опитваше да каже нещо, от гърлото му не излизаше никакъв звук.
Силвия, здраво стиснала устни, бе обърнала огромните си, изпълнени с яд очи към Хоукс, сякаш очакваше от него да й помогне.’
— Поздравления! — подигравателно рече той. — Твоята новина направо ни съсипа, нали, Стю? — Вдигна едната си ръка и здраво стисна рамото на братовчед си.
Стюарт се олюля за миг, но бързо се съвзе и изправи гръб.
— И кой е щастливецът?
Устните на Силвия побеляха. Кафявите й очи се приковаха за миг върху пребледнялото лице на Стюарт, а после тя стисна устни и яростно произнесе името.
— Барон дьо Вал.
— Дьо Вал? — И двамата едновременно повториха името, неспособни да повярват на ушите си. Дьо Вал беше заклет ерген. Никога до този момент не бе проявявал и най-малкото желание да сложи край на този си начин на живот. Носеха се дори слухове, че често посещава едно заведение в Ковънт гардън, което задоволяваше и най-долните прищевки на плътта, стига човек да има достатъчно пари, за да си позволи подобни услуги. Това че той бе решил да се ожени, и то за красивото момиче, което стоеше пред тях, изпълни душите на двамата братовчеди Кесълфорд с болка и отвращение.
Баронът, който тъкмо се сбогуваше с домакините, дочу името си. Слаб и безупречно елегантен, макар че вече минаваше петдесетте, той се приближи към тях.
— Да? Кой ме вика?
Вдигна позлатеното си пенсне, постави го върху тънкия си нос и внимателно огледа братовчедите Кесълфорд.
— Красавеца и Звяра, нали? — Той изсумтя, развеселен от собственото си остроумие. Наведе се към лицето на Стюарт и ароматът на силния му парфюм с дъх на лавандула ги обгърна.
— Смея да кажа, мило момче, че синината ти е страхотна. С грозния цвят на патладжан. В крещяща дисхармония с облеклото ти. — Завъртя се на пета и се вгледа в Хоукс. — И все пак е за предпочитане пред перспективата да се разхождаш наоколо с нос като ботуш.
Хоукс свъси вежди и кисело промърмори:
— По-добре с нос като ботуш, отколкото с език, който не си знае мярката.
Баронът присви очи зад пенснето, устните му се изкривиха от ленива, изпълнена с разбиране усмивка и той съвсем съзнателно преиначи думите на Хоукс:
— А, бъдещата ми съпруга вече ви е казала за скорошната ни сватба?
Стюарт успя да кимне.
Хоукс яростно се вгледа в мъжа, изненадан от нахалството му.
— Можете ли да повярвате? Цял Лондон бе убеден, че никога няма да се стигне до тук, но всички се променяме понякога, особено когато това е в наш интерес. Вместо да прелъстявам чуждите съпруги, трябва да се погрижа да си спечеля моя собствена.
Той пощипна Силвия под брадичката. Погледът, който тя му хвърли, изобщо не беше нежен и любящ. Баронът беше невъзмутим.
— Съобщението ще се публикува в утрешния брой на Газет. — Стисна Силвия за лакътя и я придърпа към себе си, а студените му очи се местеха от единия Кесълфорд към другия. — Ще прекараме медения си месец в Алпите. Зашеметяваща страна. Изумителна!
Стюарт сковано изказа поздравленията си.
Хоукс не можа да си наложи да й пожелае щастие. Знаеше, че тя няма да бъде щастлива с този ужасен мъж.
Силвия ги погледна за момент, здраво стиснала устни, а големите й, тъмни, изпълнени с ужас очи, плувнаха в сълзи. Като мигаше енергично, за да ги прогони, тя прие ръката на барона и излезе от къщата.
— Гостите пристигат, Ашли. Нещо не е наред ли?
Хоукс вдигна глава. Беше леко замаян. Майка му слизаше по стълбите.
— След всичките ми усилия! — ядно заяви тя. — Да не би да не си доволен?
Той премигна и внимателно огледа антрето с тъмните си, замислени очи. После се вгледа в нея по същия начин и се усмихна.
— Надминала си себе си, мамо. Много съм щастлив, че и ти, и къщата изглеждате толкова добре.
— Да, баща ти щеше да се гордее с мен — прошепна тя, но думите заседнаха на гърлото й. Тя хвана дясната му ръка и целуна тежкия, златен пръстен с герба им, който той носеше на пръста си. — Щеше да е много доволен, че най-накрая си решил да сложиш този пръстен.
Хоукс докосна пръстена. Чувстваше се странно с него. Винаги бе смятал, че той принадлежи на Астън, не на него. Не можеше да играе ролята така, както би я изиграл Астън, но тази вечер приличаше на истински граф. Облечен бе в елегантно строго сако от девонширско кафяво, кремава жилетка и панталони до коленете в същия цвят, които прилепваха към краката му като втора кожа. По всичко личеше, че майка му бе твърдо решена да не пропилява напразно онова, което бе останало от живота й. Баща му би одобрил това с цялата си душа.
В момента, в който доктор и госпожа Тървей прекрачиха прага, заедно с красивата Сара Линдъл, която вървеше между тях, Хоукс вдигна глава, сякаш подушил плячка. Остана за миг така, премигвайки от изненада. Госпожица Линдъл по нищо не приличаше на образа на пресметливата млада зестрогонка, който той бе изградил в представите си. Дрехите и поведението й напълно съответстваха на онова, което можеше да се очаква от една дама с вкус и добро положение в обществото. Роклята й бе скромно творение от кремав фестониран креп и бял атлаз. Наниз перли украсяваше нежната й шия. Не носеше никакви други бижута — само кремави, обагрени в леко розово камелии, забодени в златистите й къдрици, ароматът на които я обгръщаше като благоуханен облак.
Хоукс пристъпи напред с намерение да задълбочи запознанството им, но доктор Тървей застана на пътя му.
— Радвам се да те видя, Тървей — рече Хоукс, макар че противно на любезните му думи, погледът му непрекъснато се плъзгаше край лекаря към младата жена, която вървеше подире му.
Хоукс не можеше да отрече чара и обаянието й. Лека руменина обагряше бялата й гръд и пълзеше нагоре по деликатната извивка на шията й. Погледът му проследи червенината край перлите, после се прикова към вдлъбнатината на шията й, където се долавяше пулсирането на кръвта й. Крайно време беше да разбере отговора на въпроса, който не му даваше мира от последната им среща. Какъв цвят имаха очите й?
Тя гледаше право в него… всъщност — през него. Също както и Силвия през оная далечна вечер… Сякаш не бе достоен да спрат очите си върху него. Намръщи се. Госпожица Линдъл имаше странни очи. Цветът им беше нещо средно между синьо, зелено и сиво. Студени, безизразни и бездънни, подобни на океан в спокоен зимен ден, странните й, кукленски очи се взираха равнодушно някъде над него, без да го погледнат нито за миг. Такова неуважение му се стори твърде предизвикателно. С удоволствие би проникнал в ледените дълбини на втренчения й поглед.
Гласът на Тървей отново привлече вниманието му.
— Много се радвам, че майка ви отново се реши да посреща гости.
— Да — съгласи се Хоукс. Беше очарован от решението на майка си да излезе от уединението, което сама си бе наложила, но бе твърдо решен да разбере каква бе ролята на госпожица Линдъл за възстановяването й. Защо странно отнесеният поглед на младата жена го отбягваше? Какво я измъчваше — смущение, презрение или чувство на вина? Трябваше да направи всичко възможно, за да стопи леда на презрението й и да разбере истината, макар никак да не го радваше мисълта, че майка му бе напуснала уединението си само за да стане плячка на една красива и умна авантюристка.
Стюарт пристигна, облечен в блестящ редингот от фин испанско-син плат и копринена жилетка, майсторски избродирана със златни нишки. Безупречно белите панталони до коленете допълваха чисто бялото, надиплено жабо около врата му, което бе толкова колосано и така високо вързано в подходящия за случая ориенталски стил, че Стюарт изобщо не можеше да обърне главата си настрана. Въпреки ограничените движения на главата си, Красавеца, без да губи нито миг, се приближи до Сара Линдъл и хвана ръката й. Отведе я настрана, преди Хоукс да е успял да поздрави някой от двамата.
