избърза с уплашеното момиче към вратата, която водеше към жилището му.
След като похлопа тихо няколко пъти, една стара жена в нощница се показа и взе лудата от ръцете на майора.
— Госпожо Берже, заведете нещастната в леглото й и я пазете добре — каза той със сълзи на очите. — Службата ме принуждава да остана още буден. Няма да мога да си почивам и тази нощ…
Форцинети целуна още веднъж Марион по студеното потно чело, после заключи вратата и погледна часовника. Когато се обърна, за да отиде към писалището, изведнъж разбра, че не е сам. На прага на кабинета му стоеше граф Естерхази.
Графът беше много разтревожен и дишаше тежко. Шинелът му не беше закопчан, а сабята му запасана отгоре.
— Вие тук, господин графе — извика Форцинети уплашено, — тогава сте видели нещастното ми дете и без да искате сте узнали семейната ми тайна. Разчитам, граф Естерхази, на вашата дискретност.
Естерхази тури съчувствено ръка на сърцето си.
— Господин майор, аз ви съчувствам от сърце и никога не ще кажа никому.
— Много ви благодаря. Какво ново има?
— Новото е, че ей сега арестуваха капитан Драйфус. Бях случайно в дома му, когато го арестуваха, качих се на коня си и дойдох тук, за да видя още веднъж килията, в която ще охка предателят на отечеството, докато военният съд изрече присъдата му. След десетина минути колата с Драйфус ще пристигне, така че имаме достатъчно време да прегледаме затвора.
Форцинети изгледа графа учуден.
— Не бяхте ли вие, граф Естерхази, най-верният приятел на Драйфус?
— Да — отговори черният майор с иронична усмивка, — обаче днес го ненавиждам, аз мразя Искариот, който е предал Франция на неприятелите й. Сега на въпроса. Негово превъзходителство военният министър ме е натоварил да надзиравам предателя. От сега нататък ще идвам и излизам без контрол в килията на капитана.
— Това е много строго, дори безчовечно — каза директорът на затвора сърдито, — обаче то отговаря напълно на избора на килийната, която днес е избрал полковник Абовил от името на военния министър. Имате ли писмено позволително да надзиравате капитана?
— Четете, господин майор, и се уверете — отвърна Естерхази намръщено.
Форцинети взе хартията на графа и се упъти към писалището, за да прегледа печата и подписа на светлината.
— Господин графе, на разположение съм — каза той, като въздъхна дълбоко и върна писмото на Естерхази.
— Казах ви вече искането си — отвърна черният майор със заповеднически тон, — покажете ми килията на капитана!
Старият майор позвъни и един висок, едър мъж във войнишко облекло се яви в кабинета.
— Сержант Жирардин, запалете фенера и ни заведете в килията за смъртници.
Сержантът поклати някак сърдито глава и напусна стаята.
— Чух ли добре, господин майор — запита Естерхази, — не споменахте ли за килията за смъртници?
— Да, вярно, тя е най-ужасната в тази злощастна сграда. Празна е от двадесет години. В нея не затварят вече никого, дори и убийците. Тази страшна килия е избрана специално за капитан Драйфус, тази средновековна тъмница чака нещастника.
Сержант Жирардин се показа на вратата. Беше наметнал шинела си и носеше един фенер и няколко ключа. Форцинети също се загърна в шинела и нахлупи офицерската си шапка.
— Да вървим — каза тихо той.
И тримата мълчешком излязоха от стаята и се запътиха към двора. Спряха пред една желязна врата. Жирардин я отвори и те влязоха в тъмния коридор.
— Пазете се — каза Форцинети на графа, направете седем стъпки и после спрете, оттам се тръгва надолу. Светнете, Жирардин!
Естерхази видя една спиралообразна стълба, която водеше в дълбочина. Когато погледна надолу, стори му се, че стълбата няма край и води в бездънна пропаст.
И тримата почнаха да слизат. Фенерът на Жирардин осветяваше слабо пътя, по който вървяха, подземието бе изпълнено с влажен, нечист и студен въздух.
Най-после стигнаха дъното. Глутници плъхове се разбягаха и се понесоха към дупките си, стреснати от нощните посетители. Естерхази, въпреки че напрягаше очи, не можа да види никаква врата. Неспокойният му поглед виждаше само черни сенки или пък някоя дупка по влажните зидове.
— Отворете, Жирардин — извика майор Форцинети и се наведе към пода. Той отключи една желязна врата и я закачи за голяма кука.
Тясна стълба се намираше до вратата, която водеше надолу към подземието. Чуваше се неприятното бумтене и ударите на речните вълни, които миеха стените на затвора.
— Този шум е от вълните на Сена — поясни Форцинети за учудения граф. — Реката минава край прозореца на килията и изпуша отровните си изпарения в тази ужасна гробница. Вижте сам и се уверете.
Тримата се спуснаха надолу по седемнадесетте стъпала.
— Пристигнахме — изрече глухо директорът на тъмницата. — Вдигнете фенера, Жирардин, за да се увери господин майорът, че никой не може да избяга от,тази гробница.
Затворът беше наистина най-ужасното място, където може човек да живее. По голите стени имаше само паяжини и мръсотии. Дъсченият под беше изгнил от влагата. От малкото прозорче с желязната решетка се виждаха влачещите се вълни на Сена. В тази зазидана гробница имаше едно легло от слама, две вълнени черги, едно дървено столче, една стомна, един умивалник, малка метла и един стол. Такава беше обстановката, която френското правителство бе избрало за нещастния капитан Драйфус.
Естерхази прегледа внимателно килията. По лицето му пробягна сатанинска усмивка, като разбра, че нещастникът не можеше да избяга от тази ужасна подземна гробница.
— Има ли някоя килия наблизо?
— Не, но по-нагоре има една.
— Има ли някой в нея?
— Да. Убиецът Равелак е затворен там — каза Форцинети. — Той е един от най-опасните злодеи в Париж.
Ограбил е и е удушил повече от седемнайсет жени, откакто е избягал от полка си. Струва ми се, че този затворник трябва да е луд.
— Значи, съсед на Драйфус ще е убиецът Равелак?
— Да.
— Килията ми се вижда доста здрава и се надявам, че шпионинът не ще може да избяга от нея — каза Естерхази, като се засмя.
Директорът на тъмницата поклати сърдито глава.
— Аз не бих затворил в тази подземна дупка дори убиеца на баща си — каза той, — обаче като чиновник съм длъжен да се подчинявам на началството си, други ще са отговорни за това.
Тримата се изкачиха по стълбата към коридора, вратите на килията се затвориха и те се упътиха към двора.
В същото време, когато излязоха на двора, пред голямата затворническа порта спря покрит файтон. Сержант Жирардин се завтече към него и отвори вратата му. Най-напред излязоха майор Ханри и тайният агент Гилберт, а после се показаха капитан Драйфус и двамата войници, които конвоираха нещастника.
— Майор Форцинети — изрече заповеднически глас, — предавам ви шпионина и предателя Алфред Драйфус. Вие знаете как трябва да се отнасяте с него.
— Дали той е офицерът шпионин, това ще реши военният съд — каза строго директорът на тъмницата. — За мене той е само затворник, който ще бъде съден. Аз ще изпълня дълга си, както ми е заповядано.
Дотогава капитан Драйфус не беше отворил очите пред тираните си, обаче сега погледна признателно Форцинети.
