Изпълнен с неизказана радост, затворникът падна на колене и благодари на всевишния с горещи сълзи, задето му бе изпратил помощ. Като свърши молитвата, капитанът стана и скри нещата от котешките очи на надзирателя. След това затворникът се завлече към прозореца, смени счупеното стъкло със стъклообразната плоча, а другите неща зави в мушамата, обърна сламеника, разпори шева на плата и скри пакетчето в сламата. Той скъса опасната бележка на малки парченца и ги натъпка в мишите дупки по пода на килията.
След малко се чу усърдно гризане и шумолене, а нещастникът се радваше на труда на плъховете. Тези отвратителни животинки с дълги опашки, които той допреди малко ненавиждаше, му станаха полезни и услужливи, те унищожиха доказателствата за неговия план.
Денят мина благополучно, никой от надзирателите не откри намерението му.
Привечер, към седем часа го посети демонът Естерхази, без да забележи нещо, а в десет часа — и сержант Жирардин.
Драйфус бе спокоен, той знаеше, че до два часа никой нямаше да дойде в неговата килия, а дотогава можеше да избяга от гробницата си.
Затворникът остърга боята от железните пръчки, намаза ги с киселина и зачака: Двата часа, които трябваше да изминат, му се видяха цяла вечност. Нещастникът прекоси стотина пъти килията си, преглеждаше решетките, като че искаше да види нещо по тях, легна на леглото, после пак стана. През главата му преминаваха всевъзможни планове.
Двата часа минаха.
Драйфус започна да пили железните пръчки. Пилата не се запъваше, киселината бе подействала ефикасно. Дебелите железни пръчки се чупеха в ръцете му, даже клещите не бяха необходими.
Той извади прозореца и го хвърли във водата. Вълните на Сена шумяха силно и не бе необходимо да пази тишина при работа. Вятърът духаше свирепо и вълнуваше водите на реката.
— Като че и времето благоприятства бягство — забеляза Драйфус радостно. Чистият въздух разхлади челото му и опресни силите му. Той не виждаше, че реката беше толкова развълнувана, че вълните стигаха до прозореца.
Лъхът на свободата му подейства силно и въпреки че всяка минута бе скъпа за него, той не можа да устои на това опиянение. Най-после потръпна. Ето там далеч зад реката се вижда един лъч. Това бе само блясък от лъч, една искра, малко по-голяма от светулка, която свети нощем в храсталаците. Светлината скоро угасна, обаче Драйфус бе забелязал знака и нито за миг не се усъмни, че верният му брат го чака на брега.
Съблече дрехата си, махна ботушите и запретна ръкавите на ризата до лактите, за да не му пречат при плуването. После падна на колене и погледна към небето.
Гореща молитва литна към небето.
— Велики боже, ти който знаеш, че съм невинен — молеше се той със сълзи на очи, — помогни ми в страданието и ако някога съм сгрешил, милостиви Боже, моля ти се, прости ми. Ако не можеш да ми простиш, погуби ме във вълните на реката и се смили над грешната ми душа. Ако твоето око е видяло моята невинност, подай силната си ръка и ме изведи от вълните, както някога си извел сина си през бурното море и ми помогни да се върна свободен при жена ми и детето ми! Амин! Амин, от всичкото ми сърце и душа, амин. Нека бъде твоята воля.
Нещастникът стана и пристъпи. Трябваше да се промуши през тесния прозорец, което не бе така лесно, както изглеждаше. Без да обръща внимание, че кожата на тялото му се нарани, той се мъчеше с всичка сила, но така и не успя да се провре през тесния прозорец. Запъхтя се, от челото му течеше пот като порой.
Нещо се раздвижи в килията му. Капитанът нищо не чуваше, той не обръщаше внимание на това. На тавана камъните се раздвижиха, една невидима сила ги отстраняваше. Отвори се дупка и една въжеобразно навита черга се показа. Червенокосият затворник се спусна във въздуха. Той се огледа из килията с малките си подли очи и после…
Равелак изрева диво като хиена, която бе подушила трупа на мъртвия в гроба сутринта, а вечерта го бе намерила празен. Той приклекна и в миг се нахвърли като див звяр върху жертвата си.
Равелак впи дълбоко в бедрата на капитана ноктите си и силно го дръпна в тъмницата точно когато Драйфус бе успял да провре една част от тялото си през прозореца. Неподготвен за това нападение, капитанът падна на пода.
Последва див рев и Равелак коленичи до жертвата си.
— Познаваш ли ме, капитан Драйфус? — изръмжа той дрезгаво и от устата му потекоха лиги. — Спомняш ли си за онзи, когото би с шашката си, защото се бе осмелил да целуне твоята държанка! Ха-ха, днес ти отнемаш нещо повече — свободата, господин капитан, ще ти открадна свободата! Ти ще останеш тук, а аз ще се спася.
Драйфус гледаше обезумял животинското лице на убиеца, чиито ръце стискаха гърлото му. Дали адът и злите духове се бяха съюзили срещу нещастника? Трябваше ли всичките ужаси на миналото и настоящето да го сполетят?
— Равелак — изпъшка капитанът, — моят ординарец Равелак!
— Мълчи, кучи офицер — изкряска червенокосият и удари с юмрук нещастника в лицето. — Не ме наричай ординарец, защото в затвора няма господари и слуги, тука има само престъпници и аз, Равелак, убиецът, не съм по-лош от тебе.
Той измъчваше жертвата си безмилостно.
— Обаче между двама ни има все пак разлика — продължи червенокосият звяр, като се усмихна сатанински, — аз ще бъда свободен след няколко минути, а ти, желая ти от сърце, ще останеш в мъртвешката килия и ще бъдеш другар на плъховете и на зверчетата. Ще поздравя красивата Клаудина, като се освободя и тя ще трябва да си избере — мене или моя нож?
Драйфус не чуваше неговите псувни и закани. Бедният бе изгубил съзнание под ударите на червенокосия насилник. Равелак стана, отиде към леглото на капитана, взе чаршафа, разкъса го на тесни парчета и с тях завърза ръцете и краката му. После ритна жертвата си и се мушна лесно през прозореца.
Убиецът се хвърли в развълнуваните вълни на реката. Тялото му потъна във водата, но след миг се появи на повърхността. Престъпникът заплува.
През това време лодката се отправи към средата на реката и побърза към борещия се с вълните човек.
Зачу се подсвиркване. Радостен вик изскочи от гърдите на Равелак.
— Ти ли си, Мъртвешка главо?
— Да, аз съм — отвърна един глас, като че идеше от тръба, — чакам те с лодка. Бързай да ни настигнеш, че стражата ни забеляза. По дяволите, стрелят вече!
Гръм прониза тъмнината и куршумът падна във водата близо до Равелак. Беглецът ускори плуването, за да настигне лодката. Силите му отслабваха, ръцете му все по-слабо пореха вълните, четинестата му брада потъваше все по-дълбоко под повърхността на водата.
Стражата не преставаше да стреля след беглеца.
Лодката също бе в опасност. Мъртвешката глава и Помпадура бяха принудени да легнат на дъното, за да се запазят от куршумите.
Равелак употреби последните си сили и най-после стигна до лодката, протегна ръце и се хвана за борда й. Изведнъж един куршум изсвистя и се заби в дясното рамо на беглеца.
Равелак изрева, изпусна се от лодката и падна във водата, която се оцвети от кръвта му. Мъртвешката глава се спусна, хвана бързо ранения и го изтегли в лодката. После хвана греблата и каза на жена си да направи същото. Лодката зацепи вълните на нощната река.
Куршумите падаха като град край бегълците.
— Ако ти е мил животът, греби по-бързо — каза престъпникът на жена си.
— Това животно Равелак не заслужава да се излагаме на такава опасност — отвърна сърдито Помпадура; беглецът лежеше като мъртъв в лодката, очите му бяха изпъкнали, отвратителната му уста бе отворена, а червените му коси бяха настръхнали като глиганска четина.
— Няма нищо — отвърна Мъртвешката глава, — важното е, че човекът е жив.
