Веселото момиче прегърна бледата Ева и я целуна.
— Много се радвам, госпожице Рихтер, че толкова скоро спечелихте любовта на моята дъщеря. Трябва да благодаря на граф Естерхази, че бе така любезен да ви доведе у нас.
При изговарянето на името на Естерхази, Ева Рихтер трепна: тя се обърна и отиде бързо към прозореца, за да не видят червенината по лицето й.
.Слугата влезе, постави сребърен самовар на масата и запали спиртната лампа под него. По всичко личеше, че този човек не бе руснак. Бръснатото му лице носеше черти английски тип. Една подла бръчка се забелязваше около устата му.
Като свърши работата си, той се обърна и погледът му срещна погледа на княза. След това се запъти бавно към вратата, като че очакваше да го повикат.
— Почакай малко Франк — извика Григорий Мирович, — искам да ти кажа нещо.
Слугата се спря на вратата.
— Павловна, милото ми дете — каза Мирович на дъщеря си, — искам да подремна, затова моля те отидете с госпожица Рихтер за малко в стаята ти. Не забравяй да дойдеш после да пием заедно чай.
— Спи спокойно, татко, и сънувай твоята Павловна!
Момичето излезе от стаята, Ева Рихтер я последва.
Слугата отвори вратата и я заключи след тях. Щом свърши това, той се промени неузнаваемо. Пъхна ръце в джобовете и се доближи до княза, който чакаше с нетърпение приближаването му.
— Жаксон, ти ми даде знак, че искаше да говориш с мене насаме — каза тихо князът. — Важни новини ли ми носиш?
— Доста важни — отвърна англичанинът. — Могат да затворят и двама ни за десет години.
При думата „затвор“ Григорий Мирович трепна и се огледа из стаята.
— Не говори такива работи, човече — извика той, — ако ни чуе Павловна или някой друг?
— За всичко е виновна Павловна — измърмори Жаксон. — С това момиче ще опропастиш себе си и мене. По дяволите, човек не може да поговори с тебе по работа, откакто сме в Париж. Ти се представяш за княз, а аз трябва да се задоволя да бъда твой слуга. Това не ми пречи, тъй като не мечтая да бъда аристократ. Моите развлечения са други. Лошото е, че ти от лакомия за слава и величие изгуби охота за работа, а си изгубил и много от способностите си.
Мирович се разсърди, очите му светнаха. Жаксон го бе улучил в слабото място.
— Как дръзваш да говориш такива работи, Франк Жаксон — каза той тихо, — аз да съм изгубил способностите си… Не съм ли те прехранвал цели петнадесет години в Русия?
— Прехранвал? — уточни Франк, като се смееше. — Тази дума не е уместна. И аз като тебе съм работил, даже моята работа беше по-опасна. Ти произвеждаше стоката, а аз я разпространявах. Всичко беше добре, докато можехме да живеем в Русия, обаче почвата под краката ни стана гореща и трябваше да опитаме щастието си другаде. Дойдохме в Париж, но тука не успяхме много. Ето банкнотата, Григорий Мирович, която ми дадохте вчера. Тя не струва нищо, хвърлете я в огъня!
Казвайки това, той извади от джоба на жилетката си една банкнота и я хвърли пред краката на лъжливия княз.
Мирович я взе и я разгледа печално.
— Колко труд съм вложил в нея, нима не е добра? — измънка той. — Руските книжни рубли можех да ги работя лесно, тъй като познавах всяка точка, всяка сянка по тях, обаче при френските трябва още да се упражнявам. При все това, мисля, че банкнотата е добре изработена.
— Мамиш се, Григорий — каза англичанинът. — Ако се бях опитал да я разменя, щях да се погубя. Така или иначе джобовете ни пак са празни, а по някакъв начин трябва да се снабдим с пари.
Мирович въздъхна.
— Ножът е допрял до гърлото ми — каза той. — Въпреки положението си, в тази минута нямам никакви пари и при това мебелите и покъщнината на тази къща не са платени. Разправи какво се случи с нашата банкнота!
— Много за разправяне няма — отговори Жаксон. — Отидох с банкнотата към италианския булевард, влязох в един голям магазин, представих се за богат американец, купих ризи, ръкавици, вратовръзки и други неща, необходими за двама ни. Всичко струваше около седемдесет франка. Аз я хвърлих небрежно на касата. Касиерът я гледа внимателно няколко минути, после повика един от помощниците си и му пошепна нещо. На мене каза, че е изпратил банкнотата в близката банка, за да я развалят, понеже нямали достатъчно пари да ми върнат. След малко изпратеният се върна с банкнотата. В банката му казали, че била изкусно фалшифицирана. За щастие имах у себе си толкова пари, за да платя покупките, обаче, хората ме изгледаха накриво, когато излизах от магазина. Какво ще кажеш за това, Григорий Мирович?
— След три дена ще имаш една усъвършенствана банкнота — каза решително бащата на Павловна и прибра съмнителната банкнота в джоба си. — Само цветът на мастилото не е сполучлив, иначе перото си владея отлично. Знаеш, че фалшификацията е изкуство.
— Зная, приятелю, че си майстор и художник в занаята си — изрече Жаксон неспокойно. — Само че не живей така разкошно!
— И това ще бъде, щом намеря някой богат мъж на Павловна — каза Мирович.
— Нима си решил вече да я жениш? Князът наведе глава.
— Мога да избирам между двама кандидати — каза той. — Единият е барон Емил фон Пикардин, той е още млад, но интелигентен човек, самостоятелен и много богат. Другият е граф Естерхази, майор от френския генерален щаб, комуто предстои голяма кариера в бъдеще. Изглежда, че и двамата обичат Павловна и всеки ден очаквам да й направят предложение.
— А ти обещаваш ли им богата зестра?
— Ако ме запитат за това, трябва да им обещая — въздъхна руснакът.
— Това може лесно да стане примка за нашата бесилка! Ти Мирович, жертваш себе си заради това момиче. Тя мисли, че наистина е дъщеря на княз. Вече е голяма и може да узнае тайната. Ще ми се да й кажа всичко!
Мирович стисна юмруците си и стана, очите му светнаха и той искаше да се нахвърли на по-слабия от него Жаксон.
— Само да посмееш ти, английско куче, да споменеш една дума и ще те удуша! Спокойствието на това дете не трябва никога да се нарушава. Нека Павловна бъде щастлива и никога не разбере… а ето, че идват. Тихо, Жаксон, отвори бързо вратата, а колкото за пари, бъди спокоен. Ако е необходимо, ще работя денем и нощем, само и само да имаме достатъчно.
Англичанинът се упъти към вратата и я отвори. Той стана изведнъж услужлив и учтив. Павловна влезе, Ева я следваше.
— Нещо си разтревожен, татко — каза тя, — болен ли си?
— Не, мое дете, сънувах лош сън и затова се разтревожих. Щом си при мен, всичко ми мина.
— Разкажи ми съня, аз ще го изтълкувам.
— Добре — каза Мирович и я погледна строго и изпитателно в красивите сини очи. — Сънувах, че сме станали много бедни.
— Сънят ти лесно се тълкува — каза Павловна. — Ако обеднеем, ще наемеш една малка стаичка и аз ще работя за тебе. Мога да плета и да бродирам, ще шия и ще мога да изкарвам достатъчно, за да преживяваме.
— Ти, мило дете, имаш благородно сърце — измърмори Мирович и се обърна, за да скрие сълзите си.
— Майор граф Естерхази — доложи слугата Франк. Черният майор влезе. Той беше облечен в блестяща униформа, по бледото му лице беше избила червенина. Графът поздрави любезно княза. Павловна му подаде ръката си, която той горещо целуна. Когато поздрави с очи Ева, тя погледна пода и се разтрепера.
Графът изпи заедно с Мирович един чай и много интересно забавляваше всички. Той винаги говореше с Павловна и я изпиваше с поглед. Княз Мирович гледаше това доволен.
— Господин барон фон Пикардин — доложи пак Франк, като се усмихна.
Един висок, красив, млад мъж влезе в стаята. Очите му излъчваха младост и свежест. Нежните черти на лицето му показваха благородната кръв, която течеше в жилище му.
