Когато първите слънчеви лъчи изпълзяха над червените скали зад нея, Оливия уморено разгледа работата си. Абдул бе заровен под тънък слой пясък. В началото постави кръст от две пръчки откъм главата му, защото й се струваше нормално за гроб, но после осъзна, че това е огромна обида в тази част на света и го смени с полумесец от подредени камъчета. Не знаеше дали и това е правилно, но поне беше нещо.
Пренесе вещите си на доста голямо разстояние в опит да се отдалечи от мириса и аурата на смъртта. Саронгът й беше опънат между два големи камъка да направи малко сянка. Полиетиленовият лист беше постлан на каменистата земя отдолу, а върху него имаше импровизиран стол от сака й и намачкани на топка потници. До стола гореше слаб огън. Оливия реши да обърне внимание на събирането на вода: пластмасов плик, опънат над дупка, която беше издълбала в пясъка, затиснат с камъчета в центъра. Вдигна го, внимателно изтръска последните капчици вода и измъкна изпод него несесера за оцеляване. На дъното имаше около един сантиметър студена вода. Изпи я бавно и гордо. С провизиите, които имаше в сака, можеше да оцелее дни наред. Изведнъж чу в далечината тропот на копита. Изправи се, забърза към убежището си, разрови се в сака и извади бинокъла. Погледна през него и видя двама конници, може да бяха и трима, в цветни дрехи. Рашайди, не беджи.
Прекара четка през косата си и провери екипировката. От страх да не я разделят от несесера й беше натъпкала колкото може повече от оръжията по тялото си — зад подплънките в сутиена, в подплатата на шапката и джобовете на ризата и панталона. Най-жизненоважните бяха в сутиена — камата и спринцовката с приспивателното в банелите. В цветчето в центъра му имаше още едно обло трионче, а подплънките криеха дигиталния фотоапарат, газовия спрей в ружа, водонепроницаемата запалка и балсама за устни, който всъщност беше заслепяваща светкавица.
Хапна една пръчка мюсли, пъхна още две в панталоните си и провери съдържанието на торбичката над задника си: магнезиевият факел, швейцарското войнишко ножче, компаса. Разтури набързо устройството за събиране на вода, преопакова несесера за оцеляване и пъхна и него в чантичката над задника, заедно с пластмасовия плик.
Докато тропотът на копитата ставаше все по-силен, тя се съсредоточи върху обучението си — запазвай духа си висок, като гледаш откъм добрата страна на нещата; бъди нащрек и се помпай с адреналин в очакване на най-лошото, — когато чу изстрел. Нямаше време да гледа или мисли, само се хвърли по очи на земята.
51.
В девет и нещо сутринта горещината още беше поносима. Червено море бе гладко като стъкло, червените скали на брега му се отразяваха в синята вода. В оперативната зала на „Ардичи“ откъм камбуза проникваше миризма на пържен бекон. Скот Рич седеше свит над компютъра, когато ехтящият глас на Хакфорд Литвак, шеф на американските военни операции, долетя през системата.
— През последните четири часа не сме отчели никакво движение. Възможността да я открием жива бързо се стопява. Как смяташ, Рич?
— Потвърждавам. По всяка вероятност е мъртва — отвърна той, без да помръдне от свитото си положение.
— Я не бъдете толкова дяволски драматични — избухна Уиджет откъм своя лагер. — Мъртва ли? Едва девет сутринта е. Тя никога не е ставала рано. Вероятно спи дълбоко до някой беджи.
Скот Рич се изправи, на лицето му се върна искрица живот.
— Точно това проследяващо устройство е чувствително като никое досега. То улавя движенията, направени насън, а в известен обхват може да улови дори дишане.
— Дрън-дрън. Сигурен ли сте, че проклетото нещо не се е повредило?
— Професор Уиджет — зловещо замърка Хакфорд Литвак, — през ноември 2001-ва вашите тайни служби ни упрекнаха в забавена реакция при информацията, че бин Ладен се крие в южните афгански планини.
— И напълно основателно — отсече Уиджет. — Жалка група тъпаци. Нашите бяха готови да влязат, ама не, нали вие трябваше да оберете лаврите. Докато приключите споровете кой да води бащина дружина, бин Ладен се беше изпарил.
— Ето затова сега искаме да се намесим незабавно.
— Какъв беше онзи британски израз? — тихо каза Скот по личния канал на Уиджет. — „Всеки стреля със собствен пистолет“?
— О, я млъквайте — отвърна Уиджет.
— Професор Уиджет? — обади се Хакфорд Литвак.
— Да, чух. Този път сценарият е различен. Имаме оперативен агент на място, мишената й се доверява и имат среща. Тя е най-добрата ни възможност не само да го открием, но и да разберем какво е намислил. Ако сега нахлуете с автомати в ръце, опасявам се, че, казвам го съвсем буквално, няма да постигнем нищо. Дайте й възможност. Изчакайте.
— Предлагате да дадем възможност на мъртъв агент?
— Божичко, Литвак, звучите като робот.
— Рич, ти какво мислиш?
Скот Рич примигна. Беше минало много време, откакто беше осъзнал, че е в плен на чувствата си. Наклони се напред с ръка върху ключа на микрофона и направи кратка пауза, за да събере мислите си.
— Сър, бих изпратил морските тюлени в пещерите под Суакин — заговори той. — И незабавно ще пратя сътрудници под прикритие да приберат проследяващото устройство… — пауза за частица от секундата — и трупа.
— О, Боже — рече Оливия. — Изгубила съм обицата си. Стиснала празното си ухо, тя дръпна юздите, за да спре жребеца, който яздеше, и смутена погледна пясъка долу.
Рашайдата зад нея намали ход и извика на другаря си да спре.
— Има проблем? — запита той и изравни коня си с нейния.
— Изгубих си обицата — обясни тя и посочи първо едното, а после и другото си ухо в безпомощно смущение.
— О! — възкликна туземецът, искрено загрижен. — Искаш търся?
Когато другият рашайда, който яздеше най-отпред, спря коня си и започна да препуска обратно, Оливия и първият рашайда погледнаха назад към пясъците и храсталаците, през които бяха пътували последните пет часа.
— Не мисля, че ще я намерим — заяви тя.
— Не — съгласи се той. Продължиха да се оглеждат.
— Много пари струва?
— Да.
Закима бурно, после се намръщи. О, Боже. Това наистина беше лошо. Проследяващото устройство струваше страшно много пари. Нямаше да я поздравят за това. Нито пък щяха да успеят да го намерят.
Замисли се за миг. Имаше възможност да включи късовълновия предавател. Заповедите й бяха да пести батерията и да го използва само когато предава важно сведение, но нима това не беше важно? Сакът й беше на коня на другия рашайда. По-страшен от двамата, той бе облечен с червена роба и черен тюрбан. Беше лошото ченге-рашайда. Доброто ченге-рашайда, въпреки свирепия си вид, се оказваше сладурче.
— Мохамед! — извика тя. И двамата мъже я погледнаха. За нещастие и двамата се казваха Мохамед. — Ъъъ, мога ли да надникна в сака си? — попита тя и посочи към гърба на коня на лошото ченге-рашайда. — Трябва да си взема нещо.
Той я погледна за миг с разширени ноздри.
— Не! — извика той, обърна коня и препусна напред. — Да вървим.
Заби пети, изсвистя с камшика, при което двата коня възбудено изцвилиха, и се стрелнаха след него.
