— Да. Има ли проблем?
Скот Рич се подвоуми. Приближи се човек от екипажа и се опита да го убеди да се качи на самолета. Скот го отпрати с махване на ръката и влезе под прикритието на хангара.
— Искам да ми дадете думата си, че ще изтеглите Оливия.
Уиджет странно се засмя.
— Искате думата на един шпионин?
— Закарая Атаф е психопат. Убил е осем жени при абсолютно същите обстоятелства. Става обсебен, както е обсебен от Оливия, а когато те не се оказват на нивото на фантазиите му, каквито и да са те, той ги убива. Виждали сте снимките.
— Да. Реже части от телата им и ги суче. Сигурен ли сте, че е той? Как се добрахте до него?
— Ами от това, което тя каза за майката на Ферамо и смученето на пръста й. Знаете, че не разполагаме със снимки на Атаф, на които да се облегнем, но всичко останало се връзва. Изтеглете я от операцията. Върнете я у дома. Тя не е професионалистка. Къде ли е сега? На пазар? На маникюр? Не можем с отворени очи да я изпратим при един психопат.
— Психопат, който освен това е и висш стратег на Ал Кайда.
Скот Рич притвори очи.
— Вие май гледате на нея като на пешка без съществена стойност.
— Драги ми приятелю, госпожица Джаулс е напълно способна да се грижи за себе си. А и всички сме рискували главите си по едно или друго време заради по-висше добро. Такава е професията ни — каза Уиджет.
— Цигара?
— Не. Не пуши. Много лош — строго отвърна младежът.
— Точно така — рече тя и трескаво закима. Пълна идиотка. Вероятно бяха ревностни мюсюлмани. Какво друго можеше да направи? „Малко уиски, Мохамед? Малко порно?“
Улиците навън се бяха променили — имаше повече светлина, хора, едно магаре, велосипед. Изведнъж се измъкнаха от тъмните улички на ярко осветен сук. Имаше тълпи от хора, овце, гирлянди от разноцветни крушки, музика и кафенета. Колата спря пред входа на тъмна алея. Шофьорът обърна. Оливия сви юмрук и извади острието на пръстена, в другата ръка стискаше иглата за шапки.
— Килим — обяви новият шофьор. — Купува килим? Дава добър цена, специален за теб.
— Да — прошепна тя и се смъкна на седалката със затворени очи, разтреперана от облекчение. — Много добре. Купя килим.
За нещастие й се наложи да купи доста голям килим. Докато се носеха с рев към летището трийсет и пет минути, преди самолетът да излети, килимът стърчеше несигурно от двете страни на багажника. Оливия беше толкова напрегната, че трябваше да забие нокти в дланите си в опит да спре да крещи безсмислици като: „За Бога, бързоооо.“
След това се натъкнаха на святкащи полицейски лампи, сирени, полицейски коли и барикади, плюс дълга опашка от червени стопове. Беше невиждано задръстване. Устата й пресъхна. Беше избегнала смъртта, но както често става, облекчението й бързо се смени с нов проблем: да не изпусне самолета и с това да прецака мисията. Улови се, че се опитва мислено да ускори хода на колата, като се навежда напред, когато скоростта им се намаляваше до охлювска. Очевидно беше станала злополука. На тармака лежеше човешко тяло, под устата му имаше локва тъмна кръв, един полицай очертаваше с тебешир контурите му. Шофьорът се наведе през прозореца и попита какво се е случило.
— Стрелба — изрева полицаят през рамо към Оливия.
— Англичанин.
Опита се да не мисли за това. Когато колата спря пред залата за заминаващи, едва не хвърли спазарената сума от петдесет долара на шофьора, грабна си сака, изскочи и се хвърли в терминала, тичайки към гишето. За нещастие двамата младежи тръгнаха подир нея с килима в ръце.
— Не искам килима, благодаря — викна им през рамо тя. — Върнете го със себе си. Можете да задържите парите.
Стигна до гишето на Суданските авиолинии и хвърли паспорта и билета си.
— Сакът ми е вече предаден. Трябва ми само бордна карта.
Младежите триумфално хвърлиха килима на кантара за багаж.
— Желаете ли да предадете този килим? — запита младежът на гишето. — Прекалено късно е. Ще трябва да го вземете като ръчен багаж.
— Не, не искам килима. Вижте — заговори Оливия към младежите, — вземете килима. В самолета няма място. Можете да задържите парите.
— Не харесва килим?
Момчето изглеждаше съсипано.
— Много го харесвам, но… виж. Добре. Благодаря, много хубав. Само си вървете, моля.
Но те не тръгваха. Подаде им по една банкнота от пет долара. Тогава се махнаха.
Наземната стюардеса започна да трака по компютъра, както правят винаги по летищата, когато някой закъснява за полет — като че ли пишат протяжна поема, спират да се вгледат в екрана, сякаш в търсене на точната дума или фраза.
— Ъъъ, извинете — обади се Оливия, — много е важно да не изпусна самолета. Всъщност не искам килима. Не е нужно да ми го таксувате като багаж.
— Изчакайте — отсече жената, стана и изчезна някъде. На Оливия й идеше да си глътне юмрука. На таблото с излитащите самолети за закъснелия SA245 до Порт Судан пишеше: Изл. 21:30. Изход 4. ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ.
Тъкмо се канеше да хукне нататък и да си пробие път без бордна карта, когато жената се върна със задгробно изражение, придружена от мъж с костюм.
— Госпожица Джаулс? — заговори мъжът с лек източно-лондонски диалект. — Ще ви придружа до самолета. Това ваше ли е? — попита той и взе килима.
Оливия понечи да протестира, но само вдигна ръце и уморено кимна с глава. Мъжът избута нея и килима покрай опашките и проверките за сигурност и я вкара в малък кабинет съвсем близо до изхода. Затвори вратата зад гърба си.
— Казвам, се Браун. Работя в тукашното посолство. Професор Уиджет желае да говори с вас.
Сърцето й се сви. Беше разбрал. Беше се провалила още при първото препятствие. Браун набра един номер и й подаде слушалката.
— Къде бяхте, по дяволите — изрева Уиджет. — На пазар за килими?
— Съжалявам, сър. Допуснах ужасна грешка.
— Вече е без значение. Няма значение. Забравете. Човек, който никога не греши, не постига нищо.
— Обещавам да не се повтаря.
— Добре. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, известна непредсказуемост в действията не е лошо нещо. Агентът, когото пратихме да ви посрещне, току-що беше застрелян.
— Неговия труп ли видях току-що на път за летището? Аз ли съм виновна? Мен ли са се опитвали да докопат?
Диспечер със светеща жълта жилетка надникна през вратата.
— Не, не, няма нищо общо с вас — отвърна Уиджет.
