— Прощавай, моя вярна жено, целуни ме за последен път и тогава върви, обична моя Херманса. Не искам онзи зъл човек да се наслаждава на мъките от раздялата ни. Прощавай, Херманса!
Херманса излезе от затвора и пое с Черния майор към двора. Стигнаха до голямата врата на тъмницата, Естерхази потропа и стражата му отвори.
Един закрит файтон чакаше на ъгъла. Естерхази свирна и той се приближи. Графът отвори вратичката и понечи да помогне на Херманса при качването. Младата жена не пое ръката, която се бе протегнала към нея, качи се бързо във файтона и седна в ъгъла, като спусна гъстия воал на лицето си.
През това време майорът разговаряше тихо с кочияша, а после извика силно:
— Разбрахте ли? Ще ни закарате в къщата на военния министър и ще спрете при малката врата на двореца.
Естерхази се качи във файтона. Той не седна до Херманса, както си мислеше тя, а срещу нея.
Файтонът се понесе из тъмните улици на Париж. През целия път те не продумаха. Херманса седеше в ъгъла и мълчеше, а Естерхази обмисляше нещо.
Спряха след половин час. Майорът се обърна към жената на капитан Драйфус и каза:
— Необходимо е да ме почакате малко, госпожо, понеже ще помоля военния министър да ме приеме на аудиенция, въпреки че вече е толкова късно. Надявам се, че няма да напуснете файтона. В противен случай утре ще бъдете арестувана.
— Никакво престъпление не съм направила и нямам причина да бягам — отвърна гордо Херманса.
Естерхази слезе от файтона и влезе в къщата, чиято врата се отвори автоматически.
Кочияшът също слезе от файтона и застана пред него. Херманса не се съмняваше, че на този човек беше заповядано да я пази.
Младата жена много се развълнува при мисълта, че скоро ще се яви пред военния министър. Сега трябваше да се реши съдбата на нейния мъж. Тя трябваше да употреби всички средства: молби, сълзи и отчаяние, само и само да умилостиви всесилния министър.
Вратата на файтона се отвори, Естерхази подаде ръка на Херманса, за да й помогне да слезе, но тя я отблъсна и слезе сама на тротоара. Майорът я заведе в един коридор, който се осветяваше от малък полилей и после се качиха на първия етаж. Влязоха в елегантно мебелирана стая. Стените и прозорците бяха покрити с турски килими и завеси, мебели в източен стил бяха подредени из стаята, а най-голямо впечатление правеше голямото легло, обшито със сърма, до което на масичката стоеше наргиле. Чудесни картини украсяваха стените. Когато ги видя, Херманса се изчерви, защото изобразяваха само голи тела и любовни сцени на Зевс.
— Тук ли живее военният министър? — запита тя, като се огледа в стаята.
Естерхази съблече бързо шинела си, свали шапката си, разпаса сабята и захвърли всичко това в един ъгъл. След това се обърна към младата жена и я изгледа с поглед, от който тя се разтрепера. Питам повторно — каза тя разтреперана, — това ли е домът на военния министър?
— Не, госпожо — отвърна майорът, като се смееше. — Вие сте в моята спалня.
Херманса изпищя, като ту почервеняваше, ту ставаше бледа и за да не падне, трябваше да се хване за един стол.
— Вие сте ме излъгали, нещастнико — извика тя разгневена. — Вие сте ме хванали в мрежата си, недостойни страхливецо! За вас нищо не е свято — нито нещастието на една отчаяна жена, нито пък съдбата на една крайно изтерзана майка!
— Херманса, слушайте ме — каза Естерхази, като постави в джоба си ключа от вратата, — вие сте в моите ръце и трябва да ми се подчинявате, иначе никога няма да видите вече нито мъжа си, нито детето си.
Херманса вдигна воала от лицето си и отправи поглед, пълен с ненавист към черния майор.
— Вашите желания, граф Естерхази, са ми неизвестни — промълви тя разтреперано, — аз не ще ви се покоря каквито и да са те. Ако не искате подът ви да се обагри от моята кръв, отворете вратата и ме освободете.
Майорът се приближи към нея. Той впи страстно очи в нейните, сърцето му се разтуптя и с развълнуван глас изрече:
— Твоята красота, Херманса, винаги ме е пленявала и много пъти съм искал да те прегърна и да те притисна с любов до гърдите си. Но за съжаление бях приятел на твоя съпруг и това ме въздържаше да изпълня желанието си. Сега Драйфус е мой неприятел, както и на цяла Франция. Доведох те в моята къща, за да ти покажа любовта си. С цялото си сърце, чувства и душа те желая… Сега си в ръцете ми и ще съм голям глупак, ако не използвам щастието, което ми се предоставя.
Херманса затвори очи, за да не срещне неговия страшен погледа, като се отдалечаваше полека и дойде до заключената врата. Тя почувства тялото на високия мъж с черната брада толкова близо до себе си, че чу ударите на сърцето му и почувства неговите колене да се допират до нейните.
— Оставете ме — изплака тя, — смилете се над детето ми, ако не зачитате честта на една жена, която обича само своя съпруг и която се възмущава от изкусителите.
— Мъжът, когото обичаш, не заслужава твоята любов — каза тихо Естерхази на ухото й, — Той ти е изневерявал хиляди пъти, той ти е изневерявал с друга, а ти си останала непорочна, докато той лежеше в краката на едно улично момиче.
Херманса отблъсна с двете си ръце клеветника.
— Лъжеш — извика тя. — Драйфус ми е бил верен. Както вярвам в Бога, така вярвам в него.
Хубавата жена се изправи гордо като разгневена богиня пред черния майор. Красотата й още повече палеше желанията на този развратник.
Смях задави гърлото му.
— Ще ти кажа, Херманса, как се казва любовницата на твоя мъж.
— Млъкнете, не искам нищо да чувам, вие лъжете!
— Любовницата на вашия мъж се казва Клаудина Лорет. Тя е циркова артистка и от любовта им се роди дете.
Херманса се свлече като ударена от гръм на пода.
— Ти даваш, Боже, още сила на този подлец да говори — извика тя измъчена и отчаяна. — Нека онемее този език, който изрича такива лъжи и опетнява честта на един човек и на цялата му фамилия!
— Желаеш ли да ти го докажа? Ще ти донеса доказателство. Имам няколко писма, които твоят мъж е писал на любовницата си.
— Ти, навярно, си ги фалшифицирал и ще ги накъсам… ще ги стъпча с крака…
— Трябва да ми вярваш — извика Естерхази е разтреперани устни, като протегна ръцете си към нея. — Искам да ми вярваш, а него да презираш! Ти си сега моя и ще вършиш това, което аз искам.
Естерхази стисна здраво безпомощната жена и я притисна към себе си. Майорът прегърна стройното й тяло и го притисна толкова силно към гърдите си, че тя извика отчаяно. Щеше за малко да я удуши в прегръдките си.
— Целуни ме — извика той, аз няма да се уморя да те целувам.
Двамата се сборичкаха. Устните на майора търсеха нейните и както змията се увива около жертвата си, за да строши костите й, тъй и неговите ръце силно стискаха тялото на беззащитната жена.
Графът успя да й свали воала и шапката, целувайки красивата й черна коса. Тогава отчаянието и страхът дадоха на слабата жена неочаквана сила. Тя се бореше отчаяно за своята чест.
— Ще се хвърля през прозореца — извика Херманса и блъсна майора с все сила. — Нека моята кръв падне върху тебе, зли човече!
Жената се втурна към близкия прозорец, за да изпълни страшното си намерение, но преди да стигне, ръцете на майора я сграбчиха и той я повлече към леглото.
Херманса успя да се отърве още веднъж от неприятеля си. В тази минута й дойде една мисъл, която й даде надежда за избавление. Младата жена се втурна към ъгъла на стаята, където се намираше шашката на майора. Тя извади сабята от ножницата и я завъртя над главата му.
— Развратнико, само да посмееш да дойдеш до мене — извика Херманса със светнали очи. — Сега имам оръжие, с което мога да защитавам честта си. Ако не сполуча да пробода подлото ти сърце, върхът на тази сабя ще се забие в моите гърди.
Думите й се сториха забавни на майора и той се изсмя:
