си ръце.
— Вярвате ли, госпожо, в такива суеверни работи?
— запита граф Естерхази, като пребледня. — Нали знаете, че нашите бащи бяха неразделни приятели, такова приятелство не се дължи на случайност; дори ако някога охладнеят приятелските ми чувства към Алфред, достатъчно е да си припомня завета на починалия си баща, за да изпълня дълга си!
Черните очи на графа светнаха със силен пламък, когато каза тези думи, лицето му побледня още и тъмна сянка премина през челото му.
Драйфус хвана сърдечно ръката на „черния майор“.
— Ние сме били и си оставаме приятели — каза капитанът. — Не е необходимо да си припомняш за добрината, която моят баща е направил на твоя. Това беше само един приятелски дълг. Веднъж твоят баща, Естерхази, се намираше в парично затруднение, и неговият приятел Драйфус му помогна. И толкова.
Едрото тяло на Естерхази се разлюля изведнъж, като дъб, в силна буря.
— Да, той му помогна — каза майорът толкова тихо, че Драйфус едва чу. — Твоят баща избави нашата къща от банкрут. Но знаеш ли защо го направи?
Драйфус се стресна и се оттегли назад. Погледът на Естерхази го уплаши.
— Стига, добри ми Алфред, ти изглежда се изплаши, че зад добрината на твоя баща е имало някоя семейна тайна — каза Естерхази, като се изсмя. — Твоят благороден баща ни помогна на драго сърце, без да иска някаква награда за това. И за това покойният ми баща го благослови на смъртното си легло.
В същата минута вратата на залата се разтвори и една свещена личност застана на прага. Един белобрад мисионер, каквито ги има стотици във Франция. Бялата му къдрава коса, свещеническите му одежди и дългата му бяла брада му придаваха вид на библейски светец.
Тишина настъпи в залата.
— Бог с вас — каза мисионерът с висок глас, като вдигна ръцете си, за да благослови. — Във веселието спомнете си за бедните и гладните по улиците. Помогнете им и Бог ще ви възнагради.
— Преподобни отче, блажен е онзи, който проси за нещастните — каза Драйфус. — Готов съм да помогна на бедните, вземете тази малка помощ.
Капитанът извади от копринената си кесия две златни монети и се запъти към стареца. Щом се приближи до него и го изгледа, той се сепна неволно и извика тихо:
— Матийо, това ти ли си?
— Да, аз съм — отвърна старецът тихо с развълнуван глас. — Намери предлог и ела с мене, голямо нещастие застрашава тебе и всички ни. Побързай, братко, в противен случай сме загубени!
— Отче, тази помощ е много малка за благородната ви цел — каза капитанът с висок глас, — елате, моля ви се с мене и ще ви дам нещо повече!
Двамата братя напуснаха бързо залата. В същото време един от музикантите стана и отиде при граф Естерхази:
— Господин майор, шампанското е изцапало дрехата ви — каза той, позволете да я почистя с кърпата си.
Естерхази наведе глава в знак на съгласие и отиде с червенокосия цигулар в един ъгъл на залата.
— Драйфус ще ни избяга — каза тихо цигуларят на майора. — Този мисионер трябва да е някой преоблечен негов приятел, дошъл да го предупреди.
— Това бе неговият брат Матийо — отвърна спокойно Естерхази. — Познах го веднага щом влезе в залата. Не се издавайте, господин Гилберт, срамно е това за вас — един от най-хитрите тайни агенти на парижката полиция. Жертвата ни не може да избяга, къщата е обградена, а пътят е заварден. Всяка минута очаквам развръзката.
— Оковите за ръцете на Драйфус се намират в кутията на цигулката им — пошепна червенокосият. После се поклони пред графа и отиде на мястото си, понеже капелмайсторът бе дал знак за валс. Мнимият музикант трябваше да свири на цигулката си без струни.
Драйфус и Матийо влязоха в кабинета. Матийо съблече свещеническите си дрехи, махна фалшивите брада и коса, а Алфред заключи вратата.
Матийо бе по-едър и по-висок от брат си. Пъстрите му очи, които излъчваха благоразумие и енергия, оживяваха бръснатото му лице. В тази минута те отразяваха дълбока скръб и мъка.
— Ние сме изгубени, братко — каза той, като го прегърна сърдечно. — Ужасна участ ни е сполетяла и ние сме загубени, Алфред.
Капитанът се отдръпна от него:
— Не ме измъчвай повече, Матийо — каза той загрижено. — Кажи ми какво се е случило, дори да е и най-страшното, кажи ми истината.
— Добре, братко, ще ти кажа всичко. Събери силите си и слушай: твоята къща е обградена от полицията. От известно време те следят. Военният министър е заповядал да те арестуват и това може да стане всяка минута.
Капитанът гледаше брат си блед като стена, с изпъкнали очи, като че не можеше да схване нищо.
— Да ме арестуват? Мене, защо… защо?
Драйфус махна с ръце и се строполи на канапето.
— Братко, мили ми братко — молеше се Матийо, — не се отчайвай, не се отчайвай! Не е нужно да ми казваш, че си невинен. Готов съм всякога да се жертвам за тебе. Военният министър дълбоко се е колебал, докато е подписал заповедта за арестуването ти, обаче тази вечер трябва да е получил някои нови доказателства против тебе и от тогава тайните агенти на полицията преследват и мене. Затова се преоблякох като мисионер, само и само да мога да вляза в дома ти.
— Трябва да са те измамили — каза капитанът и стана полека от канапето. — Кой ти съобщи тази ужасна новина?
— Един чиновник от военното министерство, на когото веднъж помогнах, когато бе в нужда. Той ми каза всичко, Алфред, не се съмнявай в истината, погледни през прозореца и ще се увериш.
Капитанът повдигна завесата и погледна към улицата. По нея се движеха някакви тъмни сенки и обграждаха къщата.
— В какво ме обвиняват? — запита отчаяно Драйфус.
— Обвиняват те, че си откраднал четири важни документа от архива на генералния щаб и си ги продал на чужда държава!
Капитанът извика, без да иска, от радост, като чу това:
— Ако всичкото е за четирите документа, след половин час ще бъда освободен — засмя се нехайно. — Виж, братко, те са тук в това чекмедже. Взех ги, защото исках да ги разуча внимателно у дома.
Капитанът отвори бързо чекмеджето и почна да рови книжата. Изхвърли с треперещи ръце чертежи, писма, планове, обаче документите липсваха. Накрая отвори и едно празно чекмедже, погледна в него и го захвърли уморено на пода:
— Откраднати са — изпъшка той, като от устата му излизаше пяна. — Документите са изчезнали, моята чест е открадната!
Завтече се бързо към вратата, отключи я и се втурна към залата.
— Алфред, какво правиш? — викаше Матийо, тичайки след него.
— Искам да спася Херманса и детето си, искам да помоля моите приятели да бранят дома ми с шашките си в ръце. Уверен съм, че граф Естерхази и Пикар ще ми помогнат. Моите врагове по-скоро ще ме убият, отколкото да опетнят честта ми!
Алфред се спря изведнъж в една малка стая близо до залата, закри лицето си с ръце и заплака.
— Не мога да съобщя това на Херманса — хълцаше той, — не мога да забия нож в гърдите й. Братко, моля те, приготви я за ужаса и я доведи тук при мене… не, по-добре я заведи при леглото на детето, там ще ме намерите.
Матийо се обърна, той искаше да изпълни желанието на брат си, обаче не бе направил и няколко крачки в залата и силният мъж се разтрепера като дете и се спря уплашено пред вратата на залата.
— Късно е вече — каза глухо той.
Из коридора, който водеше към залата, се чуваха войнишки стъпки и тракане на пушки.
След минута шестима войници от републиканската гвардия застанаха на входа на осветеното пространство.
