може би бе извършила.
Докато майка му сипеше хвалебствия по адрес на момичето, на Хоукс му хрумна, че трябва само да я попита за цвета на очите на Сара, за да заглуши въпроса, който дразнеше любопитството му вече дни наред, но се отказа и вместо това попита дали би могъл да помогне по някакъв начин.
Когато предложението му бе отхвърлено, той взе шапката и бастуна си, мина край Тимънс и прескочи стъпалата над главата на усмихнатата Мейзи. Не можа обаче да се измъкне. Тъкмо бе пъхнал крак в стремето, когато Тимънс му извика да почака, защото милейди току-що се бе сетила за нещо, което той би могъл да свърши.
Хоукс още веднъж прескочи мокрите стъпала, спечелил си видната благодарност на слугинята, която по-късно каза на готвачката:
— Не мога да си обясня как могат да го наричат Звяра. Човек не би могъл да си представи по-мил и внимателен джентълмен.
— Внимавай, мамо — рече той. — Ще ти се пръсне корсета, ако продължаваш да препускаш след мен по този начин.
— Ашли! — Така се бе задъхала от усилието, че не й бе останал дъх да му се скара, но хвърли един красноречив поглед към Тимънс, който енергично лъскаше среброто съвсем наблизо и изхриптя: — Как можеш да говори така?
— Не съм ли го правил винаги, мамо? — Той свали шапката си и дяволито намигна на иконома. — Никога не съм могъл да проумея смисъла на корсета. Трябва да се съгласиш, че той само затруднява движението на дамите и, по мое мнение, допринася много малко за усъвършенстването на естествените форми и извивки.
— Ашли! — отново изхриптя лейди Амелия.
— Имал съм не един повод да си мисля, че обществото спокойно може да мине без тази измишльотина.
— Ашли Хоукс Кесълфорд! — лейди Кесълфорд най-после успя да нормализира дишането си. — Забранявам ти да говориш на тази тема в мое присъствие!
Хоукс изобщо не се смути от гнева й.
— Отново започваш да приличаш на себе си. А сега, какво те накара да се втурнеш след мен? Трябва да е нещо важно.
Беше развеселен от факта, че тя бе готова да забрави раздразнението от поведението му достатъчно дълго, за да го помоли за услуга.
— Бъди добър, Ашли, и изпрати някой за Бътън. Искам да я доведат от провинцията.
Хоукс изненадано вдигна вежди.
— Бътън ли, майко? Трябва на всяка цена да поздравя доктор Тървей за доброто лечение! Не предполагах, че отново ще пожелаеш да яздиш.
— Разбира се, че няма да яздя, мило момче. Знаеш, че не съм се качвала на кон след смъртта на Астън.
— Ако няма да яздиш, защо тогава искаш да доведем старата ти кобила?
Амелия тръсна глава и заела отбранителна поза заяви:
— Госпожица Линдъл ми довери, че язденето от време на време й доставя голямо удоволствие, но само ако има кротка кобила.
— Аз, разбира се, веднага се сетих за Бътън.
— Разбира се — сухо заяви Хоукс. Момичето очевидно въртеше майка му и цялото й домакинство около малкия си пръст. Какво ли преследваше, чудеше се той. Повечето жени винаги имат нещо наум.
— За мен ще бъде истинско удоволствие да преотстъпя кобилата си на момичето.
— Ти си много грижовна, когато става дума за потребностите на госпожица Линдъл — не можа да се въздържи Хоукс.
— Глупости! — отвърна тя с изненадваща твърдост. — Сара Линдъл е изключително момиче. Била е лишена от толкова много неща! Решена съм да й доставя всички малки радости, които са във възможностите ми. — Тя енергично тръсна обвитата си в тюрбан глава. — Не мога да си обясня какво си е мислел, че прави баща й, като толкова дълго е отлагал представянето й в Лондон. — Тя се усмихна. — Ще бъда много щастлива, ако Сара реши да се поразходи с кобилата ми.
След тази възхитително безкористна забележка, Амелия пооправи тюрбана си и се отправи нагоре по стълбите, а Хоукс остана да се чуди дали Бътън може да бъде изведена от летаргията си достатъчно дълго, за да може някой да се поразходи с нея.
Само след няколко дни Бътън пристигна от провинцията и отново събуди любопитството на Хоукс относно ездаческите умения на дръзката, млада чаровница, която бе покорила майка му напълно. Той поднови решимостта си да открие какъв е цветът на постоянно сведените й очи, които отказваха да срещнат погледа му. Чудеше се дали в очите на госпожица Линдъл, когато най-сетне срещнат неговите, ще лумне същият огън, който изгаряше пръстите й.
На бюрото си намери една бележка, преливаща от благодарности, изписана с разкрачения почерк на майка му. За негова изненада, след два дни пристигна още едно благодарствено писъмце, този път написано с нежен женски почерк, напълно непознат за него.
Втората бележка бе необичайна в две отношения. Първо, беше написана на забележителен лист хартия, интересно назъбен и оформен. Беше украсен с изящен френски воден знак и заграден в красива, макар и малко показна рамка. Второ, беше адресирана до него с красивия почерк на госпожа Лидия Тървей, която споменаваше, че му пише по нарочната молба на госпожица Сара Уилкс Линдъл.
Тонът на бележката бе напълно неофициален. В нея просто се казваше, че госпожица Линдъл била очарована от възможността да се възползва от присъствието на Бътън и тя и дорестата кобила бързо ставали приятелки.
Хоукс, който дори и не подозираше, че Сара е сляпа, възприе писъмцето като напълно безсмислено. Не можеше да си обясни защо на една жена с добро обществено положение й трябва: първо — да отседне в семейството на лекар, второ — да не знае кога е уместно и кога — невъзпитано да разговаря с джентълмен, на когото изобщо не е била представена, трето — да може да язди само кранти като Бътън, и четвърто — да изисква от Лидия Тървей — внучка на херцог, да й служи като секретарка. За Хоукс единственото обяснение за това странно поведение бе стремежът й да прикрие липсата на добро възпитание и образование.
В този ред на мисли, той съвсем лесно стигна до следващото си заключение. Припомнил си забележката на майка си, че госпожица Линдъл е била лишена от много неща, той реши, че младата дама може да е без пукнато пени. Все още не бе забравил споделените от Стюарт намерения да се ожени за много пари и изведнъж му хрумна, че загадъчната госпожица Линдъл може би се опитва чрез роднините му да се добере до него — до наследството на семейство Хенли.
Той се зарече да наблюдава отблизо така онеправданата госпожица Линдъл и користното й приятелство с майка му. Натопи перото си в мастилото и бързо надраска един отговор.
Писъмцето му започваше без никакво обръщение.
Моля, насочете благодарностите към майка ми, която напълно заслужава това. Кобилата е прекалено покорна за моя вкус, но тя е спокойна, добродушна и притежава достатъчно смелост и кураж. Изпитвам дълбоко задоволство, че кобилата ви харесва.
А после без всякакви любезности, просто се подписа:
Когато получи отговора му, Сара нямаше причина да бъде недоволна, защото това писмо съдържаше най-учтивите думи, които графът на Хенли й бе казвал до този момент. А и, освен това, тя бе толкова щастлива от неочакваната привилегия да поязди, че нямаше никакъв повод да се оплаква.
Не можа, обаче, да прикрие неодобрението си към Лидия, която след като прочете бележката на глас, я обърна няколко пъти в ръцете си и заяви:
— Много странно. Само няколко думи. Едно толкова кратко писмо е просто обидно.
