Оливия Джаулс и развинтеното въображение

Опитът на Оливия във висшата езда досега се бе свеждал до редки, двуминутни яхвания на някое пони. Вътрешните страни на бедрата така я боляха, че не знаеше как ще продължи. Беше опитала всяка възможна поза — изправена на стремената, седнала, плъзгаща се назад и напред, друсаща се нагоре и надолу с коня, но бе успяла единствено да се насини на всички възможни места, така че по краката й нямаше и здраво милиметърче. Мохамедовците, подобни на камили, не проявяваха нужда нито от храна, нито от вода. От зазоряване досега беше изяла три пръчки мюсли. Въпреки това всичко страшно й приличаше на приключение. Кога друг път щеше да галопира из Сахара с двама рашайди, непридружавана от екскурзоводи, джипове, затлъстели германци и хора, опитващи се да ти продадат кратунки и да те накарат да им платиш, за да танцуват?

И тогава лошото ченге-рашайда им нареди да спрат. Препусна малко напред и изчезна зад група скали. Когато се върна, нареди на Оливия да слезе от коня и й върза очите с груб, гадно вонящ, черен парцал.

На борда на „Ардичи“ Скот Рич напътстваше сухопътния екип как да открие проследяващото устройство. Трима различни агенти, преоблечени като беджи, се приближаваха на кон, построени в триъгълник. Линията на Уиджет във Великобритания запука.

— Рич?

— Какво? — попита Скот Рич и очите му застрашително се сведоха.

— Агент Стийл, Сурая?

— Да?

— Работи за Ферамо.

— Източник?

— Съмнителен тип от Тегусигалпа. Бил арестуван по друго обвинение. Клетият малоумник се опитал да обяви дипломатически имунитет с твърденията си, че работи за нас. Признал им, че подхвърлил плик с бял прах в стаята на Джаулс по наше нареждане, а после уведомил местната полиция. Хората от консулството пуснали своите хора по следата и тя ги отвела право до Сурая Стийл.

— Къде е тя сега?

— Задържана е. Разпитват я. Май е говорила късно снощи с Ферамо. Може пък всичко да се окаже за добро, а? — заяви Уиджет. — Струва ми се, че са очистили агент Джаулс много бързо. Ферамо не е имал време да…

Скот стовари юмрука си върху ключа и прекъсна Уиджет на половин дума.

Оливия прекара последната част от пътуването си вкопчена в доброто ченге-рашайда на гърба на коня му. Щом напуснаха плоския пясък на пустинята и поеха през хълмовете, маршрутът им стана стръмен и обсипан с камъни. Оливия, яхнала своя кон, но с вързани очи, се бе превърнала в опасност за себе си и за всички наоколо. Все пак доброто ченге-рашайда беше много сладко и мило и я окуражаваше, говореше й, че всичко ще се оправи и че като пристигнат, ще има пиршество.

Часове по-късно Оливия щеше да си припомни, че дори на този етап, в плен и с вързани очи, беше проявила идиотско неразбиране на сериозността на положението си. Ако беше по-малко унесена в приключенията си, можеше да се опита да даде някои аванси на добрия Мохамед, да притисне малко по- силно талията му с ръце, да се пооблегне на него, да посвири на струйката на алчността на рашайда към лъскави предмети, като му предложи златни монети от колана си „Долче и Габана“. Но тя бе замаяна от жегата и часовата разлика, развълнувана и оптимистична. Въображението й преливаше от представи за предстоящата среща: Ферамо с бутилка изстудено шампанско „Кристал“ и бедуинско пиршество, подготвено за края на пътя й — може би пир на светлината на факли с танцьорки, ориз с екзотични подправки и три различни вида френски вина в шатра, напомняща за туристическите атракции на Маракеш, описани в каталога „Конде“.

Когато усети, че преминава от слънце на сянка, изпита облекчение. Когато доброто ченге Мохамед скочи от коня и й помогна да слезе и тя, макар краката й едва да издържаха тежестта й, а вътрешните части на бедрата й толкова да я боляха, че сигурно щяха скоро да почернеят, Оливия засия от радост. Чу гласове, мъжки и женски. Замириса й на мускус и усети женска ръка да улавя нейната. Ръката я поведе напред. Оливия усети докосването на меки дрехи до ръката си. Жената сложи ръка на тила й и я натисна да се наведе, но Оливия удари главата си в някаква скала. Ръката я тласкаше напред. Движеше се през тесен и нисък вход. Тя залиташе несигурно напред, усещаше, че земята стръмно слиза надолу и разбра дори през превръзката на очите си, че наоколо цари мрак. Въздухът бе хладен и влажен. Миришеше на застояло и плесен. Жената свали ръка от врата на Оливия. Когато Оливия се изправи в цял ръст, леките стъпки на жената се отдалечиха. Едва когато Оливия чу скърцането и грохота на тежък предмет, преместен зад гърба й, разбра какво става.

За първи път в живота й спри, дишай, мисли не свърши работа. Сакът й бе останал у Мохамедите. Когато закрещя и се вкопчи в превръзката на очите си, една ръка злобно я зашлеви през лицето и я отхвърли към скалата. Намираше се в капан под земята без храна или вода, в компанията на един луд.

52.

Е, поне не съм сама, помисли си тя и се насили да погледне откъм добрата страна, докато лежеше в калта и се мъчеше да се изправи, проверявайки с език дали всичките й зъби са на място. Заборичка се с превръзката.

— Остави я!

Сърцето бясно заби в гърдите й, дишането й стана плитко и неравномерно. Гласът беше на Ферамо и все пак не звучеше като неговия.

— Пиер? — извита тя и се опита да седне.

— Putain! — долетя отново смразяващият глас. — Salope15.

И стовари отново ръка върху лицето й.

Това я разяри.

— Ох! — каза тя, смъкна превръзката от очите си и яростно замига в мрака. — Какво, за Бога, си мислиш, че правиш? Какво ти става? Как се осмеляваш? Ще ти хареса ли, ако аз те ударя?

Измъкна иглата за шапки от панталона си и почти се изправи, когато чу изплющяване на камшик и усети пронизващ удар през ръката.

— Спри! — изкрещя тя, втурна се към неясната фигура в тъмнината и заби иглата в плът, опита се да улови камшика, преди да отстъпи няколко крачки.

Очите й вече бяха посвикнали с мрака. Ферамо бе клекнал пред нея, облечен в шарените роби на рашайда. Лицето му беше ужасно, устата се отваряше и гърчеше, очите бяха безумни.

— Добре ли си? — Съвсем неочаквано думите й прозвучаха нежно. Оливия винаги трудно се разделяше с представата си за човечност у другите. — Какво ти е? Изглеждаш ужасно.

Посегна внимателно и докосна лицето му. Усети, че той се успокоява, като погали бузата му. Вдигна ръката си към нейната, хвана я, приближи я към устата си и започна да суче.

— Ъъъ, Пиер — обади се тя след малко, — мисля, че това е достатъчно засега. Пиер? Пиер? Какво мислиш, че правиш?

Измъкна пръста си от устата му и започна да си разтрива ръката.

Изражението му опасно се промени. Изправи се, надвеси се над нея, дръпна малкото кръстче от диаманти и сапфири от врата й и го запрати на земята.

— Лягай долу. Лягай по очи.

Сложи ръце зад гърба си. Завърза ръцете й с въже. Дочу се някакво бибипкане.

— Седни.

Започна да прекарва пластмасов детектор покрай нея. Взе иглата за шапки, колана и чантата над задника й, съдържаща фенерчето и несесера за оцеляване. Дръпна втората обица, онази с ампулата цианид от ухото й, измъкна пръстена с острието от ръката й и го захвърли на земята. Хвана блузата й и я раздра, така че кръглите триончета паднаха на земята и се затъркаляха във всички посоки.

— Къде е предавателят? — запита той.