Той излезе от задушната библиотека на майка си, привлечен от слънцето навън, от омайния аромат на орлови нокти и жасмин. Тръгна по една тясна тревясала пътека, която водеше към обвита с лози беседка, която от години му беше любимо убежище. С изненада установи, че той не бе единственият, който търсеше усамотение и покой в градината.
Сара, с високо вдигната коса, която искреше на фона на тъмнозеления бръшлян, обвил стената зад гърба й, бе седнала на една от пейките от ковано желязо в беседката. Някаква дебела книга лежеше отворена в скута й, а пръстите й бавно и усърдно се плъзгаха по повърхността на всяка страница.
Странните, морскозелени очи на госпожица Линдъл бяха отворени, но не бяха насочени към книгата. Те гледаха невиждащо право към него, а Хоукс затвори собствените си очи за миг, опитвайки се да си представи какво изпитва човек, принуден да изживее живота си в постоянен мрак, неспособен да види светлината, ярките цветове, красивите предмети. Имаше нещо зловещо в подобна перспектива, нещо толкова страшно в сравнение с неописуемото удоволствие, което изпита, когато, отворил очи, се загледа в прекрасното създание пред себе си, че Хоукс внезапно изпита неизмеримо щастие от простичките радости на живота, което никога нямаше да разбере, ако не бе срещата му със Сара Линдъл.
Не му се искаше да прекъсва заниманията й, но не можеше и да се върне обратно. Изпита голямо удоволствие и дълбоко вдъхновение, докато наблюдаваше интереса, с който младата дама изучаваше анонимния си подарък. В края на краищата, споменът за обещанието, което бе дал на Стюарт, го подтикна да се обърне и да си тръгне.
Шумът, който вдигна неволно, я откъсна от унеса й. Без да вдига ръка от страницата, тя извика с приятния гърлен глас, който винаги го бе привличал неудържимо.
— Кой е там?
Графът отговори, подмамен от обаянието на гласа й.
— Ашли Кесълфорд, мила моя. Извинете, че се натрапвам по този начин.
— Да се натрапвате? — Нежният й смях го разтърси. — Как може човек да се натрапва в собствената си градина?
— Предоставям ви я, за да й се насладите напълно, госпожице Линдъл — рече той, поклони се леко и щеше да си тръгне, ако тя не го бе възпряла.
— Не си отивайте заради мен, лорд Кесълфорд.
Той се разсмя и ласкаво се пошегува с поканата й.
— Не се ли боите да останете сама в компанията на Звяра, мила моя?
— А трябва ли, сър? Не се ли намираме точно под прозорците на майка ви? Докато съм сигурна, че никога не бихте засегнали чувството й за благоприличие, мога да бъда напълно спокойна за доброто си име.
— Смело момиче — нежно рече той. — Логиката ви е необорима.
Той се върна и се насочи към нея, а Сара се зачуди дали разговаря така свободно с всички жени, които познаваше. Смело момиче и мила моя не бяха едни от най-уместните обръщения за една случайна позната. Измъчвана от противоречивите си чувства на отвращение и неудържимо привличане към този мъж, Сара за момент се замисли дали и той не възнамеряваше да я измъчва с властта си така, както се опитваше да направи това Силвестър Нотли. Тя не можеше да забрави страстната му прегръдка, нито пък странния, възбуждащ вкус на устните му върху нейните. Веднъж вече се бе опитал да се възползва от нея. Дали щеше да направи това отново? В този момент на необуздана страст тя бе изпитала неподправен ужас, че той би могъл да запали в душата й частица от безпътния нрав на майка й. Беше достатъчно мъдра, за да се бои от това, защото, макар да знаеше на какво е способен, тя бе твърде възбудена от присъствието му, за да го отпрати с някое учтиво извинение.
— А що се отнася до това дали трябва да се страхувам от Звяра, който споменавате — рече тя с горещата надежда, че не се държи като наивна глупачка, — аз отдавна съм установила, сър, че твърде често имената не показват истинската природа на предмета, или на човека, когото назовават. Преди време един човек бе достатъчно любезен да ми припомни, че репутацията, подобно на сянката, рядко прилича точно на човека. — Тя се зачуди дали той разпознава собствените си думи. — Трябва да призная, че за последен път имах удоволствието да видя сянката си преди много години, и затова помолих няколко мои познати да ми я опишат. Нито едно описание не съвпадна с останалите, разбира се.
— Нито едно?
— Точно така. Изглежда, че тази моя сянка е много неуловимо същество. Тя ту се смалява, ту се уголемява и се деформира, и въпреки това, в известен смисъл, тя през цялото време представлява мен самата.
— Също като репутацията. — В гласа му се долавяше лек сарказъм.
— Точно така — съгласи се тя, малко смутена от решението му да остане и да изпита остроумието й със своето собствено. — Когато ме питате дали не се страхувам от компанията на Звяра, сър, все едно, че ме питате дали не се страхувам от компанията на сянката ви.
— И страхувате ли се?
Тя се размърда нервно, почувствала напрегнатия му поглед, но в същото време не желаеше да говори със заобикалки.
— Имам основание да се страхувам от едно-единствено нещо, милорд.
— Едно нещо казвате? — провлачено попита той.
— Имам основание да се боя от езика ви, сър. Остър е като кинжал.
Необичайна тъга замени сарказма в гласа му.
— Не бих искал да се страхувате от мен, мила моя. Може би моят език би могъл да поправи стореното. Бихте ли желала да чуете неговото описание на вашата сянка?
— Ако може да я види — съгласи се тя, като се питаше дали си бе въобразила, че долавя тъга в гласа му.
Той се разсмя. Смехът му й хареса. Той прогони тъгата, в него нямаше присмех и подигравки. Този мъж по нищо не приличаше на Нотли.
— Имате основание да се питате, защото тук, скрити под балдахина от листа, сенките ни сякаш си играят на криеница.
Тя затвори книгата в скута си. Леко разтвори устни в очакване на думите му. Нещо в гласа му се промени и той заговори като разказвач на приказки.
— Тя е тук, вашата сянка — тихо започна той. — А така, както сме седнали, неуловимото създание сякаш се слива с природата наоколо. Въпреки това тя е свързана, макар и съвсем крехко, с останалите сенки около нея — сенките на листата, на клоните на дърветата и… — гласът му стана толкова тих, че тя трябваше да се наведе към него, за да не пропусне нито дума — вашата сянка и моята се докосват, преплетени по такъв начин, че, напълно изгубили приликата си със земните си образи, са се превърнали в едно прекрасно, митично същество, което сякаш се бои от силните лъчи на слънцето.
Сара беше зашеметена. Образът, който бе пресъздал, бе толкова жив и вълнуващ! Косата на тила й настръхна. Книгата, която четеше, скъпоценната й нова книга, незабелязано се плъзна от скута й.
Тя инстинктивно протегна ръка да я вземе, без да съзнава, че и двамата са се навели напред. Разбра това, когато пръстите й докоснаха неговите за част от секундата.
Тя се отдръпна назад като попарена. Беше развълнувана и разтърсена както от допира на плътта му, така и от еротичната поезия на описанието му. Сега разбираше защо общоприетите норми не биха одобрили поведението й на млада, неомъжена жена, която седи в чуждата градина с джентълмен, когото едва познава. Някакво чувство, твърде сходно със страха, лумна като огън в гърдите й. Този Кесълфорд, Звяра, я вълнуваше и възбуждаше така, както никой друг преди. Самото му присъствие, толкова близо до нея, смущаваше мислите й, връзваше езика й, изпълваше я с нелепото желание да облегне глава на рамото му, да вдъхне по-силно омайния аромат на горски треви, които лакеят на графа сигурно поставяше между дрехите му. Разтревожена от собствените си неподходящи желания, тя рязко взе бастуна си от слонова кост и се изправи.
Хапливият му сарказъм почти прикри истинската загриженост, която прозираше в думите му. Той също се изправи.
— Моят език ви обижда?
Тя се разсмя и веднага съжали за това. Смехът й звучеше принудено, дори и в собствените й уши.
