В същата минута се чу шумът на втори локомотив. Той спря на отсрещния коловоз. Свещеникът отвори прозореца и се наведе навън. Вторият локомотив караше само един вагон. Вратата се отвори и един господин, облечен в елегантна дълга мантия, слезе от него.
— Кондукторе — каза той, — дойдох със специален влак от Париж и искам да продължа за Лондон през Хавър.
— Заповядайте, влезте в този вагон! Кондукторът отвори бързо купето, в което бяха Клаудина, лъжливият свещеник и красивата му сестра. Пътникът влезе, поздрави двете дами и свещеника, постави чантата си в мрежата за багаж, седна до Клаудина и зави краката си с една наметка.
Непознатият беше едър, снажен мъж. Скръб и умора личаха по красивото му лице.
Клаудина се бе разбудила напълно. Тя погледна пътника отначало равнодушно, после по-внимателно и бързо стисна очи, за да прикрие смущението и страха, които се загнездиха в тях. Жената с черната коса не бе виждала до този момент новодошлия, обаче все пак го познаваше. Често през времето на щастливата и незабравима любов капитан Драйфус й беше показвал портрета на този мъж и всеки път й казваше:
— Гледай, Клаудина, това е брат ми Матийо, един благороден човек…
Клаудина се уплаши при мисълта, че сега този човек стоеше близо до нея. Навярно е разбрал, че тя е главната виновница за нещастието на брат му. Бедната се сви плахо в ъгъла и не смееше да отвори очи.
Свещеникът се нервираше от това, че непознатият му беше попречил. Кипеше от яд. Размени следните знаци с глухонямата:
— Нашият план е осуетен. Той ще пътува с нас до Хавър.
— Нищо — отвърна Помпадура, защото свещеникът и сестра му бяха познатата двойка от улица „Мадон“, ще свършим работата на парахода.
Мъртвешката глава натисна очилата си, за да не се размърда изкуственият нос.
Матийо Драйфус, непознатият пътник, прекара нощта при нещастната си и неутешима снаха. Сутринта реши да замине за Лондон с цел да спаси невинния капитан. Там живееше едно лице, от което Матийо очакваше помощ. Искаше да го спечели и да го заведе в Париж. Той не познаваше Клаудина. Алфред не бе му разказвал за любовта си с красивата артистка.
В два часа бързият влак пристигна в Хавър. В четири часа параходът „Принц Уелски“ отплава за Лондон.
Морето бе тихо. Параходът разпенваше кротките вълни и бързаше към скалистия английски бряг. Слънцето бе залязло зад хоризонта, небето беше обагрено в кървавочервен цвят. Сенките се отразяваха във водите на канала. Пътниците се бяха прибрали в каютите си. Само Клаудина Лорет беше останала на палубата. Нещастницата се бе облегнала на леера и се любуваше на морето. Горещото й чело се разхлаждаше от океанския въздух, който гонеше ужасните сенки наслоени в душата й. След като извърши подлото предателство на бившия си любовник, както го продаде както Юда Искариотски продаде Исус Христос, червеят на разкаянието започна да гризе съвестта й. Тя отново преживяваше кошмара на изминалата нощ.
Изведнъж се сепна и се събуди от бълнуването си. Две фигури приближаваха към нея. Като дойдоха по- близо, тя позна свещеника и сестра му.
— Ето, тук била младата ни спътница — каза свещеникът любезно. На Клаудина се стори, че неискрените му очи, като че искаха да пронижат тялото й. Побиха я студени тръпки и тя не отговори нищо.
— Погледнете там — каза свещеникът, — не е ли това суша, като че се вижда светлина?
— Къде? — запита младата жена.
В този момент една силна ръка я стисна здраво за гушата и тя не можа да издаде никакъв звук. После убиецът вдигна жертвата си. Тя се хвана здраво за леера, но в ръката на Помпадура блесна нож и рязна пръстите на нещастницата.
Клаудина дръпна ръцете си и изгуби съзнание.
— Вземи чантата — изсъска Мъртвешката глава. Помпадура си послужи пак с ножа. Тя разряза ремъка, взе чантата и я скри под мантото си.
— Сега върви в морето — пошепна убиецът. — Акулите очакват вечерята си!
Чу се шум и едно тяло падна зад борда.
— Готово — измърмори Мъртвешката глава и се обърна.
В същия миг някой го удари силно в гърдите.
— Убиец, убиец — извика един силен глас Видях всичко, той хвърли жената в морето!
Това бе Матийо Драйфус. До него стоеше един матрос.
— Жертвата ти не ще загине, а ти няма да се отървеш от бесилката!
Матийо захвърли мантията си и се качи върху планцера.
— Един човек падна в морето — извика той високо, после вдигна ръце и скочи в развълнуваното море. Благородният човек рискуваше живота си, за да спаси една непозната нему жена.
Палубата се напълни с хора. Моряците, чули виковете на Матийо, се събраха и запалиха фенерите, а капитанът излезе на крилото на мостика, насочи бинокъла и започна да търси из морето пострадалия.
— Спуснете една лодка на вода — заповяда той, — а вторият помощник и четирима матроси да търсят пострадалия. Всички по местата си! Стоп машина!
Заповедта на капитана беше изпълнена веднага.
Вестта за падналия човек се разпространи из целия параход. Пътниците излязоха от кабините си и се качиха на палубата. Всички викаха, питаха и искаха да видят давещия се във вълните.
Машината заглъхна и параходът спря, като се люлееше над водата. Спуснаха лодката във водата. Помощник-капитанът и четиримата моряци скочиха в нея и опънаха веслата. Малката лодка се отправи към мястото, където непознатият бе скочил във водата.
Изминаха пет минути, пет дълги отчайващи минути, цяла вечност за този, който се бори със смъртта.
Капитанът поклати печално глава.
— Каквото можах, направих — каза той на няколко пътници. — Не вярвам, че ще можем да спасим пострадалия. Ако беше през деня, имаше по-голяма вероятност, но нощем — не вярвам. Ще бъде истинско чудо, ако го намерим.
Чудото, за което говореше капитанът, не се случи. След един час лодката се върна на „Принц Уелски“. Вторият помощник докладва на капитана. Той му предаде една женска шапка с перо от петел:
— Само това намерихме.
Капитанът гледаше учудено женската шапка.
— Вахтеният ми каза, че се е хвърлил мъж, а не жена — каза той. — Навярно този благороден и смел човек е искал да спаси тази, чиято е шапката. Всичко е свършено, и двамата са се удавили. Нека Бог се смили над бедните им души!
„Принц Уелски“ продължи пътя си на пълен ход, за да навакса изгубеното. Не след дълго стигна устието на Темза и оттам продължи за Лондон.
В това време в една каюта се бе разиграла интересна сцена. Мъртвешката глава и Помпадура скоро се опомниха. Единственият свидетел на пъкленото им дело беше не само смел, но и благороден. Той не се задоволи само да открие престъплението им, а с риск за своя живот се опита да спаси жертвата от вълните.
Злобната двойка обикаляше из палубата и разправяше с насълзени очи на пасажерите, че някакъв човек се е хвърлил в морето. Тези мръсни хора можеха да плачат и да се смеят, когато пожелаят.
Лодката, която се върна, им донесе радостна вест — техният опасен свидетел бе загинал. Мъртвешката глава намигна на жена си и двамата се оттеглиха в каютата. Те успяха и искаха да се порадват на плячката си. Сто хиляди франка! Това бе хубав удар, който заплащаше хилядократно трупа.
Помпадура извади чантата изпод мантото си. Мъжът й искаше да я вземе, но жената я притисна до гърдите си. Сините й очи светнаха от див възторг. Пари! Това бе кумирът, на който се кланяше.
— Отвори чантата! — заповяда Мъртвешката глава. — Майка ти Казота ще получи само дванадесет хиляди, нито стотинка повече. За старата това е достатъчно.
— И това й е много. Вярвам, че ще е благодарна и на осем хиляди. Не можеш ли да отвориш чантата?
