Павловна се изчерви.
Мирович поздрави и него така любезно, както и графа. Но Пикардин и Естерхази размениха помежду си хладна любезност — знаеха, че са съперници.
Разговорът се промени, защото черният майор се отнасяше пренебрежително към барона и му отговаряше предизвикателно.
— Обещах ви миналия път, господин барон, че ще ви изпея няколко руски песни — намеси се Павловна, за да отклони неприятния разговор. — Искате ли да ме придружите до музикалната стая?
— Много съм щастлив — каза Емил фон Пикардин и стана, за да изпълни любезната покана.
Когато Павловна излезе, придружена от барона и Ева, Естерхази разбра, че богатото и красиво момиче предпочита френския аристократ пред него. Той искаше да използва уединението за разговор с княза. Бащата бе по-важен за него, отколкото дъщерята.
— Искате ли да поиграем, господин графе — каза Мирович, за да промени неразположението на гостенина, което личеше по лицето му. Известни му бяха тънкостите на комарджийството и затова не се страхуваше, че ще загуби.
Черният майор се съгласи, Франк донесе картите, погледна неодобрително княза и излезе.
Играеха на „Къде е попът“. Князът държеше банката. Обаче бе намерил майстора си с Естерхази, който го гледаше непрестанно в ръцете и затова не посмя да направи и най-малък опит, за да помогне на щастието си. По-точно казано, за да намали нещастието си, тъй като Мирович губеше безспирно и то големи суми.
Той трябваше да употреби всичките си душевни сили, за да не издаде вълнението си, обаче лицето му бе бледо и гласът му дрезгав.
От музикалната стая се чуваха минорните тонове на народните руски песни. Изведнъж музиката утихна.
Само три свещи осветяваха стаята, украсена с картини и бюстове, където беше голямото концертно пиано. Слабата светлина осветяваше две млади фигури, които се бяха прегърнали нежно. Това бяха младият барон и младата княгиня.
Бяха сами. Ева се бе оттеглила в стаята си. Тя знаеше, че те се обичат, за което много се радваше, защото искаше по какъвто и да е начин да избави жертвата от ръцете на черния майор. Не биваше Естерхази да откъсне тази розова пъпка.
— Павловна, обичам те повече от живота си, който за мен е загубен, ако не мога да те нарека моя — шепнеше й Емил. — Кажи ми, скъпа моя, дали твоето сърце ми принадлежи?
Павловна облегна главата си на гърдите му и повтори тихо кроткия стих, който преди малко бе изпяла на пианото: „Не ме питай, о, Мазена, дали те любя от сърце, по-добре ме питай где розата цъфти без слънце. Както степите жадуват за дъжд, тъй и моите устни горят за първата ти целувка.“
Младият барон наведе къдравата си глава и целуна Павловна с гореща и искрена любов.
Мирович и Естерхази бяха свършили играта. Князът остави картите си с разтреперани ръце. Черният майор прегледа листа, където бяха отбелязани печалбите и загубите и го даде на княза.
— Длъжен съм ви хиляда франка — каза Мирович с хриплив глас. — Тъкмо хиляда — ето ги!
Той сгъна фалшивата банкнота и я тури небрежно в кесията си. После Естерхази се огледа из стаята и като се увери, че бяха сами с княза, каза:
— Княз Мирович, аз обичам вашата дъщеря Павловна и съм напълно уверен, че ще я направя щастлива. Желаете ли да поверите съдбата на дъщеря си в моите ръце?
— Граф Естерхази, бъдете мой добър зет — беше отговорът — и щом Павловна ви обича, аз на драго сърце ще ви благословя.
— Благодаря ви, княже — възкликна Естерхази и мрачното му лице засия. — Никога не ще се разкаете за избора си. Но извинете, всичко трябва да бъде ясно като между честни хора, затова искам да ви попитам нещо важно.
— Ако е за зестрата на дъщеря ми — прекъсна го Мирович, — тя има около четири милиона рубли, които ще се изплатят в деня на сватбата.
Графът сложи ръка пред очите си, за да скрие възторга си, когато чу думите на княза.
Мирович стана, отиде до музикалната стая извини се пред барона и извика Павловна. Момичето се доближи до баща си със зачервено лице и развълнувани гърди.
— Павловна, дете мое — каза Мирович с любезен глас, — преди няколко минути господин граф Естерхази поиска ръката ти. Надявам се, че ще приемеш да станеш негова жена!
— Не, татко, не мога — изохка момичето. — Аз обичам друг и преди малко се сгодих за него.
И преди изненаданите мъже да успеят да продумат, тя отиде в музикалната стая и се върна с Емил.
— Този е моят избраник. Обичам го и нему ще принадлежа. Естерхази побледня. Скръцна със зъби, поклони се, смотолеви няколко поздравителни думи и напусна стаята. Черният майор се спря още веднъж на стълбището и погледна злобно към къщата.
— Още не се намирате пред олтара — изрече тихо той, — и това никога не ще стане. Вие никога няма да се съедините. Черният майор не позволява на никого да взима това, което принадлежи на него. Павловна ще бъде моя, ако е необходимо и кръв ще пролея!
В същото време горе, в стаята, князът хвана ръцете на влюбените и ги съедини.
— Бароне, давам ви най-ценното си на света — промълви той, — моята дъщеря. Пазете я като очите си!
— Обещавам ви, заклевам ви се! Мирович погледна настрана.
— Колкото се отнася до зестрата на дъщеря ми…— продължи той, — то ще…
— Не говорете повече за това, княже — възпря го благородният младеж. — Не нарушавайте този свят час. Аз обичам Павловна даже и ако е в просешко облекло. Нейната любов за мене е по-скъпа, отколкото всичките богатства на света.
8.
Нощта забулваше Сена. Нейните вълни приличаха на тъмни сенки, които се движеха над безкраен гроб. Реката от няколко дни прииждаше. Големите дъждове бяха увеличили водите й.
Една лодка се носеше надолу по течението. Около полунощ тя премина деветте моста над Сена и се отправи край брега, към оная част на града, гдето се намираше военният затвор. Двама души седяха в лодката — един мъж и един младеж — облечени като рибари. Главите им бяха покрити с големи шапки, ботушите им бяха толкова високи, че стигаха до бедрата им.
Младежът имаше бяло, нежно лице. Под блузата му се очертаваха формите на гърди и по тях се познаваше, че бе преоблечена жена.
Това бяха Мъртвешката глава и Помпадура, които гребяха с дълги гребла.
— Аз трябва да освободя Равелак от затвора — каза Мъртвешката глава на жена си. — Той ми е необходим като насъщни хляб. Не обичам да проливам кръв, защото лесно мога да стигна до бесилката, а Равелак се впуска сляпо във всичко. И за най-мъчната работа не иска голямо възнаграждение…
— Знаеш ли точно в коя килия се намира той? — запита Помпадура.
— Узнах го по един хитър начин — рече Мъртвешката глава. — Преоблякох се като старец и посетих свещеника на затвора. Казах му, че съм баща на Равелак и че съм дълбоко наскърбен от лошите дела на сина си. Разпитвах го постепенно, докато разбрах че Равелак се намира в тъй наречената „мъртвешка килия“, която има прозорец към реката. Така скроих моя план.
В тъмнината се очерта грамадният затвор, който се намираше до самата река.
Престъпниците закараха лодката до средата на Сена. Мъртвешката глава показа с пръст прозорчето, зад което пъшкаше нещастният капитан Драйфус.
— Там е нашият приятел Равелак — посочи той, — надявам се утре по това време птицата да изхвръкне и гнездото да остане празно.
Мъртвешката глава докара лодката на двадесет разкрача от затвора. После взе да сваля високите ботуши, съблече блузата и остана по трико.
— Не е май много приятно да се къпеш в студена вода — каза той на Помпадура, — но човек прави всичко, за да спаси приятеля си.
