— Не ви ли каза името си? — запита Клаудина разтреперана. — Няма ли да го видя вече? Искам да му благодаря от сърце.
Старецът обаче не можеше да отговори на този въпрос.
На другата заран, когато Клаудина стана от леглото и седна, до камината, старата англичанка й предаде писмото. Разтвори го с разтреперани ръце.
красивата жена едва бе погледнала в писмото и от гърдите й излезе глух вопъл.
— Матийо Драйфус — пошепна тя дрезгаво, — неговият брат, братът на човека, когото обичах и когото продадох, той е спасил моя живот! О, ти мрачна и незнайна сила там, горе на небето, ти ни погубваш и наказваш престъпленията ни! Да, наказание — продължи нещастната жена и стана от стола. — Това е най- ужасното наказание за мене. Не мога да презирам вече капитана и неговото семейство, както по-рано. Виждах в отмъщението си най-голямата наслада. Аз хвърлих любимия си, но неверен мъж в бездната и тържествувах над нещастието му… но изгубих играта. Бог е пожелал да стане така.
После Клаудина погледна презрително записката на Матийо и я смачка. Но изведнъж устните й затрепераха, гърдите й се развълнуваха, пръстите стиснаха скъпата хартия. Изхвърли разписката в огъня.
— Изгори — извика тя, — стани на пепел. Юдова награда, ти оскверняваш ръцете и душата ми.
Клаудина заплака и коленичи, покри лицето си с ръце и започна да се моли. Стоя дълго на колене и се моли горещо.
— Жената трябва да е голяма грешница — пошепна старата рибарка и се прекръсти. Тя беше влязла тихо в стаята и гледаше без да продума душевните мъки на младата жена. — О, спасителю, изкупителю на греховете, дай мира си на нещастницата.
Към обяд Клаудина напусна град Хастингс въпреки молбите на старите хора и замина за Лондон, където се изгуби в шума на големия града.
Нещастницата нямаше нищо освен дрехите на себе си и двадесет франка, които беше сложила в джоба си, още в Париж.
6.
— Съжалете се, господине, над мене, чуйте молбата ми, смилете се над нещастието ми, вижте моето бледо лице, погледнете зачервените ми очи, които от осем дни са пролели порои горчиви сълзи и които пресъхнаха вече. Направете ми тази добрина и ме пуснете при нещастния ми и невинен мъж.
Тези сърцераздирателни думи бяха изречени от Херманса. Вярната съпруга на затворника стоеше на колене пред майор Форцинети. Тя беше завита в черна дреха. Гъстият воал, който покриваше миловидното й лице, беше вдигнат до челото.
Побелелият майор седеше на писалището си, той се бе подпрял на масата и гледаше съчувствено нещастната жена.
— Станете, госпожо — каза той дълбоко покъртен.
— Само пред Бога можете да коленичите, не и пред мен. Единствено Бог може да помогне на нещастния ви мъж, на вас и на нещастното ви дете.
— Моето дете — каза Херманса с разтреперан глас.
— Ако бяхте видели това бедно, невинно дете, на което отнеха бащата, и ако бяхте чули детските му искрени въпроси, вие щяхте да имате милост към него, дори сърцето ви да е от камък. Бедното непрестанно ме пита: „Къде е моят баща, защо замина без да целуне малкия Андре, кога ще се върне, къде е отпътувал?“ Само сълзи бяха отговора на неговите въпроси. Когато го слагам вечер в леглото му, тогава момченцето ми скръства ръчичките си и започва да се моли от сърце на Всемогъщия: „Моля ти се, Боже на небето, пази добрия ми татко, утеши моята бедна майка, за да не плаче, и върни обичния ми баща!“
Младата жена въздъхна дълбоко, гърдите й се развълнуваха и сълзи обляха лицето й. Неутешимата скръб, големите душевни болки и спомена за детето я накараха да заплаче отново.
Две големи сълзи изплуваха под тъмните клепачи на стария войник. Белокосият старец протегна ръцете си и вдигна Херманса.
— Ако бях в състояние да ви помогна, ако можех да изпълня молбата ви, щях веднага да ви заведа при нещастния ви мъж — промълви той трогнат. — Но това не може да стане. Ще се разтревожите още повече, когато видите мъжа си в ужасната тъмница. Сърцето ви ще спре, когато чуете риданията и стенанията на нещастния.
— Не, ще бъда силна, ще понеса най-ужасното — каза Херманса. — Няма да заплача дори да го искате. Само искам да видя Алфред, искам да видя любимия си мъж и тогава ще се утеша, ще ми олекне на душата, ще бъда по-силна и Драйфус по-лесно и по-геройски ще понесе страданията си.
— Татко, мили ми татко — зачу се един нежен сърдечен глас, — съжали се и изпълни молбата на нещастната. Ето аз, твоето дете, те моля за това.
Беше Марион, душевноболната дъщеря на майора. Момичето бе влязло тихо в стаята и беше чуло целия разговор.
Марион изтича към баща си, прегърна набръчкания му врат и го погледна с големите си красиви очи. После даде ръката си на Херманса и каза:
— Не се отчайвате, надявайте се на Бога и на добрите хора. Вие сте млада и красива и за вас ще изгрее слънцето. Пазете се само от черния мъж — добави тя страхливо с тих глас. — Черният мъж иска да ви опропасти, както направи с мене… с мене!
— Бедното дете е болно — каза тихо Форцинети на Херманса.
Госпожата разбра майора, целуна Марион по бялото й чело и помилва златночервените коси на момичето.
— Мило дете, нека бог те благослови за утешителните думи — отрони Херманса — и на тебе желая от все сърце да оздравееш и да бъдеш щастлива.
Марион наведе глава, погледна съчувствено Херманса и излезе от стаята.
— Госпожо Драйфус — каза майор Форцинети по-къртен, — идете сега при детето си — то ви чака навярно, при това часът е близо девет. Вашата къща е много далеч, а по улиците има лоши хора, които могат да ви сторят зло.
— Не ме е страх, господин майор, един файтон ме чака близо до затвора, а детето ми се намира в добри ръце. Не ме отблъсквайте, съжалете ме и ме пуснете при моя мъж само за четвърт час, или за десет, или поне за пет минути…
Управителят на затвора поклати енергично глава.
— Много тежко е, госпожо, много мъчно е човек да противостои на молбите ви, но кажете ми, желаете ли да погубите честта на един стар войник, който е служил честно и почтено на родината си цели четиридесет години? Аз се заклех пред военния министър, че не ще пусна никого при затворника. Ключът на подземния затвор се намира в джоба до гърдите ми и този, който иска да вземе този ключ, трябва най- напред да промуши старото ми сърце.
— Вие казахте, че никой освен вас и надзирателя не влиза в затвора при мъжа ми — каза бързо Херманса, — обаче известно ми е, че още едно трето лице може да влиза в килията на затворника, когато пожелае — това е граф Естерхази.
— Да, той е назначен от правителството да надзирава — каза Форцинети натъртено. — Аз съм принуден да му се подчинявам и да съм съгласен на всичко, което той каже. Естерхази има втори ключ за тъмницата и когато пожелае, може да отиде при затворника.
— А защо дадоха тази възможност на него — запита горчиво Херманса. — На него, който е най-злия неприятел на целия род Драйфус! Това е низко и ужасно!
Форцинети мълчеше. Направи се, че не чу думите на нещастната жена. Херманса смъкна воала на лицето си и подаде ръка на стария войник.
— Сбогом, майор Форцинети — каза тя хрипливо, — не желая да ви изкушавам повече. Бъдете верен на клетвата си. Аз ще си отида в отчаянието си, ще се върна в запустелия си и мрачен дом. Вие сте благороден и честен човек. Франция щеше да бъде по-щастлива, ако имаше повече такива добри синове!
Майорът целуна почтително ръката на нещастницата. Херманса се обърна с тъжно сърце към вратата. Форцинети искаше да я придружи, но тя не прие.
