— Той познава коня много по-добре от мен — отбеляза Сара.
— Три реда! Нищо повече — оплака се Лидия.
Сара, свикнала с по-неофициалните взаимоотношения в провинцията, просто отказваше да се чувства засегната.
— Не съм и очаквала повече, нито пък — тя се засмя — по-малко.
Скоро я забелязаха да язди Бътън в Хайд парк и то твърде рано сутринта, когато повечето от членовете на хайлайфа все още се излежаваха в топлите си легла. Модерните и изискани дами и господа не посещаваха парка преди пет часа следобед, когато — както й бяха казали — по алеите за яздене се провеждаше своеобразен парад на коне и красиви карети, наблъскани една до друга. Сара не обичаше тълпите. Предпочиташе да се разхожда в парка, когато той е празен, защото тогава по-лесно чуваше стъпките на коняря, който яздеше пред нея и й посочваше пътя.
Чу приближаването на господин Нотли и преди още да е разбрала кой е той, преди да е чула гласа му, Сара реши, че е лош ездач, защото долови тромавия му ритъм върху седлото.
— Здравейте! Вие яздите, госпожице Линдъл?
Тя с ужас разпозна гласа му. В маниерите на Нотли имаше нещо фалшиво и безчестно, което никак не й харесваше.
— Яздя, господин Нотли — съгласи се тя.
Силвестър поспря коня си край Бътън.
— Познахте ме по гласа, нали? Е, аз пък разпознах кобилата, която яздите. Бях в Тат, когато Ашли Кесълфорд я купи.
— Лорд Кесълфорд я е купил? — Сара не можа да сдържи нито въпроса, нито усмивката, която се появи на лицето й само при мисълта за това. — Сигурно е било много забавно. От сигурен източник зная, че графът предпочита животни, които могат да скочат върху някоя двуколка и при най-малката провокация.
— Точно така. Всеки кон, който е достатъчно добър, за да заслужи бокса си в конюшните на Кесълфорд, се проучва с най-голямо внимание. Можете да си представите изненадата — гласът на Силвестър преливаше от смях, — не, изумлението, с което присъстващите вдигнаха моноклите си, когато изведоха тази дебела, кротка кобила и Кесълфорд започна да наддава за нея. Външният вид на покорната кобила, сам по себе си, бе достатъчно смешен, но смехът стана неконтролируем, когато някои от нас, помислили си, че Звяра иска кобилата за разплод, започнаха да наддават срещу него. — Той се разсмя злобно. — Вдигнахме цената чувствително. Отделих няколко параграфа на този инцидент в дневниците си.
Сара искаше да се отърве от Силвестър Нотли. В никакъв случай не бе склонна да насърчава бърборенето му.
— Предпочитам да не говорим за приятелите ми с тези ужасни прякори — рече тя.
— Разбира се. Не исках да ви обидя, госпожице Линдъл — спокойно заяви той, макар нещо в тона му да загатваше, че това не е точно така. — Днес излязох да ви потърся, но не от желание да ви обидя.
Сара се намръщи.
— Какво искате да кажете?
— Може би си спомняте, че споменах, че познавах майка ви навремето?
— Да? — Сара бе изпълнена с недоверие. — В такъв случай сте бил по-голям късметлия от мен. Аз самата я познавах много малко. Тя прекарваше повечето време тук, в Лондон.
— Да. Тя обожаваше града, а градът й се отблагодаряваше със същото. Майка ви беше много известна. — Двусмислените му думи преливаха от неприятни намеци. — Беше любимката на барон дьо Вал. Много често я споменавах в дневниците си. Някой ден бих могъл да ви ги прочета.
Косата на тила й настръхна.
— Не вярвам това да стане, господин Нотли. Спомените за майка ми само ме разстройват.
Той цъкна с език, подобно на родител, разочарован от детето си.
— Както искате, но материалите са много интересни. Уверявам ви.
Сара си помисли, че той отстъпи много лесно. И беше права. Той не мислеше да се отказва.
— Дадох част от тях за публикуване и ми хрумна, че когато става дума за нещо, така интимно свързано със семейството ви, може да пожелаете да го прочетете, преди да бъде отпечатано. — Намекът му, че притежава информация, която може да се окаже смущаваща, бе твърде ясен, за да не бъде разбран.
Първата реакция на Сара беше презрение и яд. Как се осмелява да я шантажира с неща от миналото, за които тя не знаеше почти нищо? Как се осмелява да позори майка й пред нея? Какво ли е написал за нея?
Тя изправи глава и изпъна гръб.
— Ще ви уведомя, ако променя решението си — рече Сара. Опитваше се да говори любезно, макар че предпочиташе да изплюе думите в лицето му. — А сега трябва да ви пожелая приятен ден.
Помоли коняря да я върне обратно към конюшните на семейство Кесълфорд, където живееше Бътън, и се отдалечи от Силвестър Нотли с неприятното чувство, че току-що се бе сблъскала с един човек, който беше не толкова досаден, колкото опасен.
ГЛАВА СЕДМА
Както беше обещал, Хоукс пристигна рано на соарето на майка си, организирано в чест на Сара Линдъл. Двете седмици на почистване, лъскане и лакиране си струваха усилията. Къщата на семейство Кесълфорд блестеше цялата — като се започне от кристалния полилей и се стигне до излъскания паркет с цвят на зрял мед. Свещите в аплиците топло искряха по стените, сребърни свещници осветяваха разкошното антре, което водеше към балната зала. Оттам долиташе тихият звук на цигулките, които музикантите настройваха за празненството. Въздухът бе изпълнен с аромата на рози, лилии и горящи свещи и Хоукс си припомни последния бал, на който бе присъствал в тази зала.
Тогава Силвия Хъптън бе една от поканените. Всъщност, точно на онзи бал Хоукс за последен път бе разговарял с красивото момиче, което щеше да стане съпруга на барон Ото дьо Вал. Светлината на свещите през оная далечна вечер хвърляше меки отблясъци върху гордите й черти. Странно, но винаги, когато си позволяваше да мисли за чувствата си към Силвия, неизменно се сещаше за онзи ужасен момент.
Тя тъкмо си слагаше ръкавиците и се приготвяше да си върви. Тимънс отвори вратата и тя с усмивка погледна нагоре към него. Двамата със Стюарт влязоха заедно. Белезите от жестокия бой заради нея все още се забелязваха по тях и те весело се хилеха заради смешните си лица, покрити със синини и лепенки.
Жарките кафяви очи се приковаха върху тях. Вирнала високо брадичка, Силвия се усмихна несигурно. На бузите й се появиха две червени петна.
Стюарт, изненадан не по-малко от нея, и все още обиден от оскърбителния удар, който му бе нанесла, като се бе присмяла на насиненото му око, което в онзи момент бе прикрито с екстравагантна превръзка от черен атлаз, пръв си възвърна самообладанието.
— Госпожице Хъптън — учтиво поздрави той. — Не очаквах да ви видя тук.
Хоукс разбираше, че Силвия би предпочела да ги пренебрегне напълно, както правеше всеки път, когато случайно се срещнеха някъде през последните няколко дни, но Стюарт очевидно очакваше някакъв отговор, а и тя вече ги бе погледнала и не можеше да отмине току така. След проточилата се неловка пауза, през която тя гледаше някъде над тях, Силвия проговори със същата престорена усмивка.
— О, Красавецо, но аз искрено се надявах, че ще те срещна тук.
Почувствал се напълно забравен, Хоукс мяташе ревниви погледи тук към Силвия, ту към Стюарт. Нейните простички думи бяха запалили огън в здравото око на братовчед му.
Само че този огън изобщо не я трогна.
— Имам удоволствието да те информирам, че скоро ще се омъжвам — рече тя и сякаш поля със студена вода силното желание, което Стюарт изпитваше към нея.
Хоукс бе изненадан от съобщението, но когато погледна към Стюарт, той внезапно осъзна с безпощадна яснота, че чувствата на братовчед му към тая жена бяха много по-дълбоки от неговите. Стюарт беше зашеметен, напълно изваден от равновесие от думите й. Устата му увисна от изумление и макар че се
