— Най-добре свършвайте — прошепна Браун. — Ще затварят вратите.
— Професор Уиджет, самолетът ще излети.
— Добре, много добре. Тръгвайте — каза Уиджет. — Не го изпускайте след всичко това. На добър час и, о, ъъъ, относно Ферамо… Вероятно най-добре ще е да угаждате на фантазиите му, свързани с вас, колкото може по-дълго.
— Какво искате да кажете?
— Ами, нали знаете… тия типове, дето си измислят разни неща за момичетата, ги поставят на пиедестал, а когато разберат, че въображаемата им постройка рухва, могат да станат малко гадни. Действайте умно. И помнете, Рич е само на един писък разстояние в Червено море.
Оливия стигна бегом до самолета, а преди да затворят вратата, хвърлиха килима в ръцете й. Опита се напразно да го натика в отделението над главите на пътниците под обвинителния поглед на стюардесата. Едва когато капитанът включи надписа „Затегнете коланите“ и светлините на Кайро потънаха зад тях, тя погледна надолу към огромната празна тъмнина на Сахара и намери време да обмисли казаното от Уиджет. Осъзна, че по-мъдрият й ход щеше да е изобщо да не се качва на самолета.
50.
Порт Судан, крайбрежието на Червено море, Източен Судан
Скот Рич стоеше на палубата на „Ардичи“, водолазния кораб на ЦРУ, и чакаше светлините на приближаващия се с Оливия самолет да се появят в нощта. Бреговата ивица на Судан, изпъстрена с трепкащи червени пустинни огньове, се очертаваше като тъмна форма на фона на черното небе. Морето беше съвсем тихо. Нямаше луна, но блестяха милиони звезди.
Чу рева на реактивния двигател, преди да се появят светлините, щом самолетът започна да се снишава над Порт Судан. Слезе под палубата и завъртя няколко ключа. Контролното табло пред него забръмча. След няколко минути проследяващото устройство щеше да улови сигнала от обицата на Оливия. Абдул Обеид, агент на ЦРУ с табелка на „Хилтън“ в ръце, щеше да я посрещне в залата за пристигащи и да я закара на пристанището в очакващия я катер. Преди първата светлина на зората, тя щеше да е на борда на „Ардичи“ и далеч от лапите на Ферамо.
Лицето на Скот Рич се разчупи в една от редките му усмивки, когато на екрана затрепка червената светлинка. Натисна един бутон.
— Прехванахме я — каза той. — На летището е.
Когато Оливия влезе с групата подобни на сомнамбули пътници в мърлявото помещение на митницата, тя откри, че я обзема обичайното й за африканските летища настроение на костенурка в дълбок зимен сън. Загледа се в служителите на паспортния контрол с техните кафяви ботуши, надничащи в разни документи. Винаги се бе озадачавала как успяваха да проследят нещо без компютри, но очевидно някак се справяха. Единствения път, когато се опита да влезе в Хартум без съответната виза, бе принудена да прекара дванайсет часа на летището. А при следващото й пътуване, кой знае как, се сетиха за нея и отново я напъхаха в кафеза. Когато дойде нейният ред и си подаде документите, човекът на гишето се втренчи в тях, видимо безизразно, и каза:
— Момент, моля.
— Госпожице Джаулс, последвайте ме, моля — заговори дебелият и й се усмихна с белите си зъби. — Добре дошли в Судан. Нашите уважаеми приятели ви очакват.
Мъж с бяла джелаба и тюрбан се появи на вратата и се представи като Абдул Обеид. Тя му кимна съучастнически. Всичко вървеше по план. Това бе местният агент на ЦРУ Той щеше да я заведе в „Хилтън“, като по пътя я снабдеше с пистолет (който беше твърдо решила да изгуби при първа възможност), и да я осветли относно евентуалните промени в плана. Щеше да се обади на Ферамо, да си почине през нощта в „Хилтън“, да подготви екипировката си и да се срещне с него на сутринта. Абдул Обеид я придружи до паркинг отстрани на кабинета, където до отворената врата я чакаше хубав джип с шофьор.
— Чухте ли, че „Манчестер“ спечели Купата? — попита тя, седна на задната седалка и колата с рев излетя от паркинга. Абдул трябваше да отговори: „Не ми напомняйте. Аз съм от «Арсенал», но той не каза нищо.“
Оливия усети лека тръпка на безпокойство.
— Далече ли е хотелът? — попита.
Все още беше тъмно. Пътуваха край коптори от ръждясала вълнообразна ламарина. Виждаха се фигури на хора, спящи в канавките, кози и бездомни кучета, ровещи в боклуците. „Хилтън“ беше близо до летището и морето, а те пътуваха към хълмовете.
— Това ли е най-краткият път до „Хилтън“? — опита отново тя.
— Не — грубо отвърна Абдул Обеид и се обърна да я изгледа с ужасяващ поглед. — А сега млъквай.
На сто и трийсет километра на изток, в Червено море между Порт Судан и Мека, тежката артилерия на американските, британските и френските разузнавателни и специални служби се беше събрала на самолетоносача „Кондор“ и умуваше върху местонахождението на Закарая Атаф и агент Оливия Джаулс.
В контролната каюта на „Ардичи“ Скот Рич се взираше безизразно в малката червена светлинка на екрана си. Натисна един бутон и се наведе към микрофона.
— „Ардичи“ до „Кондор“, имаме проблем. Агент Обеид не успя да осъществи връзка на летището. Агент Джаулс пътува с около сто и трийсет километра в час в югозападна посока към хълмовете на Червено море. Трябват ни сухопътни сили, за да ги прихванем. Повтарям: сухопътни сили, за да ги прихванем.
Оливия пресметна, че се намират на около шейсет и пет километра южно от Порт Судан, доста навътре в страната, и се движат покрай редиците от хълмове успоредно на морето. Отдавна се бяха отклонили от пътя и се усещаше груб терен, земя, която рязко се издигаше от лявата им страна, и уханията на пустиня. Беше направила няколко опита да извади някое от оръжията си от чантата, докато Абдул Обеид не я забеляза и не метна чантата й в каросерията. Беше преценила възможните ползи от опита й да убие или приспи шофьора и реши, че няма какво да спечели. По-добре да е да ги остави да я заведат при Ферамо, ако отиваха там. Скот Рич щеше да проследи пътя й.
Колата спря със скърцане. Абдул отвори вратата и грубо я издърпа навън. Шофьорът взе чантата й от каросерията и я хвърли на земята. Последва я с тежко тупване килимът, който сякаш бе станал още по- неуправляем.
— Абдул, защо правиш това? — запита тя.
— Не съм Абдул.
— Тогава къде е Абдул?
— В килима — отвърна той, качи се обратно в колата при шофьора и тресна вратата. — Господин Ферамо ще се срещне с теб тук, когато реши.
— Чакайте — извика Оливия и ужасена се втренчи в килима. — Чакайте. Нали няма да ме оставите тук с един труп?
В отговор колата тръгна назад, изпълни драматично обръщане на ръчна спирачка и изчезна с рев в посоката, откъдето бяха дошли. Ако имаше пистолет, можеше да простреля гумите. Но сега се предаде, тръшна се върху сака и гледа стоповете, докато не изчезнаха, а ревът на двигателя не заглъхна в мрака. Чу се вой на хиена, а след това единствено огромното звънтящо мълчание на пустинята. Погледна си часовника. Местното време беше три и половина сутринта. След час щеше да се зазори, а после щяха да настъпят дванайсет часа безпощадно изгарящо африканско слънце. Трябваше да се залавя за работа.
