— Стойте в кабинета си — каза тя, — хората са лоши, ще ви видят и ще ви наклеветят пред началството. Сама ще намеря пътя.
Нещастната жена излезе и заслиза по стълбите. После зави надясно и стигна до дългия и тъмен коридор, който водеше към вратата на мрачната тъмница. Болка свиваше сърцето й. Вървеше към свободата, към живота, а нейният мъж, когото толкова много обичаше, бащата на нейното дете, трябваше да остане в затвора, невинен в мрачната подземна тъмница.
Изведнъж Херманса се вкамени на мястото си. Една човешка фигура се яви зад стълбовете. Две нежни ръце я прегърнаха и един мил глас й прошепна на ухото:
— Не, клета госпожо, вие няма да си отидете, без да видите мъжа си. Оставете на мене, аз ще ви заведа тази нощ при затворника.
— Марион — извика Херманса уплашена. — Вие ли ми обещавате това! Вашите думи са най-голямото щастие и утеха за мене на света. Страхувам се, обаче, че не можете да изпълните обещанието и само ще се изложите на опасност.
— Имам чудесен план — каза тя тихо. — С положителност тази нощ ще идем двете в тъмницата при нещастния ви мъж. Аз ви се заклевам, че ще го видите! Сега трябва да се махнем оттук. Елате с мене в моята спалня, там ще се скриете, докато дойде времето ни.
Херманса се съгласи и дъщерята на майора я поведе със себе си. Мисълта, че скоро ще види обичния си мъж я ободри и съживи съкрушеното й сърце. Нещастната все още не вярваше, че Марион ще успее да изпълни обещанието си, но се надяваше.
Двете жени се върнаха през малката вратичка. Марион преведе Херманса по стълбите и отвори вратата на една малка, но добре наредена стая.
— Седнете — каза Марион на Херманса. — Тук сте на сигурно място. Никой освен мене не влиза тук, ако не съм болна.
— Как да ви благодаря? — изрече Херманса. — Вие сте ми като сестра!
— Щях да бъда много щастлива, ако бяхте моя сестра — прошепна печално момичето. — Тогава черният мъж нямаше да има тази сила над мене и аз нямаше да съм му робиня. Щях да бъда господарка на волята си и щях да бъда щастлива. Днес се чувствам по-добре отколкото вчера. Колко искам винаги да е така!
Бедното момиче стисна ръцете на Херманса и й каза, че трябва да се въоръжи с търпение, защото могат да изминат много часове, докато се върне.
Майор Форцинети се прибра в жилището си късно. Беше уморен и неразположен, не му се ядеше. Поиска да изпие само чаша чай и после да си легне.
Госпожа Берже му донесе чая и после отиде в стаята си.
— Идете и си починете, майко — каза Марион на старата, — аз ще отида при баща си и ще се погрижа за него.
Майорът гледаше с възхищение красивата си дъщеря. Момичето донесе захар, няколко парченца лимон и приготви чая. После отиде в другата стая и се върна с пълна чаша при баща си.
Форцинети стисна сърдечно ръката на дъщеря си и й благодари за услугата. После благодари и на Бога за оздравяването на любимото му дете.
— Направете, Жирардин, обиколката из затвора и после съобщете дали всичко е в ред. В два часа аз ще обиколя килията на капитана. Как намерихте затворника, когато бяхте последния път при него?
— Занесох му вечерята в шест часа — каза сержантът. — Той изяде само няколко лъжици супа и няколко хапки хляб. Вие знаете, че шест дена наред той е лудувал и викал, сега обаче вече не може, лежи по цял ден на леглото си и бълнува.
— Как е убиецът Равелак? — запита майорът.
— Много добре, господин майор. Станал е кротък като гълъб.
— Добре, Жирардин, можете да си отивате, но ми донесете ключа, искам да си легна.
Сержантът се обърна по военно му и излезе, а след двадесет минути се върна.
— Всичко е в ред, господин майор — докладва той на началника си.
Форцинети взе ключа от надзирателя и го постави пак в джоба на дрехите си.
След малко майорът стана от масата, целуна любимата си дъщеря, поръча й да си легне рано и отиде в спалнята си. Съблече се, скри ключа под възглавницата и си легна.
Марион остана още един час на канапето. Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в тавана, като че виждаше някакви видения там.
Изведнъж момичето стана и угаси лампата.
Беше тихо.
Марион се упъти към вратата на спалнята и се ослуша. Майорът спеше толкова дълбоко, че хъркането му се чуваше в другата стая.
Момичето отвори полека вратата и се приближи към леглото на баща си. Тя добре знаеше къде да стъпи, тъмнината не й пречеше. Марион се спря, пъхна ръката си под възглавницата на спящия и измъкна ключа. После извади от джоба си друг и го постави под възглавницата на баща си, така че ако той се събуди и потърси ключа, да не разбере нищо.
Като се увери, че баща й все пак спи, тя излезе от стаята и отиде при Херманса, която я чакаше с нетърпение.
Марион влезе в стаята и показа ключа на приятелката си.
— Виждаш ли, удържах думата си — каза тя тихо. — Най-страшното мина. Магическото желязо, което ще ни отвори тъмницата на твоя мъж, се намира в ръцете ми.
Херманса едва се въздържа да не извика от радост. Едри сълзи бликнаха на очите й, тя се наведе и целуна ръцете на момичето.
— Часът е единадесет и половина — каза то, — до един часа можеш да останеш при мъжа си, повече не е възможно, защото баща ми в два часа ще отиде да обиколи затвора.
Двете жени се упътиха тихо през двора към тъмницата. Марион отключи железните врати със специалния ключ, който бе взела от писалището на баща си, и тръгнаха с приятелката си към ужасното подземие.
Най-после жените стигнаха до втората желязна врата. Марион я отвори с откраднатия ключ, запали една восъчна свещ и освети подземието.
Мисълта, че скоро ще види мъжа си и ще може да се хвърли в прегръдките му, утеши Херманса и надви над отвращението й и тя смело и без страх пристъпи в мрака.
— Не се страхувай — прошепна Марион. — Ще заключа вратата и в един часа ще дойда да те взема.
— Благодаря ти горещо, мой добър ангел — каза й Херманса и не се уплаши, когато зад нея се затвори вратата. Марион заключи два пъти и изчезна.
Нещастният затворник беше още буден. Беше опрял глава на ръцете си и седеше на леглото, осветен от бледен лунен лъч. Той мислеше за Херманса и за малкия Андре. Навярно тя не е заспала още, може би стои до леглото на детето и се моли на Бога…
— Херманса — прошепна затворникът със сълзи на очи, — моя любима жена, аз мечтаех за съвсем друг живот. Мечтаех за оная висота, на която само един между милионите може да се покачи. Исках да спечеля слава и да споделя с тебе щастието си, но уви, един удар бе достатъчен, за да ме хвърли в най-тъмните дълбини на нещастието. Сега съвсем сама, изоставена живееш в запустелия ни дом. Моето дете е сираче, името ни е опозорено и потопено в калта. Имотът ми е застрашен.
Той рошеше отчаяно русите си коси.
— Трябва да охкам като най-зъл престъпник. Затвориха ме като бясно куче в желязна клетка. Плъховете и другите животинки са мои другари. Единственото нещо, което виждам от света, са мрачните вълни на Сена, които се бият о прозореца ми!
Нещастният мъж стана, втурна се към жалкия прозорец и с неизказано отчаяние се опита да разклати желязната решетка, която го отделяше от свободата.
— Боже — извика той и погледна печално нагоре. — Велики Боже, ти знаеш, че съм невинен, че хората сториха голяма неправда над мен. Докажи ми, че си справедлив, че си истински Бог. Ти даде сила на Самсон да събори стълбата на храма, дай и на мене тази сила да строша стените на тази ужасна тъмница.
