Хоукс се наведе напред, за да вдъхне сладкия, опияняващ аромат на чай и мента, примесен с парфюма, който бе сложила по китките и слепоочията си.
— Милорд! — Приятният й, гърлен глас бе изпълнен с изненада. — Имате красиво лице. И в него няма нищо зверско.
Думите й бяха посрещнати със смях.
Хоукс не можа да си наложи да се усмихне, но развесели цялата компания с неотразимата си, саркастична забележка.
— Вие ме карате да се главозамая, госпожице Линдъл. Не съм свикнал на такова ласкаво отношение.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Сара все още усещаше по върховете на пръстите си топлата плът на Хоукс, когато, в края на празненството, баща й се приближи до нея за малък разговор насаме. Плавната й походка създаваше впечатлението, че тя се носи под звуците на валс, докато вървеше с баща си към задния салон, а съзнанието й все още осмисляше информацията, която бе сбрала с помощта на ръцете си. Лицето на Звяра бе започнало да се оформя в главата й подобно на парче глина под опитните ръце на грънчар. Тя вече познаваше формата на челото и брадичката му, познаваше носа му, който не бе съвсем прав. Представяше си гъстите му вежди, гладко избръснатите му бузи, меките му, сочни устни. Също като дете, вкусило за пръв път нещо сладко, Сара се наслаждаваше на новото си познание. Радваше се, че вече не й се налага да се омъжва за Джефри Гарви и повече от всякога се притесняваше от факта, че Стюарт възнамерява да поиска ръката й.
— Подбираш приятелите си добре, Сара. — Гласът на баща й преливаше от гордост. Той се настани удобно в един от многобройните столове. — Не мога да не си спомня за майка ти в ден като този и съм убеден, че тя щеше да бъде много доволна от любовта и уважението, които ти засвидетелстват всички.
Сара кимна разсеяно. Цялото й внимание бе насочено към върховете на пръстите й, които все още пулсираха по странен и необичаен начин. Чудеше се на баща си, който я познаваше толкова добре, а не забелязваше вълнението й, не усещаше огъня, който изгаряше ръцете й. Нима не съществуваше никакво доказателство за жарката топлина, преминала през тялото на графа и жигосала плътта й с белег, който не можеше да остане незабелязан? Тя подпря буза на дланта на ръката си, все още топла от допира с лицето на Хоукс.
— Господин Кесълфорд е един много изискан млад мъж. Изглежда доста увлечен по теб.
Сара стисна ръце и отпъди мислите за Хоукс, за да може да се съсредоточи върху думите на баща си. А той се разсмя.
— Знаеш ли? — рече той. — В началото си мислех, че Звяра, а не Красавеца, се стреми да спечели благоразположението ти.
Радостта на Сара, подобно на муха, уловена в пламъците, умря при тази забележка на баща й. Вдигна ръка и я притисна към гърлото си.
— Наистина ли, татко? А сега? — Струваше й се, че цялото й бъдеще зависи от този отговор.
— Повече от очевидно е, скъпа, че Стюарт Кесълфорд напълно си е загубил ума по теб.
— Не е ли лорд Кесълфорд? — тихо попита тя, а разтрепераната й ръка, загубила вече част от топлината си, се отпусна в скута й. Сара положи неимоверни усилия, за да се пребори с истеричния си импулс да му каже, че греши, че няма начин да не греши, че Звяра я обича и държи на нея. Тя не би могла да е чак толкова заблудена по отношение на собствените си чувства, нали?
— Е, що се отнася до него, осмелявам се да твърдя, че той оказа толкова силен натиск само заради братовчед си.
— Натиск ли, татко? Какво искаш да кажеш? — семенцето на съмнението бе започнало да покълва.
— Ами, както и сама разбираш, щом Стюарт смята да поиска ръката ти, за семейството би било най- добре, ако не възникнат никакви скандали.
— За насиненото око на Джефри ли говориш, татко? — Сара се наведе напред, като нервно стискаше ръце в скута си. Отговорът му бе много важен за нея.
Той се разсмя.
— Значи си се досетила?
— Лорд Кесълфорд оказал ли е и някакъв друг натиск?
Баща й, притиснат от въпросите й, отвърна с раздразнение.
— Ама, разбира се, Сара. Трябва само да видиш дорестия кон, който ми предложи, за да мога да оставя стария Самсон да си пасе на спокойствие.
Сара се опита да не търси особен подтекст в думите му и се постара гласът й да прозвучи спокойно:
— Така ли? Колко мило. Лорд Кесълфорд е голям познавач на конете. Мисля, че спокойно можеш да приемеш всяко животно, което ти препоръча.
— Наистина е познавач. Дорестият жребец е чудесен! Един от конете на баронеса дьо Вал.
— Дьо Вал? — Сара бе изненадан.
— Да. Красива жена. Спомена, че се е запознала с теб. Смята да продаде всички животни, а Кесълфорд се занимава с продажбите.
— Така ли? — Гласът на Сара изведнъж помръкна. Изглежда, че подновеното приятелство между вдовицата дьо Вал и Хоукс се развиваше добре. Това само по себе си не би могло да разклати особено увереността й, че между нея и Хоукс съществуват специални отношения, които се задълбочават с всеки изминал ден. Но когато се прибавеше и твърдението на баща й, че Стюарт, а не братовчед му е влюбен в нея, надеждите й бавно започваха да се топят. Сара не можеше да отрече, че е на път да се влюби в Хоукс, само за да установи, че той не споделя чувствата й, а всъщност е силно привлечен от друга жена. Подобна перспектива й се струваше изключително унизителна.
Отпуснала ръце в скута си, тя мачкаше пръстите си, които изведнъж сякаш останаха без капчица кръв, и се чудеше дали, в края на краищата, да не се примири с възможността да остане стара мома. Защото как би могла да се омъжи за Стюарт, след като обича не него, а братовчед му.
Красавеца и Звяра пътуваха мълчаливо след празненството у Сара. Стюарт пръв наруши тишината, въздъхна и попита:
— Имаш ли желание да се ожениш, братовчеде?
— Да се оженя? — повтори Хоукс, който се бе настанил в най-тъмния ъгъл на каретата, където бе прислонил не само себе си, но и мислите си за Сара Линдъл. — Да, имам такова желание — бавно рече той, а гласът му тегнеше от безнадеждна ирония.
Стюарт вдигна монокъла си и се взря в тъмния ъгъл.
— Значи ли това, че си влюбен?
Хоукс се замисли за момент как да му отговори, а после, без следа от обичайния си сарказъм, призна:
— Срещнах една жена. Смятам, че би могла да ме направи много щастлив. — Сарказмът му се появи отново. — Ако не отдаде сърцето си на друг.
— А, значи срещаш някакви затруднения? — замислено рече Стюарт. — Мога ли да попитам коя е тя.
— Можеш, но не мисля, че ще ти отговоря.
Стюарт се загледа в пискюлите на излъсканите си до блясък ботуши.
— Бих искал да си щастлив, братовчеде.
— Наистина ли, Стю? — тихо попита Хоукс. Погледът, който му отправи от тъмния си ъгъл, бе далеч по- изпитателен, отколкото предполагаше зададеният въпрос.
Стюарт се намръщи, загледан в ботушите си, а после измъкна една кърпичка, за да почисти напрашените им върхове.
— Точно така, Хоукс. Точно така — безгрижно изрече той. — Нямам никакво основание да се чудя защо Силвия дьо Вал ти е гласувала пълното си доверие. Както самият ти посочи, моето бъдеще е другаде. — Замълча за момент, загледан през прозореца, а после се усмихна горчиво. — Ако пожелаеш сега, или по-
