Виктор Фалк
Капитан Драйфус
ТОМ ПЪРВИ
1.
Това беше на 2 октомври 1894 година следобед. Гъста мръсна мъгла покриваше парижките улици. Есенен ветрец подухваше, ромолеше ситен дъжд. Улиците бяха запустели, по тях не кипеше вече обикновено буйният живот.
В квартала на богатите, на ъгъла на улица „Св. Клод“ от два часа стоеше една бледа млада и красива жена. Избеляла мушама покриваше красивото й тяло и я загръщаше чак до врата, но все пак не можеше да скрие красивите й форми. Тя носеше кожено калпаче на черните си къдри, чер воал покриваше красивото, но бледо лице. Жената напускаше от време на време мястото си и се запътваше към улица „Св. Клод“, обаче скоро пак се връщаше на ъгъла и непрестанно гледаше към съседната улица. От безпокойството й и от блуждаещите й погледи се разбираше, че тя очаква някого.
Вятърът си играеше с дрехата на красивата жена; дъждът я измокри и студени тръпки побиваха тялото й. Клетата не обръщаше внимание на това и упорито стоеше на мястото си, като безпокойството й се увеличаваше.
Тя държеше в ръка шишенце с безцветна течност. Така го пазеше, сякаш представляваше някакво съкровище и често го притискаше към развълнуваните си гърди или го гледаше със светнали очи.
— Настъпил е часът на отмъщението! — каза тихо тя с треперещ глас. — Наближава часът, когато ще си разчистим сметките. Виновникът е той — това не са ли неговите стъпки…
Никой не се показа. Тишина цареше в квартала на богатите. Беше време за обяд и аристократите бяха насядали на разкошните си трапези.
— Кезап! — каза тихо бледата отмъстителка и отвори шишенцето — той погуби моя живот — и аз ще погубя неговия. Силната отрова ще обезобрази невярното му лице, което може така силно и сърдечно да се усмихва. Нека неговите очи угаснат завинаги: те ми изглеждаха като най-чистото огледало на душата му.
Жената се замисли; тя се опря на стената на къщата.
Дочуха се тежки мъжки стъпки от съседната улица. Висока мъжка фигура се приближаваше към ъгъла на улица „Св. Клод“. Бе наметната с тъмна офицерска мушама. Под разтворената й яка се виждаше униформа с блестящи златни ширити, по които личеше, че приближаващият бе член на френския генерален щаб.
Младият капитан бе истински красавец. От русата му коса, от малките му мустачки и от големите му сини очи се разбираше, че този мъж не бе с чисто френско потекло, а че е син на благодатната страна — Елзас, която от 1870 година принадлежеше на германската империя.
Бурята се бе засилила, вятърът беснееше, а дъждът валеше като из ведро. Младият капитан не се плашеше от това. Той вървеше весело по тротоара и си тананикаше доволно, като се усмихваше. Навярно се радваше, че се намира близо до хубавото си жилище и след няколко минути ще прегърне обичната си млада жена и ще целуне единственото си дете. С тази мисъл той зави в улица „Св. Клод“. Изведнъж една черна човешка фигура се хвърли върху него:
— Ето наградата ти, предателю! — извика женски глас.
Капитанът видя вдигната срещу себе си нежна ръка, която държеше блестящ предмет и едно красиво, бледо развълнувано женско лице до своето. Той наведе главата си надолу и удари силно жената по ръката. Шишенцето с безцветната течност падна на земята и стана на парченца.
— Страхливец — извика жената, — днес се отърва от отмъщението ми, обаче ще се погрижа да те накажа друг път!
— Клаудина — извика младият капитан, улови я за ръката и я завлече в близката тиха улица. — Искаш да се погубиш ли! Да се потопиш в нещастие!
— Нещастие — извика младата жена разтреперана. — Капитан Драйфус, ти отдавна ме хвърли в бездната на нещастието. В деня, когато се ожени за друга, богатата и знатна жена, като изостави мене и детето си, оттогава ти ме погуби.
— Клаудина, не можеш ли да ми простиш? — попита младият офицер с разтреперан глас. — Нали знаеш, че братовчедката ми бе определена за жена още от детинството ми. Никога не съм го криел от тебе. Не съм ти давал никакви обещания, нито пък надежди.
— Истина е — отвърна печално жената с черната къдрава коса, — но не е ли всяка целувка, всяка прегръдка свято обещание за любов? Не си ли Длъжен да дадеш името си на твоя син?
— Детето ли — каза Драйфус, като въздъхна и по красивото му лице пролази сянка. — Детето, о, боже, плод на една-единствена необмислена минута на слабост и сладострастие…
— Мисля, че мисълта за детето не ще те безпокои още дълго — каза Клаудина натъжена. — То е много болно и лежи безпомощно, изоставено в подземното ми жилище. Само нещастието и беднотията са го хвърлили на смъртно легло!
— Нещастие и беднотия — учуди се младият офицер. — Ако детето е толкова изпаднало, ти си виновна за това. Само бог знае колко пъти съм те молил на колене да разделим моето богатство и да живееш в охолство и безгрижие.
Жената направи едно властно движение и му попречи да продължи.
— Нямаме нужда от твоето богатство, ние желаем твоята любов, тебе искаме!
— Аз принадлежа, Клаудина, на друга жена. Обещах се пред божия олтар, че ще й бъда верен, на нея дадох цялото си сърце…
Тежка въздишка се откъсна от гърдите на нещастната жена.
— Щастлив ли се чувстваш с нея? — запита тя като го изгледа втренчено. — Обичаш ли я?
— Аз обожавам Херманса — отвърна Драйфус — и безкрайно обичам детето си; малкия Андре. Ако някога си ме обичала, Клаудина — продължи той с печален глас и със сълзи на очите, — ако споменът е скъп за тебе, съжали ме и не нарушавай щастието ми. Ако сме сгрешили, то и двамата сме виновни. Ти даде — аз взех! Аз ти се заклевам, че ще се грижа за тебе и за детето до последния ти час. Ще разкажа всичко на брат си Матийо. Той не е женен, добър и благороден е и ме обича много. Ще осинови детето, ще го възпита и ще го обикне като свое, а и аз ще се грижа за него и не ще го забравя никога. Не нарушавай щастието ми, жено. Не хвърляй съмнение в душата на невинната Херманса. Смили се над мене, Клаудина, прости ми и забрави всичко!
Горкият офицер бе навел така кротко главата си и се молеше тъй сърдечно, че молбата му можеше да трогне и най-коравото сърце. Но бледата жена остана непоколебима. Тя тъй силно заклати глава, че черните й къдри се замятаха като тъмни змии:
— Това не може така лесно да премине, както ти си мислиш. Не може и да се реши на улицата — каза тя с пресипнал глас. — Трябва да се срещнем още веднъж. Имаш ли достатъчно кураж да се приближиш до леглото на умиращото си дете?
Драйфус се сепна, студени тръпки го побиха, от устата му се чу едно тихо „да“.
— Придружи ме тогава, пътят не е дълъг и скоро ще разчистим сметките си. Жена ти ще има много време да бъде в обятията ти, сега ела с мене!
— Къде живееш сега? — запита той с разтреперан глас, без да мръдне от мястото си.
Клаудина се изсмя презрително:
— Сегашното ми жилище не ще ти хареса — каза тя, хвана го за ръка и го повлече след себе си. — Не живея вече в квартала на богатите, където си лежал в краката на артистката Клаудина Лорет. Бедността ме накара да сменя хубавото си жилище с малка подземна стаичка в една нечиста къща в квартала „Св. Антоан“. Майка Казот, сегашната ми хазайка, е една грозна жена, за която се говорят лоши работи Обаче тя гледа детето ми, когато търся работа.
Клаудина вървеше толкова бързо, че Драйфус едва я следваше. Минаха по новия мост и се упътиха през тълпата към квартала „Св. Антоан“. Завиха в тясна нечиста улица и се спряха пред висока стара къща.
На първия етаж на къщата имаше кръчма. Диви викове и хрипкави смехове ечаха във въздуха от това свърталище. Подозрителни личности, по лицата на които се познаваше, че са потънали в разврат и престъпления излизаха от тази дупка на порока и греховността. На външната врата с червени букви беше изписано „Гостилница «При червената воденица»“.
