за случилото се господаря и да го помоли за разрешение ден-два да не изпълнява задълженията си. Щеше да прекара нощта в Хадъртън и там щеше да уреди формалностите около погребението.
Излишно е да ви казвам, че отсъствието на господаря от къщи бе посрещнато с облекчение от всички в Нолтън Фарм.
Това бе много тъжен ден за момчето — ден, чиято печал от време на време беше пронизвана от тръпката и от страха на огромното вълнение.
Когато се стъмни, момчето пак излезе в градината с надеждата да зърне отново Том Ориндж. Срещата щеше приятно да го ободри преди голямото му приключение. Само че Том го нямаше. Не можеше да получи нито съвет, нито насърчение, чуваше само песента на птичките сред листата и късните цветя, които скоро щяха да затворят цветовете си, надничаха измежду зелените растения, а също и дългите притихнали сенки на тополите, които се извисяваха мълчаливо на фона на небето на запад.
Момчето влезе вътре и изпи самотно чаша чай в „салона“, поговори си с малко киселата възрастна прислужница. Копнееше да настъпи нощта, мечтаеше да зърне приятелското лице на Том и това да сложи край на напрежението.
Най-сетне здрачът отстъпи място на истинска нощ и луната скоро огря спокойно стария сив покрив и високите дървета, разля светлината си над живи и мъртви.
Момчето си легна в обичайния ранен час, а старата жена взе свещта му и затвори вратата. Лежеше с широко отворени очи и с туптящо сърце се вслушваше във всеки шум.
Неизменният ред, който господарят бе установил в дома си, бе в услуга на момчето. То чу как слугата затваря и залоства външната врата в определеното време. Видя за малко свещта на нещастния слуга през прозореца му, но след малко и тя угасна. Тони се бе легнал, а за уморения Тони да си легне бе равнозначно на това да заспи.
Надникна тайно през решетката на прозореца си и видя свещта на старата прислужница да осветява с червеникава светлинка от прозореца хвойната, която растеше близо до стената в сянката. Скоро и тази светлина изчезна и момчето разбра, че възрастната жена се е прибрала в стаята си. Беше десет и половина. След четвърт час тя щеше да заспи и след още петнайсет минути щеше да започне опасното му приключение.
Облече се крадешком и почти без да диша. Прозорецът му гледаше към ракитите, където щеше да го чака Том. Капаците се отваряха на панти.
За щастие нощта беше спокойна, а подготовката му за слизане бе съвсем безшумна. Парчето старо въже, с което се бе снабдил предварително като средство за бягство, лежеше в ъгъла. Върза го здраво за пръчката на леглото и започна да се спуска по стената. Въжето се оказа твърде късо и момчето увисна във въздуха за секунда-две, а после скочи на земята. Разстоянието до земята не беше много голямо, но бе достатъчно, за да изгуби равновесие и кучето в заключения двор от другата страна на къщата започна сърдито да лае. За миг момчето почти се предаде.
Все пак остана да лежи съвсем неподвижно, докато лаят заглъхна. Нямаше друг признак за тревога и той тихо се отдалечи под покрова на дърветата и след това пое по-бързо надолу по склона към уречената под ракитите среща.
И наистина на бледата светлина там стоеше Том Ориндж, по-сериозен, отколкото помнеше да го е виждал някога. Том си мислеше, че отвличането на това момче може би ще се окаже най-сериозното начинание, с което се е заемал досега.
Той обаче нямаше намерение да се оттегли, каза на момчето да го следва и хукна в олюляващ се тръст, който представляваше сериозно изпитание за издръжливостта на малкия приятел. Мисля, че тичаха цели три мили, преди Том да спре.
След това той отново заприлича на себе си, попита го как е и дали ще може да извърви още петнайсет мили тази нощ.
— О, да, мога да издържа всичко тази нощ. Съвсем добре съм.
— Повърви малко, за да ти се успокои дишането, и после пак ще тичаме — каза Том и двамата отново поеха. Вече бяха изминали още четири мили. Младият ни приятел не беше толкова свеж, колкото на тръгване. Освен това бе започнало да ръми, задухал бе студен вятър и като цяло приключението на бягството не се оказа толкова приятно, нито пък компанията на Том — толкова желана, колкото бе очаквал.
— Изминал си четири от петнайсетте мили. Остават ти само единайсет, а като цяло досега си изминал седем. Не е толкова зле. Изморен ли си, младежо?
— Ни най-малко.
— Точно така. Ти си добър войник. А сега ела, ще се подслоним под този храст и ще хапнем.
Двамата си похапнаха доста добре хляб и осолено месо, по което имаше доста следи от зеленчуците, с което бе сервирано, когато е било топло.
— А сега, младежо, ще трябва да продължиш до Хадъртън сам, защото тук ме познават, а утре има панаир и по пътя още преди зазоряване ще има хора. Трябва да стигнеш на една миля отвъд града в странноприемница „Джордж“. Съдържателката се казва госпожа Гъмфорд. Там ще се срещнем. — След това подробно обясни на момчето маршрута и ориентирите му. — Хайде, пийни си — подаде му той пълно с мляко голямо шише. След като момчето отпи, Том рече: — Пийни една глътка и от това, героят ми той! Ще те сгрее. — Притисна към устните на момчето плоско шише с бренди и го накара да отпие една глътка. — Има и още малко хляб, в случай че пак огладнееш. Довиждане и не забравяй какво се уговорихме.
След като повървя само около час, момчето започна да се притеснява. Не виждаше ориентирите на Том и започна да страхува, че е сбъркал пътя. След още половин час бе напълно сигурен, че се е объркал, оклюма, започна да усеща студения вятър и все повече и повече подгизваше.
Влезе в някакъв град, който по нищо не приличаше на описанието на Хадъртън, което Том му бе дал.
Градчето беше притихнало, вратите и прозорците бяха затворени и навсякъде беше тъмно, ако не броим няколкото старомодни газени фенери.
След като се помота тихо наоколо и понеже се боеше да почука някъде и да потърси подслон, момчето седна на стълбите пред една къща. Облегна се и скоро заспа.
Събуди се, защото някой разтърсваше рамото му. Над него се бе надвесил полицай.
— Ставай и се махни оттам! — нареди му заповеднически полицаят.
Момчето бе полузаспало. Гледаше полицая, а едрото му лице и шапката му с кожена каишка му се струваха като насън.
— Казах ти, че трябва да станеш и да се махнеш от там — продължи да го разтърсва полицаят, но не силно. Няма да позволя да се настаниш тук удобно за цялата нощ. Хайде, живо!
Удобно, живо… въпрос на съпоставка… въпрос на сравнение…
Момчето стана толкова бързо, колкото му позволяваха скованите му от студ стави.
Изправи се послушно и застана мокро до кости, бледо и разтреперано на лунната светлина.
Полицаят сведе поглед, вече доста загрижено, към малкия пътник. Нещо в него предизвикваше съжаление. Полицаят беше сериозен и замислен мъж на повече от петдесет години и постави ръка върху рамото на момчето.
— Виж, момче, не можеш да спиш тук.
— Знам, сър. Няма да се повтори, сър.
— Измръзнал си, ще те заболят костите.
— Няма повече сър, моля ви.
— Ела с мен, момче. Съвсем наблизо е. — Той заведе момчето в една къща съвсем наблизо надолу по улицата. — Има огън, ще се стоплиш. Синът ми лежи там и има треска, така че не можеш да останеш дълго. — Седни, дете, и се стопли. — Даде му да пийни топло мляко и къшей хляб, после додаде: — Няма нужда да ставаш.
Мисля, че се страхуваше за калаените си лъжици. Остави момчето в къщата почти половин час, после му даде един стар продънен чувал, с който да се увие, и му нареди да го върне на сутринта. Мисля, че полицаят взе момчето за крадец. Беше мил човек — просто у него се бореха огромно съжаление и подозрение.
