— Красива моя Херманса, това не е играчка за тебе — каза той. — Въпреки че трябва да призная — в очите ти блести храбростта на войника. Ти ставаш още по-красива и това увеличава горещото ми желание да бъдеш моя. Дай ми сабята!
— Смърт за тебе — извика жената и вдигна ръка, за да нанесе силен удар в гърдите на своя враг.
Естерхази се бе приготвил за нападението: Само с едно извиване на тялото избягна удара и пръстите му конвулсивно стиснаха бялата нежна ръка на красивата жена, която изпищя от болка и изпусна оръжието.
Надеждата да се спаси изчезна, силите й я напущаха. Без да се противи, тя остави майора да я вдигне. Развратникът я отнесе до леглото и я сложи върху копринените възглавници. Омърсена от неговите целувки, тя извика: Алфред, Алфред, никога вече няма да те видя! Още се бореше за честта си, но силите й от минута на минута отслабваха.
Насилникът мислеше, че вече е постигнал целта си, очите му светеха със сатанински огън, когато се дочуха стъпки откъм стълбата, която водеше към стаята.
Графът стана. Някой похлопа.
— Кой хлопа? Кой ме търси? — извика ядосано Естерхази.
— Аз съм — чу се мъжки глас, — вашият слуга Баптис.
— Какво искаш? — запита гневно графът.
— Негово превъзходителство, господин военният министър дойде и иска да говори с вас по важни работи.
Естерхази се сепна. Очевидно се разтревожи от това известие. Но тревогата му трая само минута. Графът стана, злоба светна в очите му и той заповяда на слугата:
— Доведете негово превъзходителство в тази стая.
После майорът отключи вратата и я отвори.
Херманса скочи от леглото, като разбра, че военният министър е дошъл. Взе шапката и воала от пода и бързо оправи тоалета си. Коленете й трепереха още, гърдите й се вълнуваха, устните й горяха от мръсните целувки, които тя насила прие. В очите й светна пак лъчът на изгубената надежда. Военният министър бе дошъл. Сега тя трябваше да моли за освобождаването на Алфред и да смъкне маската от лицето на този мерзавец.
— Боже на небето — молеше се тя тихо, — благодаря ти от сърце и душа, че ми изпрати избавление.
Чу се шум по стълбите, звънтене на шпори и белокосият военен министър влезе в стаята. След него вървеше адютантът му, полковник Обовил.
Естерхази се приближи към началството си с дълбоко уважение и войнишки поздрав.
— Добре сте дошли в моя дом, Ваше превъзходителство — каза той, като направи движение с ръката си към Херманса, която се бе свила в един ъгъл. — Радвам се, че дойдохте навреме, тази дама е жената на предателя и шпионина Драйфус.
— Какво търси дамата при вас, майоре — запита министърът и сви белите си вежди. — Какво търси по това време във вашата къща?
Херманса искаше да отговори, но гласът й се загуби. Естерхази я изпревари.
— Ваше превъзходителство — каза той, — колкото и да имам желание да премълча, моята чест ме заставя да бъда откровен с вас.
— Това е ваш офицерски дълг.
— Госпожа Драйфус е подкупила един от моите служещи и е успяла да се вмъкне в моята стая. Намерих я тук, когато се върнах от обиколката из затвора. Заповядах й да си отиде, но тя се хвърли на колене пред мене и ме молеше да пусна тайно Драйфус да избяга от затвора.
Военният министър сви горчиво устни:
— Не е възможно! Не мислех, че така може да постъпи жена от фамилията Драйфус.
— Ваше превъзходителство, съжалете ме, чуйте ме, всичко е лъжа.
— Мълчете, госпожо, не е възможно човек да ви доведе насила в тази къща. Достатъчно ми е, че ви намерих в стаята на един офицер!
Бедната жена закри лицето си с ръце.
— Майор Естерхази, какво ви обеща госпожата за освобождението на мъжа й? — продължи министърът.
Изкусният комедиант като че ли се смути и погледна към земята.
— Обещанието, което госпожата ми направи, Ваше превъзходителство, е такова, че ви моля да не ви го казвам!
— Разбрах и много съм разгневен. Какво й отговорихте, майоре?
— Аз й отговорих така, както е длъжен да го направи един честен човек. Казах й, че изпълнението на моя дълг е по-ценно за мен, отколкото любовта на най-хубавата жена.
Херманса се доближи до белокосия старец. Простря трепереща ръцете си към него, като искаше да говори, но сълзите я задавиха. Не смееше да издаде на министъра, че дъщерята на Форцинети я заведе в затвора при капитана и че там се е срещнала с майор Естерхази. Не можеше да го каже, защото щяха да лишат Форцинети от службата му. Тя само падна на колене пред белокосия мъж.
Военният министър погледна настрана и каза строго:
— Засега прощавам опита ви да подкупите един от честните ми и добри офицери, но ако сторите това повторно, тогава не ще се отървете така лесно. Вашето присъствие, госпожо, тук е излишно.
Херманса стана като тежко болна и излезе от стаята. Видя как военният министър подаде ръка на Естерхази и каза:
— Вие сте постъпил, майоре, като честен и добър офицер. Няма да забравя да ви възнаградя за честното изпълнение на дълга ви!
Херманса бързаше да излезе от тази къща, където искаха да потъпчат честта й. Като че ли тук върлуваше чума и тя бягаше от ужасната болест.
Младата жена седна в първия файтон, който видя, и се упъти към къщата си на улица „Св. Клод“. Там бедната се затвори в спалнята си, изми лицето, гърдите и ръцете си със студена вода. Искаше да се измие от калта, с която бе опръскана само от доближаването на черния майор.
После отиде в стаята, където спеше детето. Наведе се над заспалото момченце и го намокри с горчивите си сълзи.
7.
Беше шест часът. Богато украсеният дворец на княз Григорий Мирович бе осветен от електрически лампи и полилеи. Притежателят на този великолепен дворец, един руснак, стана от разкошната маса, където бе вечерял с обичната си седемнадесетгодишна дъщеря Павловна и нейната приятелка Ева Рихтер.
Князът — един аристократичен екземпляр, с подстригани коси, орлов нос и дълга побеляла брада, която достигаше до половината му гърди — запали цигара и се излегна на канапето.
Павловна сложи една копринена възглавница под главата му и лукаво дръпна брадата му.
— Ще излезеш ли пак тази вечер, татко? — запита тя.
— Нали знаеш, че всяка вечер от девет до дванадесет отивам в руския клуб? И днес ме очакват там. Защо ме питаш, Павловна? Ако желаеш да отидеш на опера или на друго представление, госпожица Рихтер ще те придружи на драго сърце, знам, че тя ти е приятна събеседница.
— Имаш право — каза весело момичето, като изтича и прегърна обичливо Ева. — Не можеш да си представиш, татко, колко обикнах госпожицата за това късо време. Тя е добра и умна…само че често е тъжна.
Ева погледна печално младото момиче.
— Княгиня Павловна — каза тя, — вие сте много добра.
Павловна тропна с крак по мекия килим.
— Не ме наричай княгиня — помъчи се да придаде тя сърдит вид на хубавото си лице, заобиколено от кестеняви къдри. — Ще ме наричаш Павловна и ще ми говориш на ти, както аз на тебе. Нали ми обеща, че ще бъдем верни приятелки?
