Вземи ножа и я разрежи под ключалката.
Красивата престъпница разряза чантата с ножа, който бе още червен от кръвта на Клаудина. Отвориха я.
— Кърпа и едно шишенце — каза Помпадура и ги захвърли на пода.
Претърсиха добре чантата, преобърнаха, накъсаха я на парчета, но не намериха нищо. Скъпоценният чек не бе в нея.
— Казота се е излъгала!
Помпадура побледня, тръшна се на канапето и се разплака от яд.
Мъртвешката глава скръцна със зъби и удари главата си с юмрук. Толкова се ядоса, че стана зелен като гущер. Гърдите му засвириха като духало, а ръцете му се свиха конвулсивно, но трябваше да мълчи, защото стените на каютите бяха толкова тънки, че можеше да се чуе отвън.
Рихтер изригна страшна клетва, излезе от каютата и отиде в ресторанта на парахода. Там пи толкова много, че когато пристигнаха в Лондон, Помпадура едва успя да го изведе от ресторанта и с голяма мъка го натовари в колата.
Жената с пияния си мъж се отправи в най-близкия хотел, взе една стая и го сложи да легне. Извергът захърка като животно. Перуката, изкуственият му нос и очилата се разпиляха по пода. Младата жена заключи тихо вратата и се ослуша.
— Ужасно видение — зашепна тя и се отвърна от мъжа си, — трябва да се освободя вече от тебе. Ти не си мъж за мен!
После Помпадура се хвърли на леглото и скръсти ръце. Гърдите й се вълнуваха, очите й се затвориха и тя почна да сънува този, на когото принадлежеше сърцето й — Черния майор.
Всички от парахода „Принц Уелски“ мислеха, че двамата пострадали намериха смъртта си в морските вълни. Обаче се лъжеха. Провидението спаси жертвите.
Матийо Драйфус беше отличен плувец. Той пореше водата и непрестанно гледаше към давещата се, която отчаяно се бореше с вълните.
Щом падна във водата, Клаудина дойде на себе си. Тя викаше за помощ и отчаяно се бореше със смъртта. Дрехите я държаха отначало над водата, но като се намокриха, те ставаха все по-тежки и започнаха да я дърпат надолу в ужасната бездна.
Матийо чуваше отдалеч дрезгавите викове на клетата жена.
— Още една минута се задръжте над водата — извика й благородният мъж и продължи да плува.
В минутата, когато се доближи към нещастната и се опита да улови тялото й, то потъна безшумно под вълните.
Давещата се показа още веднъж над водата и то много близо до избавителя си, той я хвана за черните къдри и я дръпна към себе си. Матийо гледаше със съжаление красивото бледо лице. После издигна тялото й над водата и затърси с поглед парахода.
— Изгубени сме — каза след малко. — Нашият общ гроб ще бъде дъното на канала, бедна госпожо!
Обзе го диво отчаяние, не защото виждаше, че загиват, а защото го мъчеше ужасната мисъл, че бедният му брат Алфред ще гние в затвора и че неговата бедна Херманса ще бъде лишена от подкрепа и помощ.
Матийо се остави да го носят вълните. Като видя, че младата жена още диша, благородният мъж се съжали над нея и не я остави на произвола на съдбата. Без да знае, той се жертваше за онази, която опропасти неговия брат и разсипа целия род Драйфус.
Беше изминал повече от час. Вятърът се усили. Водата започна да се вълнува по-силно. Матийо започна да отслабва, вече едва се държеше над водата, силите го напущаха. Притъмня му пред очите. Небето и водата се сляха в едно, струваше му се, че сънува. Матийо почувства в мозъка си някаква празнина, тръпки побиха тялото му.
— Наближава часът — пошепна си той. — Смъртта ме зове в царството си!
Той издигна още веднъж ръцете си и извика високо в бурната нощ:
— Прощавай, мили братко, нека Бог те пази в нещастието ти. Той ще открие твоята невинност и ще спаси живота и честта ти!
След това последно прощаване Матийо искаше да пусне Клаудина и да се спусне в дълбочината. Но в същия миг човешки вик стигна до ушите му и нещо твърдо го удари по лицето.
От един малък рибарски кораб му хвърлиха въже.
Надеждата за живот му даде нови сили. Матийо хвана здраво въжето с лявата си ръка. Рибарите започнаха да го дърпат и не след дълго давещите се бяха на корабчето.
Бяха спасени.
Един малък английски кораб закара спасените в Хастингс, английско крайбрежно градче, близо до Дувър.
Клаудина не можеше да благодари на спасителя си. Тя лежеше като мъртва в бедната стаичка на рибарите. Старата им майка се грижеше за нещастницата и се опитваше да я свести.
Матийо Драйфус беше принуден да остане още един ден в рибарската къща, въпреки че хиляди неща го теглеха към Лондон. Той даде знак на старата англичанка, заведе я до камината и тихо й каза:
— Утре сутринта ще замина за Лондон и след три дни ще се върна, за да видя как е болната. Моля ви, направете всичко, каквото можете за нея, а за грижите вземете тези пари.
— Ако не бяхме толкова бедни, нямаше да взема парите. Имам и аз да ви дам нещо…
Старата отиде до долапа, отвори го и извади една кесийка, вързана на връв. Тя беше още мокра:
— Беше на врата на госпожата — обясни старата и я подаде.
Матийо оглеждаше нерешително кесията, като я държеше внимателно. Не можеше да я остави на рибарите, не знаеше какво има в нея — може би пари, може би книжа; знаеше само, че трябва да я предаде на болната. След колебание реши все пак да види какво има в нея. Отвори я и от вътрешността й изпадна лист хартия. И той беше мокър и едва се четеше, но Матийо се стресна. В ръцете му беше чек на стойност сто хиляди франка.
Беше издаден от известната парижка къща „Пелие и Сие“.
Матийо вече знаеше какво да направи. Той седна до старата дървена маса, топна ръждясалото перо на рибарите в изсъхналото мастило и написа на парче хартия следното:
„Уважаема госпожо,
Вашият чек от сто хиляди франка до английската банка в Лондон е у мене и аз ще ви го върна срещу тази разписка. Ще се върна след три дни и се надявам да ви намеря здрава.
С почитание,
Матийо постави разписката в плика и го надписа:
„До спасената от парахода «Принц Уелски» на 4 октомври 1894 година.“
После повика старата рибарка, даде писмото и каза да го предаде на болната, щом като се почувства по-добре.
На другата заран Матийо се сбогува с рибаря и с жена му и отпътува за Лондон.
Докторът и добрите хазаи много се зарадваха, когато болната се събуди от дългия сън и им каза, че се чувства по-добре и че е огладняла. Младата й и силна натура преодоля треската.
Старият рибар разказа на Клаудина, как е изтеглил нея и младия мъж от морето и ги прибрал на кораба си. Старецът призна, че истинският й спасител е непознатият и че нему трябва да благодари, дето е жива още.
