимна. Скот се облегна на стената със скръстени ръце.
— Оливия, пак е Кейт. Къде си, по дяволите? Ако си се юрнала за Хондурас заради онзи „лек флирт“ с твоя смешен Доди Ал Файед, ще те изкормя. Звъняла съм ти четиристотин пъти. Ако не ми се обадиш до края на деня, ще те обявя в полицията за издирване.
— Аз ще набера вместо вас — каза техникът.
— Ъъъ… добре — отвърна Оливия. — Може ли да не е на високоговорител?
— Разбира се.
— Здрасти, Кейт — глуповато рече тя.
От слушалката изригна вулкан от негодувание.
— Е все пак — развълнувано запита Кейт, когато й олекна, — изчука ли го?
— Не — отвърна Оливия и хвърли поглед към двамата мъже.
— А свали ли се с някого?
Оливия се замисли. Беше ли свалила някого в Хондурас?
— Да! — отсече тя. — Беше страхотно, само че, ъъъ, не беше той… — Гласът й заглъхна и тя погледна смутено Скот.
— Какво? Тича подир него чак до Хондурас, за да се свалиш с друг? Ти наистина си невероятна.
— Шшт — изсъска Оливия. — Виж, в момента не мога да говоря.
— Къде си?
— Не мога…
— Оливия, добре ли си? Ако не си, кажи „не“ и веднага ще се обадя в полицията.
— Не! Тоест да, добре съм.
Скот се наклони към нея й и подаде бележка.
— Изчакай малко.
В бележката пишеше:
Кажи й, че си на еротична среща, че си съвсем добре, но в момента си в разгара на събитията и ще й се обадиш утре. Ние ще я посетим да й обясним.
Оливия вдигна поглед към Скот, който навири сексапилно вежда и й кимна окуражаващо.
— Работата е там, че съм на еротична среща. Съвсем добре съм, но в момента съм в разгара на събитията. Утре ще ти се обадя да ти разкажа.
— Отвратителна си. Ами Осама бин Ферамо?
— Утре.
— Добре. Щом всичко е наред… — Номерът май мина. — Сигурна ли си?
— Да. Обичам те. — Гласът на Оливия лекичко потрепери. В този миг би дала много, за да седне с Кейт по на чаша „Маргарита“.
— И аз те обичам, непоправима любовчийка такава.
Оливия погледна пак бележката и се засмя. Скот я беше подписал:
48.
Оливия седеше сгушена до огъня и се взираше в чинията тлъсти трюфели, поръсени с настърган шоколад. Знаеше, че приличието налагаше да чака, но напрежението започваше да й се отразява. Посегна и пъхна два в устата си. Ежедневните й записани разговори с Ферамо я караха да се чувства подла. Трябваше непрекъснато да опреснява спомените си от „През океани“, за да запази решимостта си. Тъкмо натика още един трюфел в устата си и врата се отвори. Влезе Уиджет, следван от Скот Рич.
— Имате ли нещо в устата, агент Джаулс? — сухо попита Скот, седна на дивана и разпростря някакви карти до подноса за чай.
— По-добре аз да се заема с това, защото вие ще я откажете — каза Уиджет и добави само за Оливия: — Той няма добри чувства и разбиране към Африка.
— Ще е нужно нещо повече от него, за да ме откаже — рече Оливия. — На мен ми хареса в Судан.
— Добре. Значи така, това са хълмовете край Червено море. В момента районът е предимно арабски, шест процента от населението са беджи. Киплинг ги нарича „скитници“. Лукава група номади със смайващо щръкнала коса. Страшно свирепи и жилави. Ако можеш да ги привлечеш на своя страна, ще ти е по-леко в кризисни моменти. Тези, от които трябва да се пазиш, са бедуините рашайда — номади със сателитни чинии над шатрите. Те са контрабандисти. Никой не може да се сравни с тях. Весела и шумна група. Винаги съм имал слабост към тях.
— Според мен пещерите са тук някъде — отбеляза Оливия и посочи на картата.
— А, Суакин, разрушеното коралово пристанище. Прекрасно място.
— Ферамо ми разказа за него — обясни Оливия. — Мисля, че хората на Ал Кайда се крият там. Стигат до пещерите под водата, както в Хондурас.
— Проверяваме това — рече Скот Рич. — Бин Ладен беше много гъст със суданския режим в средата на деветдесетте.
— Знам — тихо отбеляза Оливия.
— Когато през деветдесет и шеста суданците най-сетне го изритаха, на теория лагерите и групите бяха изгонени, но по-вероятният сценарий е да са минали в нелегалност.
— Или да са се скрили под водата — вметна Оливия.
— Именно — развълнувано я подкрепи Уиджет. — Така че първата ви цел е да откриете точно каква е заплахата за Южна Калифорния. Втората е да разберете дали Ферамо се крие там или е просто на посещение.
— Още не е късно да те изтеглим — намеси се Скот Рич. — Важно е да знаеш с какво се захващаш. Все още не сме наясно кой е Ферамо, но в общи линии имаме представа пред какви гостоприемни домакини ще се изправиш. Порт Судан — посочи на картата — е точно срещу Мека. Иран държи под наем бази в Порт Судан и Суакин. Затова там се намират хиляди ирански войници, които се обучават, има бунтовнически лагери и поредица от водни електроцентрали на север, отделна група интереси има Еритрея на юг, където в планините върлува група откачени номади и Ал Кайда, която се намира под водата. Още ли си представящ романтични почивни дни?
— Последния път ми се стори много хубаво! — весело възкликна Оливия, за да го ядоса. — Очаквам го с нетърпение. Особено с тези мои нови аксесоари.
— Отлично. Вземете си още шоколад — покани я Уиджет.
— Оливия, там никак не е безопасно — предупреди я Скот Рич.
— Безопасно? — попита тя с пламнали очи. — Че кога нещо е безопасно? Хайде, знаеш как стават нещата. Също като гмуркането от онази скала в океана.
— Да — съгласи се тихо той. — Знам. Понякога просто трябва да скочиш от ръба, скъпа, и да се претърколиш.
