справи, и бяха изтръгнали майка му от грижливо поддържаната й болест и от състоянието на прекален траур и тя бе останала извън леглото си достатъчно дълго, за да се наслади на наетата от него ложа. Помисли си също така, че Стюарт едва ли би се посвенил да поиска от майка му пари назаем, така, както бе постъпил с племенника му.
Поради тези причини, веднага щом гонгът обяви началото на антракта, гостите в ложата на лейди Кесълфорд чуха леко почукване на вратата.
— Братовчеде — Стюарт не позволи гласа му да прозвучи по-изненадано от необходимото. — Влизай, влизай.
— Не, не, не искам да преча. Бях много доволен когато забелязах, че тази ложа най-сетне се използва.
— Присъединете се към нас — примоли се госпожа Тървей. — Вашата скъпа майка бе твърде мила, за да ни предложи този чудесен подарък и да ни уведоми, че можем да се радваме на гостоприемството й благодарение на вашата щедрост. — Тя го дръпна навътре в ложата.
— В такъв случай тя не е дошла с вас?
Хоукс забеляза една млада, привлекателна жена, която седеше на мястото, на което се надяваше да види майка си. Тя не вдигна поглед при влизането му. Очевидно бе изцяло погълната от тълпата, в която бе вперила поглед, но той установи, че му е трудно да откъсне очи от изящния й профил. Високите й скули бяха леко зачервени, лъскавите букли над веждите й блестяха, а гладката кожа по шията и голите рамене сякаш излъчваха някакво омайно сияние. Той изпита странно чувство на deja vu8, сякаш я бе срещал и преди. Красотата й му въздействаше като истински еликсир и, забелязал хладното й изражение, той стигна до извода, че това видение е свикнало да го гледат с почуда и изумление.
— Не съдете майка си толкова сурово, лорд Кесълфорд — рече тя. — Тя щеше да дойде, но получи лек пристъп на кихане.
Говореше без да се обърне към него. Използваше гласа, но не и очите си. Фактът, че тя се осмелява да се държи по този начин, заинтригува графа. Беше твърде смело от страна на една млада дама да разговаря с джентълмен, на когото не е била представена, и подобна дързост обикновено се придружаваше със също толкова дръзки погледи.
Гласът й беше нисък и гърлен, мек като кадифето, което изцяло очертаваше гърдите й. След като го чу веднъж, Хоукс не искаше нищо друго, освен да го чуе отново, макар че в думите й като че ли се долавяше лек присмех. Тя сякаш имаше основание да изпитва неприязън и неодобрение към него.
— Кихане? — Заинтригуван от новината, че майка му е имала намерение да се покаже навън от пашкула, в който се бе обвила доброволно, както и от дамата, която му я съобщи, Хоукс може би щеше да каже още нещо, ако в този момент доктор Тървей не се бе появил в ложата, натоварен с освежителни напитки.
— А, Кесълфорд. Виждам, че сте се запознал с нашата госпожица Линдъл.
— Напротив — измърмори Хоукс. — Още не съм имал това щастие.
Стюарт любезно му представи младата жена като Сара Линдъл от Линдъл хол, а после отново подхвана темата за кихането.
— Залагам десет към едно, Хоукс, че аз съм виновен за този пристъп. Страшно съжалявам, но бях забравил, че тя е алергична към игликата и позволих да включат няколко стръка в малкото букетче, което й подарих. Тя едва ми бе благодарила, когато започна да киха и въпреки уверенията на Нани Хетчър, че за всичко е виновна дяволската китка, леля Амелия реши, че е прихванала треска и не бива да ни излага на заразата.
Хоукс саркастично се съгласи, че трябва да се съжалява за необмисления подарък от иглики и учтиво отклони поканата на доктор и госпожа Тървей да остане в ложата и да изслуша останалата част от концерта в тяхната компания.
— Дойдох с няколко приятели — оправда се той. — И макар да са обесници и нехранимайковци, те ще се почувстват много засегнати, ако ги изоставя.
Докато се сбогуваше сърдечно с дамите, Хоукс отново долови студенина — той би отишъл дори по-далеч и би казал хладна неприязън — от страна на Сара Линдъл. Но това продължи само докато върховете на пръстите им се докоснаха. Тогава, макар че и двамата бяха с ръкавици, усети как го залива гореща вълна, а червенината, която пропълзя от врата й и стигна чак до основата на златистите й къдрици, го накара да се чувства така, сякаш бяха осъществили далеч по-интимен контакт.
Да, красавицата, подобно на срамежлива ученичка, отказваше да срещне погледа му. Хоукс задържа ръката й малко по-дълго, отколкото позволяваше благоприличието, с надеждата, че тя ще вдигне поглед към него. Напразно!
И той сигурно щеше да си тръгне след това, щеше да пусне топлата й ръка и скоро щеше да забрави, че се е чудил за цвета на очите й, ако тя не бе заговорила с кадифения си глас, който напълно заплени слуха му.
— Много се радвам, че най-после имам възможността да се запозная лично с вас, лорд Кесълфорд. — Сведеният поглед и зачервените страни бяха истинско олицетворение на скромната невинност, но чувствените нотки в гласа й го привличаха неудържимо.
Развеселен, той леко повдигна вежди.
— Да не би да сте ме виждала под друг образ госпожице Линдъл?
Дори и сега тя отказа да срещне погледа му, но той не можеше да не долови смътната враждебност, която се долавяше в думите й.
— Да, милорд, предполагам, че може и така да се каже. Известни са ми както вашите възгледи, така и репутацията ви.
Свъсил вежди в объркана гримаса, Хоукс пусна ръката й и се отдръпна назад, сякаш го бяха ударили. От всички неща на света, най-много го отвращаваха клюките и сплетните, защото неведнъж бе страдал жестоко от тях. Тя не желаеше да го погледне дори и когато го обиждаше. Предпочиташе да гледа в краката си, вместо да му позволи да се вгледа в очите й и да прочете в тях смисъла на загадъчните й думи.
На лицето му се изписа отбранително изражение.
— Репутацията, подобна на сянката, рядко приляга точно на човека, госпожице Линдъл. — Думите му бяха произнесени с ледена учтивост.
Без да се губи в повече догадки за цвета на очите на младата дама, Хоукс се обърна рязко и напусна ложата.
Той бе толкова напрегнат, че изобщо не разпозна у Сара жената, която бе подплашила Брутъс с бастуна си, нито пък забеляза изостреното внимание, с които го наблюдаваха посетителите в ложата вдясно от тяхната.
Джентълменът и дамата седяха в задния край, сякаш за да избегнат любопитните погледи. И двамата бяха в пълен траур. Високият, слаб, леко прегърбен господин бе целият облечен в черно — като се започне от кадифената вечерна пелерина, метната свободно върху заоблените рамене, и се стигне до ботушите, нахлузени на тънките му крака. Дори и артистично вързаното шалче, което напълно прикриваше изпъкналата му адамова ябълка, беше черно. Но въпреки мрачните тонове, с които бе облечен, и отдалечените им места, той все пак успя да привлече вниманието към себе си поради начина, по който протягаше врат, за да наблюдава Хоукс през пенснето с черни рамки, което се плъзгаше надолу но носа му всеки път, когато той се навеждаше, за да надраска нещо в черния, подвързан с телешка кожа тефтер, разтворен на коленете му.
— Онова не е ли баронеса дьо Вал? — Сара чу въпроса, който кръстницата й шепнешком зададе на съпруга си. — Скорошната промяна на семейното й положение очевидно не я тревожи много, щом си позволява да се появява на публични места толкова скоро след смъртта на съпруга си.
— Не можем да я виним. Нека душата на разпътния й съпруг почива в мир — отвърна докторът, а в думите му се долавяше неприязън и антипатия.
— Защо говориш така? Не беше ли той добър съпруг, който заслужава приличен период на траур?
Сара наостри уши. Името дьо Вал й беше добре познато, макар то винаги да бе споменавано само шепнешком. Обикновено името на майка й също се споменаваше по същия приглушен начин.
