окървавеното му чело. Часове хълцания и бълнувания изпълваха подземната дупка. Тези звуци затихваха все повече и повече, докато най-после всичко утихна. Измъченият нещастник заспа дълбоко.
В мъртвешката килия настъпи тишина, нарушавана само понякога от плъховете. Те напускаха скривалищата си, упътваха се към леглото, разхождаха се по ръцете, по краката, по гърдите и лицето на заспалия и ближеха лакомо съсирената кръв по раните на нещастника.
Изведнъж малките зверчета се уплашиха и за миг се скриха в дупката си. От тавана на килията се зачу някакъв шум, някакво трещене и къртене. В ъгъла на тъмницата камъните се отместиха като че ли от невидима сила. На тавана се отвори дупка. Едно отслабнало човешко тяло се промъкна през нея и за миг остана да виси във въздуха, като се държеше за навита на въже черга. Непознатият беше на шест педи до пода. Той спусна без шум тялото си на земята. Човекът остана неподвижен за няколко минути. Отправи подлите си блестящи очи към заспалия. Изправи омършавялото си, но здраво тяло. Лицето му бе бледо и надуто, обкръжено от червена остра брада. Бледите му страни бяха изпъкнали. Широкият сплескан нос, ниското чело и грозното му лице го правеха да прилича на изрод.
Това бе убиецът Равелак. Като видя човека на леглото, престъпникът измърмори страшна клетва.
— Мръсните кучета ми довели и съсед — изрече той сърдито. — Чумата да го тръшне, ще ми обърка сметката. Денем и нощем съм работил три месеца, за да достигна тази килия, единствената, на която прозорецът гледа към реката. Всеки ден очаквам приятелите си — Мъртвешката глава и съпругата му Помпадура. Те ми обещаха, че ще ми донесат пила и шише кезап, за да строша железата и да избягам оттук. Сега този човек ще ме издаде на джелатите, затова трябва да го убия.
Равелак се приближи тихо до леглото на капитана. Убиецът хвърли поглед на обезобразеното лице на нещастника и изведнъж се сепна и изрече няколко неразбрани думи.
— Драйфус — каза той с дрезгав глас. — Капитан Драйфус! Той е същият офицер, който ме удари с шашката си, когато се осмелих да целуна красивата Клаудина Лорет в коридора на нейната къща.
Равелак вдигна заканително юмрука си над заспалия.
— Капитан Драйфус, тогава аз бях принуден да ти се покорявам — скръцна той със зъби, — трябваше да търпя, когато ме би като куче и ме хвърли в затвора; тогава ти бе офицер, а аз твой вестовой. Ти си причината да стана дезертьор и престъпник! Красиви капитане, навярно и тебе те е изоставило щастието, за да си тука. Чух твоите викове и стенания. Искам още малко да се наслаждавам на мъките ти и тогава в някой хубав ден ще те намерят обесен тук на тези стълби и никой не ще заподозре, че го е извършил Равелак. Сега сме равни, приятелю, и двамата сме изключени от човешкото общество, и двамата сме живи заровени.
Червенокосият изверг се изсмя иронично и после се изкачи през дупката в килията си. Чу се същият онзи шум на тавана и след малко отверстието се затвори.
Беше почнало да се зазорява, Драйфус изведнъж се стресна и се събуди. Клетникът разтърси тяло разтри очи и се изправи на сламеното легло. Погледът му блуждаеше из мрачното пространство, после се вгледа в дясната си ръка и видя мястото, където беше венчалният му пръстен.
— Значи всичко това не е сън, а действителност, горчива истина и аз съм жив заровен — изстена затворникът.
5.
Ще отведем сега читателите от това скръбно и страшно място. Обаче развоят на правдивия ни разказ не позволява да ги запознаем с някоя приятна местност; а ни заставя да надникнем в една къща, която е по-ужасна и от самия затвор. Тя се намира на тясна тъмна улица в латинския квартал, казва се „Мадон“. Тук живееха леки жени, търговци, лихвари и професионални крадци и злодеи. Най-прочутата къща тук принадлежеше на някой Едвал Рихтер, който бе известен между злодеите под името „Мъртвешката глава“. Малко хора знаеха, че този човек бе от немски произход. Той живееше в Париж повече от тридесет години и говореше френски по-добре от родния си език. Известно бе на криминалната полиция, че Рихтер е един от най-опасните и смели парижки престъпници. Той беше обаче много хитър и затова тя не можеше да му стори нищо. Винаги сполучваше да избяга от примката, малко преди да го уловят. Ако някога го застрашаваше сериозна опасност, младата му жена я отклоняваше. Тя бе от едно голямо престъпническо семейство. Майка й се казваше Казота, онази стара и грозна съдържателка на „Червената воденица“, която ни е вече известна. Името на съпругата на „Мъртвешката глава“ беше „Помпадура“, тъй като тя беше много красива и амбициозна, ако това въобще можеше да се каже за една престъпница. Амбицията на Помпадура се изчерпваше с копнежа й да спечели богатство, което да й позволи да живее разкошно като знатна дама. Затова и се ожени за стария Рихтер, понеже знаеше, че е хитър и смел и не се страхува от нищо.
Прекрасната двойка живееше в една двуетажна къща на улица „Мадон“. Горният етаж на къщата бе нает от леки жени, а долният — от семейство Рихтер.
Вечерта, когато арестуваха Драйфус, Мъртвешката глава и Помпадура стояха до огнището, на което имаше една кана пунш. Помпадура се беше излегнала на един стол и се люлееше. Ако не бяха пороците, които личаха и по лицето й, тази жена с грациозното си тяло, черните дълги коси, със сините очи и нежни ръце можеше да се нарече красавица.
Съпругът й беше нейна противоположност. Лицето му бе много грозно и обезобразено и напълно покриваше названието „Мъртвешка глава“. Главата му бе съвсем гола, нямаше нито един косъм по нея. Покрита беше с перука, чиито кичури покриваха мястото за ушите. Този човек нямаше уши, обаче чуваше добре, особено когато махнеше изкуствената коса от двете дупки, които имаше наместо уши. Почти нямаше нос и си служеше с восъчен нос, когато отиваше между хората. Тогава носеше големи очила, които покриваха мястото между естествения и изкуствения нос. Тази грозна глава бе поставена на едно дълго и много мършаво тяло, то бе само от жили и кокали, но притежаваше такава сила, че никоя жертва не бе успяла да се отърве от този кръвопиец.
Рихтер пушеше къса лула и се наслаждаваше на пунша, който Помпадура му наливаше често в чашата.
— Спомняш ли си за Равелак — запита го изведнъж Помпадура.
— Отгатваш мислите ми — отвърна Мъртвешката глава, — трябва да сторим нещо за този човек, той очаква нашата помощ и ние сме задължени да му помогнем, иначе ще ни издаде.
Младата жена махна презрително с ръката си.
— Той не може да докаже нищо — каза тя с хриплив глас, — остави този човек да отиде в ада, той е животно и може да бъде опасен за нас, ако напусне кафеза си. Нека го закарат на бесилката или го изпратят в Каена. Не бива да ни е грижа за него.
— Ако го оставим на съдбата, той ще ни предаде на полицията. Трябва поне да го снабдим с една пила, въже и едно шише с кезап.
Мъртвешката глава се огледа из стаята, като че се страхуваше някой да не го подслушва.
— Черният майор трябва да ни помогне — каза тихо той на жена си.
— Черният майор — сепна се Помпадура и скочи от стола си. — Не се доверявай на този човек, защото ще съжаляваш. Не те ли застави да му оставиш дъщеря си? Ще ти кажа причината за това. Майорът иска да има едно оръжие, една свидетелка против теб.
— Глупости — махна с ръка Едвал Рихтер. — Черният майор съжали момичето и затова го взе от къщата ни. Много съм благодарен, че не е тука. От горделивата Ева и без това нямаше да стане човек, само ни пречеше в работата.
— Не искам тя да става по-добра и по-честна от нас — каза Помпадура разгневено. — Русата принцеса желае да остане честна, но не ще успее, погрижила съм се за това. Знам, че тя ме ненавижда, но аз ще я накарам да се върне в калта, в която е пораснала!
— Не се сърди напразно, жено — каза Мъртвешката глава с дрезгав глас. — Знам каква цел имаш. Ти завиждаш на Ева, защото черният майор се грижи за нея.
Младата престъпница пребледня.
— Да завиждам на Ева? — извика тя. — Защб мислиш така?
— Да не мислиш, че съм сляп — каза Рихтер и стана от стола. — Ти си влюбена в майора. Очите ти светват, когато той— е при нас, ръцете ти се разтреперват и гърдите се вълнуват и ако не те е страх от мене, би се хвърлила в прегръдките му. Знам всичко и понеже заговорихме на тази тема, ще ти кажа
