— Така, тъпата крава се издъни. Ще трябва да променим страницата.
Заместникът на Бари се втурна в кабинета му, размахващ разпечатка.
— Изпрати я!
— И? — сгърчи се Бари.
— Страхотна е — отсече заместникът.
— Уф — рече Бари.
В същото време и Оливия вбесена гледаше часовника, но за разлика от Бари го правеше, пробвайки тоалети. Защо хората в Америка правеха всичко толкова дяволски рано? Обядваха в дванайсет. Вечеряха в седем. Все едно се беше върнала в Уърксоп от шейсетте години. А сега трябваше да се появи на страховит купон, даван от Осама бин Ладен. Закиска се тихо, като си припомни прочетеното навремето интервю със съпругата на британски собственик на вестник на тема как да се справяме на светски събития, които ни плашат. Жената беше заявила: „Просто обличаш роклята от «Баленсиага» и
Не й отне много време. Всъщност избираше униформа. Преди осем години като част от превръщането си от Рейчъл в Оливия беше направила огромно усилие да отслабне и да се въоръжи със страхотна фигура, която да й бъде полезна в живота. Онова, което я смая, бе колко различно се отнася светът към старата закръглена Рейчъл и новата слаба Оливия. Тогава осъзна, че може да манипулира хорските реакции. Да предизвикаш шумотевица и да накараш всички да те забележат, не е трудно. Просто трябва да облечеш нещо крайно миниатюрно и плачещо за внимание, както правят кандидатките за кинозвезди на филмовите премиери. Ако искаш никой дори да не заподозре за присъствието ти — джинси не по мярка с носни кърпи в джобовете, ниски обувки, раздърпана фланелка, никакъв грим, очила и чорлава коса. По свой инстинктивен начин се превърна в майсторка на преобразяването. Облеклото се състоеше единствено от униформи и кодове. Хората не виждаха нещо повече от уърксопската външност, докато не се запознаеше отблизо с тях, ако изобщо се стигнеше дотам.
Тази вечер, реши тя, имаше нужда да изглежда привлекателна, но не и предизвикателна, за да не нарани евентуалната му мюсюлманска чувствителност (трудна работа) и й трябваха обувки, с които да може да ходи, или поне да стои, без да й излизат пришки. Беше взела в багажа си пищната, крещяща за внимание униформа (прилепнали дизайнерски дрехи, хубави високи обувки, с които можеше да се ходи, макар и не по стълби, и достатъчно скъпи бижута, с които да затъмни някои по-лъскави имитации), а също и обичайното си оборудване — писалка, изхвърляща лютив спрей, бинокъл за шпиониране, игла за шапка (оръжие, завещано от майка й, с което да се брани от евентуални нападатели) и, разбира се, несесера за оцеляване.
След съвсем малък брой опити избра радващите душата минимални сандали „Гучи“, семпла бледа прилепнала рокля и шал „Пучи“, с който да увие раменете си. Помисли дали да не си покрие и главата, но реши, че се увлича. Хвърли на отражението си ободряваща усмивка и се обади долу за такси. В последния момент за всеки случай пъхна иглата за шапка, лютивия спрей и несесера за оцеляване в чантата си, заедно с мъничкото тефтерче с адресите. Щеше да натрие носа на Бари.
Пусна CNN точно преди да излезе, за да види дали не се е случило нещо вълнуващо. Говореха за капсула на времето отпреди петдесет години, открита в някакво училище.
„Послание от миналото — драматична пауза, — от хората, живели в него“, надуто приключи водещата. Оливия се засмя. Обичаше кръстословичната фразеология на CNN: „Той е висок, има мустаци и иска да отрови света: Саддам Хюсеин!“ „Тя е мокра, тя е прозрачна, но без нея ще загинем — водатааа!“ После погледът й се спря на надписите, които вървяха под образа: наред с „Янките“ 11: „Редсокс“ 6, там пишеше: „Осама бин Ладен е забелязан в Южен Йемен. Източниците ни наричат идентификацията му «задоволителна»“.
Започна невярващо да мига срещу надписа.
— О — продума най-сетне. — Боже. Макар, очевидно, новината да е добра.
7.
Усещането на Оливия за собствената й глупост нарасна, когато стигна до блока на Ферамо и осъзна, че доста се е увлякла. Очакваше някаква кръстоска между безумноскъп хотел в Найтсбридж и вътрешно обзавеждане, което би допаднало на Саддам Хюсеин от ранните му рекламни клипове — дебели килими, квадратни бежови отоманки, бомбастични украси от цветя пред дълги дантелени пердета, заоблени позлатени столове и лампиони с гигантски абажури. В трескавия й мозък Ферамо се появяваше с брада, тюрбан, развяваща се роба и Калашников. Очакваше сладникави близкоизточни мускусни аромати и парфюми, локум (кой знае защо) и Ферамо, седнал по турски върху молитвено килимче до един от огромните лампиони.
Но блокът се оказа свръхмодерна сграда, общите й части бяха оформени в грубо минималистичен стил с лек реверанс към морската тема — всичко беше бяло или синьо и изпъстрено с кръгчета като илюминатори. Нямаше огромни лампиони, нямаше закръглени столове. Панорамният мезонет на Пиер Ферамо заемаше деветнайсетия и двайсетия етажи. Когато излезе от белия метален асансьор с два илюминатора, остана поразена от гледката пред себе си.
Двайсетият етаж представляваше едно огромно помещение със стъклени стени, извеждащо на тераса с изглед към морето. Осветен в ярко, петроленозелено басейн се простираше по цялата дължина на терасата. В дъното на стаята, зад една от стъклените стени, слънцето залязваше над Маями сред ярки експлозии от оранжево и нежнорозово.
Ферамо седеше начело на голяма бяла маса, където се играеха карти, а от тъмната му елегантна фигура почти осезаемо се излъчваха вълни на значимост и могъщество. Зад него стоеше високата индийска манекенка, сложила собственически ръка на рамото му. Дългата й черна коса блестеше на фона на снежнобялата вечерна рокля, ефектът обаче бледнееше от главозамайващите й брилянти.
Оливия засрамено отклони поглед, уплашена, че Ферамо някак си се досеща за щуротиите в главата й. Приличаше на умен, достолепен бизнесмен — несъмнено богат и могъщ, но не и терорист. Слава Богу, че не спомена нищо на Бари.
— Името ви? — обади се момчето на входа с дълъг списък в ръце.
— Оливия Джаулс — отвърна тя, като потисна желанието да се извини за присъствието си.
— А, да, заповядайте насам, моля.
Младежът я заведе до сервитьор с поднос в ръце. Тя внимателно избра чаша с газирана вода — тази вечер не й трябваха пиянски изцепки, и внимателно огледа стаята, като си повтаряше: „Никой не мисли за теб, всички мислят за себе си, също като теб.“
Две млади момичета по тениски и джинси с неприлично ниско изрязани талии си разменяха целувки, като само разминаваха бузите си във въздуха. Разпозна в тях момичетата, които снощи позираха под формата на S на червения килим.
— О. Боже. Мой. — Ръката на едното момиче се стрелна към устата му. — Имам същата тениска.
— Не може да бъде.
— Абсолютно същата.
— Откъде си я купи?
— От „Процепа“.
— Аз също. Купих си я от „Процепа“.
— О. Боже. Мой.
Двете момичета се вторачиха едно в друго, поразени от това почти свръхестествено съвпадение. Оливия почувства, че трябва да им помогне да излязат от кризата, преди някое от тях да се пръсне на белия килим. Тръгна бавно към тях.
— Здравейте. Вие двете откъде се познавате? — започна тя с дружелюбна усмивка, стараеща се да стъпче усещането, че е най-непопулярното момиче на терена. Оставаше само и тя да има тениската от „Процепа“.
— О, и двете работим в…
— Актриси сме — изсъска другата.
