Висш офицер влезе бързо в залата. Той не си махна шапката, което показваше, че е тук по служба.
— Изпратен съм да арестувам в името на републиката един престъпник — каза той строго. — Всеки трябва да остане на мястото си, никой няма право да излиза.
Гостите останаха като гръмнати, всички побледняха и се спогледаха уплашено.
Херманса скочи от мястото си, тя беше станала по-бледа от роклята си, гърдите й силно се вълнуваха, докато произнасяше неволно:
— Къде е моят мъж?
Офицерът огледа залата.
— Капитан Драйфус — извика той гръмливо.
— Ето ме, какво желаете, господине?
Драйфус застана на прага. Той приличаше на мраморна статуя, само очите му го издаваха, че е жив.
— Капитан Алфред Драйфус — продължи майорът и извади изпод шинела си запечатано писмо, — в името на републиката и по заповед на военния министър ви арестувам. Вие сте мой пленник.
В залата се чу сърцераздирателен вик, Херманса изтича към мъжа си и падна като мъртва в прегръдките му.
Алфред целуна младата си жена по челото.
— Желая да зная, другарю, в какво ме обвинявате! Майорът изгледа капитана от горе до долу с презрение:
— Не искам повече да чувам от вас думата другар — каза той високо. — Капитан Драйфус, вие сте шпионин и сте продали републиката на неприятелите ни.
Драйфус изхлипа от болка. Остави Херманса в ръцете на брат си и се втурна с вдигнати ръце към майора.
— Подлец, ти си ме наклеветил, сега ще те удуша!
— За стрелба! — заповяда майорът и войниците вдигнаха пушките. — Капитан Драйфус, още една стъпка и ще заповядам да стрелят!
Капитанът се олюля назад и падна в ръцете на полковник Пикар. Той беше единственият, който помогна на нещастника.
— Дайте оковите — извика майорът.
— Окови? Вие искате да ме оковете, о, милостиви Боже, та аз не съм убиец!
— Много по-лошо от убиец — предател на Франция!
Тайният полицейски агент, който играеше ролята на цигулар, беше уловил жертвата, изви отзад ръцете на капитана и набързо му постави оковите.
— Това е безчестие — надигна глас полковник Пикар, — опозорява се цялата армия на Франция.
Майорът се изсмя и поклати рамене.
— Гилберт, отведете пленник — заповяда той на червенокосия детектив, — а в това време аз ще претърся къщата.
Неочаквано Херманса се хвърли в прегръдките на благородния си мъж:
— Отведете и мене с него — извика тя, искам да отидем заедно в затвора. Ето, вземете брилянтите ми за тази приятелска услуга. Вземете тази гривна, карфица,,брилянтената диадема, само ме оставете да умра с моя Алфред!
— Милост, милост, господин майор — извика Матийо, — снемете поне позорните му окови!
— Матийо, не искай милост за мене — извика капитанът и вдигна гордо глава. — Ти, мила жено, не плачи, защото това позорно дело не заслужава твоите сълзи. Аз съм невинен и вярвам, че ще дойде денят, когато френският народ ще ми окачи почетен орден като награда за тези часове на позор!
— Или пък печата на галерията — каза един висок глас.
Драйфус обърна глава и видя злокобното лице на граф Естерхази.
— Време е да отведете шпионина в затвора — разпореди майор Ханри.
Войниците изтласкаха Драйфус към врата. Херманса се откъсна от ръцете на мъчителите си и тръгна подир мъжа си.
— Искам да целуна още веднъж детето си — помоли пленникът.
— Не — отказа злобно майорът, — изведете шпионина.
— Целуни ме още веднъж, Алфред, за последен път. Ръцете й обвиха врата му, но преди да могат да се целунат, Херманса получи такъв удар в гърдите, че падна с глух стон на прага.
В това време войниците изтласкаха капитана през вратата и го блъснаха по стълбите.
Матийо падна на колене пред младата си снаха, издигна тържествено ръката си към небето и отрони:
— Чуй ме, Боже на небето! Отмъсти хилядократно на одия, които наклеветиха моя брат и ни опозориха! Нека съдбата на моя невинен брат ги сполети!
Очите му гледаха с омраза и ненавист черния майор, сатаната на Драйфусовата къща!
4.
Гробна тишина владееше големия парижки затвор. Непрогледна тъмнина обвиваше старата сграда на нещастието. Всички прозорци към Сена и към двора бяха тъмни. Нито от един не се виждаше лъчът на утехата и покоя.
Отдавна бе минало полунощ. Не се чуваха вече охканията на затворниците. Нещастниците спяха забравени в килиите си зад дебелите мрачни стени на затвора или пък се търкаляха мълком по твърдото сламено легло, измъчвани и преследвани от тъмните сенки на миналото и на настоящето.
Дрезгава светлина се процеждаше само иззад зелените завеси на кабинета на управителя на затвора.
Майор Форцинети стоеше още до писалището си и работеше. Трудолюбивият човек бе навел побелялата си брада над един документ и четеше с внимание. От време на време вдигаше глава и поглеждаше печално към прелестното младо момиче, което бе седнало до огнището и топлеше белите си нежни ръце. Тя беше красавица. Девственото й тяло имаше нежни форми; бледото, почти детинско лице бе украсено със златночервени коси, които бяха разплетени и се разпиляваха по високите й гърди.
Майор Форцинети стана, доближи се до момичето, което бе негова дъщеря, и постави внимателно ръка на красивата му глава.
— Марион, детето ми — каза той тихо с нежен глас, — късно е, не искаш ли да си легнеш?
Момичето вдигна бавно големите си черни очи и погледна баща си.
— Студено ми е — каза тя. — Доведи ми черния мъж. Когато неговите очи ме гледат, тогава кръвта нахлува весело в сърцето ми, само тогава ще бъда здрава и радостна.
— Клето, нещастно дете — промърмори си той, — умът й се е помрачил; от онзи злощастен час сянката на лудостта я преследва. Понякога изглежда, че я оставя и тогава тя говори умно, но всякога, когато се радвам, че тя е оздравяла и че единственото ми дете е Спасено, тогава отново се явява злокобният дух на лудостта в нея и убива в мене тялото и душата ми.
— Татко, аз не мога да обичам Матийо — каза тя с тъжен глас, — черният мъж е извадил моето сърце от гърдите ми и го е заменил с мраморно. И само тогава, когато е при мене — ти познаваш, татко, бледия красив мъж! — само тогава затуптява бедното ми сърце, тогава само чувствам, че мога още да се веселя, да плача и да мразя.
Форцинети прегърна бедното си дете и го целуна по челото.
— Марион — каза той, — Марион, заклевам ти се в спомена на покойната ти майка, опомни се, събери всичките си душевни сили и кажи ми кой е този черен мъж, когото бълнуваш, когато те обхване ужасната болест? Ти не се срещаш с никого, освен с неколцина офицери, които имат работа при мене; измежду тях няма никой, който е в състояние да ти стори зло — о, клетото ми дете!
Марион поклати полека глава. Печална усмивка заигра на устните й.
— Не мога да кажа името му — прошепна тя, — не смея да издам тайната. Забранил ми е да произнеса името му — той идва често при тебе, често, татко, той е вампирът, който излиза от студения гроб — ето го, ето го, татко, дръж ме, здраво ме хвани, по-силно, не виждаш ли страшните му очи? Неговите ръце се протягат, той иска да ме грабне. Белите му зъби тракат — той иска да изпие кръвта ми!
— Бедно дете, твоята лудост ще ме заведе без време в гроба — каза Форцинети с разтреперан глас и
