селянка. — Не виждате ли каква ужасна рана има на лицето й? Ще остане голям белег за цял живот.
— За цял живот ли? — каза един селянин. — Не се грижете за това, съседке, защото клетата няма дълго да живее.
В същото време, когато отнесоха Помпадура, от първия етаж на горящата къща изпращя прозорец и счупените му стъкла се разпиляха по земята.
Всички погледнаха нагоре.
На прозореца се появи ужасна, страшна картина.
— Слепецът — викна един слуга, — всемогъщи Боже, той още бил в къщата!
Поставиха стълба до прозореца, покачиха се и спасиха Мъртвешката глава. Подпалвачът бе спасен от смъртта.
Повече никой не се занимаваше със слепия, защото погледите на събралите се бяха насочени другаде.
Няколко керемиди паднаха от покрива и оттам се показа тояга, на която бе вързана бяла кърпа.
— Вижте, вижте! — завикаха зяпачите.
— Това е знак! Знак! — отвръщаха други. Кестнер се сгромоляса от ужас и с всички сили извика:
— Жоржина, моята Жоржина! Детето ми било още там, а аз мислех, че е спасено вече. Помогнете, помогнете! Там е дъщеря ми.
Клетият баща се втурна, за да се хвърли в пламъците, ала другите го задържаха.
— Трябва някой да се качи на покрива, по друг начин не можем да я спасим — извика стар селянин.
Предложението се възприе от всички. Донесоха голяма стълба и я изправиха до стената на горящата къща, но се оказа, че това практично предложение не може да се приложи, защото бе съпроводено от опасности и трудности.
Нито един от множеството не прояви смелост да се качи на покрива и да спаси момичето. Покривът на горящата къща можеше да се събори всеки миг и тогава спасителят непременно щеше да намери своята смърт сред пламъците.
Кестнер на драго сърце би дал живота си за любимата дъщеря, ако можеше да стори това, но той лежеше в безсъзнание недалеч от пожара.
— Къщата заприлича на голяма клада! — извикаха изплашените селяни. — Момичето ще загине в пламъците, никой, комуто е мил животът, не ще се качи на покрива, защото той ей сега ще падне.
Чу се силен кучешки лай.
Като побеснял Грайф се втурна към пожара, а зад него тичаше млад мъж. Той беше без шапка и с разрошена коса. Отчаяният му поглед бе насочен към страшната картина.
Това бе Леон Бернард.
— Вие не сте имали смелостта да спасите клетата девойка, а сте я оставили в пламъците — извика ядовито Леон на селяните. — Направете път, аз ще се опитам да я спася и ако бог не желае това — тогава нека и двамата да загинем.
Той се втурна към покрива, като взе търнокоп и въже.
Грайф беше спрял до стълбата и непрекъснато лаеше, сякаш искаше да съобщи на застрашената си господарка, че избавителят й иде.
Леон се озова на покрива и се надяваше, че ще намери любимата си. Без да го е грижа за живота си, той се качи на стръмния покрив и се втурна към мястото, където се виждаше знакът. Нажежените керемиди се чупеха под краката му и той всеки миг можеше да изгуби равновесие, да се подхлъзне и да падне в пламъците.
Всичко под него се люлееше. Само няколко горящи греди държаха покрива.
Мнозинството мълчаливо гледаше смелия младеж.
Леон стигна мястото, където се виждаше бялата кърпа.
— Аз съм, Жоржина — извика младежът с развълнуван глас. — Аз съм при тебе, не бой се, ще те избавя.
Ала нежните му думи не получиха отговор.
Той вдигна търнокопа и започна да удря като бесен по керемидите.
След минута отвори голяма дупка. Наведе се и погледна в задимената стаичка.
— Жоржина — извика той, — мила моя Жоржина. Той видя любимата си в прегръдките на един чернобрад мъж.
Леон се съвзе, хвърли въжето на Естерхази и извика със строг глас:
— Вържете я около кръста! Бързо!
Естерхази изпълни желанието на младежа. Леон издърпа Жоржина на покрива.
Черният майор също се прехвърли на покрива, изтича към стълбата и слезе на земята.
Леон трябваше да изпълни много трудна работа. Налагаше се да носи припадналата Жоржина и да внимава да не падне от стръмния покрив.
С туптящи сърца хората наблюдаваха движенията му. Най-после дойде до стълбата. Младежът слизаше полека по нея.
Изведнъж зад него се срути покривът и падна във вътрешността на къщата, която приличаше на горящо море.
Страшният шум събуди Жоржина и тя дойде на себе си. Видя се в обятията на любимия си между небето и земята.
Момичето разбра какво бе се случило. Погледна Леон и му прошепна с тих глас:
— Мили, скъпи мой, ти спаси живота ми, той принадлежи на теб завинаги.
Челото на младежа се набръчка.
— Твоят живот е станал нищожен за мене — пошепна той на момичето. — Аз те избавих, за да те загубя.
Преди Жоржина да отговори, той стъпи на земята. Тълпата го наобиколи с възклицания. Старецът избърза с разтворени ръце към младежа и извика:
— Господин Бернард, вие сте достоен, храбър и благороден мъж, спасихте дъщеря ми, най-скъпото на този свят. От дълбината на сърцето си ви благодаря и ви моля да ми простите, ако някога съм ви наскърбявал.
Младежът предаде момичето на баща й и каза:
— Евреинът няма нужда от благодарностите ви, той-е изпълнил само своя дълг. Господин Кестнер, вие и вашите приятели винаги сте гонили евреите, без да имате причина. Принуден съм да ви обясня, чуйте ме добре, цялата еврейска религия се състои от следните думи:
„Обичай ближния като себе си!“
Леон се обърна и се запъти към гората.
Когато слънцето изгря, то освети димящите развалини, където се намираше красивият чифлик на Кестнер.
Отпаднал и остарял, наемателят стоеше край гроба на имението си. Жоржина беше прегърнала баща си и му шепнеше утешителни думи.
Изведнъж Грайф се завтече към двамата и чрез таенето си извести на господарката си, че й носи нещо.
Жоржина мушна ръката си под каишката на кучето и извади оттам писъмце. Тя прочете следните редове:
„Жоржина,
Ти си свободна. Желая ти щастие с мъжа, когото видях миналата нощ в стаята ти!
