Алфред Драйфус застина от ужас, като видя в какво свърталище на разврат и порок живееше Клаудина. Но преди да изкаже учудването си, тя го хвана за ръката и го помъкна по един мрачен коридор. Нещастницата направи няколко крачки и се спря пред ниска врата. Отвори я.
— Обични ми сине, сърце мое, ето ме — каза тя и разтвори ръцете си, сякаш искаше да се хвърли в прегръдките на детето си. — Алфред, дете мое, дойдох с татко ти — поздрави го, той ни носи помощ и утеха и ти ще оздравееш!
С един поглед Драйфус огледа голата стая. Човекът, който бе свикнал на охолство и разкош, се потресе, като видя мизерното жилище на някогашната си любовница. Малка очукана лампа осветяваше голата стая. Мебелите бяха няколко счупени столове, една стара маса, крив долап и две стари легла.
Когато влязоха в стаята, една дебела, грозна жена стана от счупения стол, на който бе седнала до леглото на детето:
— Най-после си дойдохте — каза тя с груб глас и протегна ръцете си, сякаш искаше да попречи на майката да се доближи до детето си. — Бъдете силна, трябва да ви съобщя нещо страшно.
— Детето ми — извика Клаудина и толкова силно се разтрепера, че Драйфус трябваше да я задържи. — Майко Казот, съжалете ме и ми кажете какво се е случило!
— То е мъртво — отвърна старата студено и безучастно сви рамене. После излезе и остави капитана сам с нещастната майка.
Колкото силни бяха омразата и любовта на жената с черните къдрави коси, толкова страшна беше и болката й. Тя нададе сърцераздирателен писък и се строполи до леглото на мъртвото си дете. Драйфус понечи да й каже нещо утешително, след това се наведе над нея. Клаудина хвана здраво ръцете му и го застави да я гледа право в очите, докато се надигаше бавно.
— Неверни ми мъжо — каза тя с дрезгав глас и бледо лице, — тук лежи една от твоите жертви, желаеш ли да умре и другата?
— Клаудина, кълна ти се, обещавам ти…
Тя не му позволи да довърши фразата си, а впи светналите си очи в неговите.
— Капитан Алфред Драйфус, говори ти жената, която те е обичала силно и безгранично, и която още те обича. Ела с мене, нека погребем нашето дете и да заминем оттук, от този град. Да отидем далече, в друга страна — ако искаш и в най-затънтения край, само ела с мене. Остави името си и богатството си на жена си. Бъди мой и ела с мен!
Никога дотогава Клаудина не му се бе виждала тъй красива, тъй прекрасна, както в тази минута. Очите й издаваха нетърпеливо желание. Красивите й форми се очертаваха. Хубавата жена облегна чудната си къдрава глава на рамото му и горещият й дъх го замая.
Капитанът със сила се освободи от красивата изкусителка.
— Прощавай завинаги — каза той. — Жена ми и детето ми ме очакват, тяхната любов е най-скъпият ми дар. Засега вземи тази кесия, а утре брат ми Матийо ще дойде при теб и ще ти отговори за бъдещето ти. А мен не ще ме видиш вече никога.
Капитанът избяга от стаята, сякаш някой го гонеше. Но не беше прескочил още прага на вратата, когато кесията с парите се търколи пред краката му.
Глух стон се изтръгна от гърлото на нещастната жена, а след него се дочу:
— Капитан Драйфус, твоята присъда е подписана.
Грехът, който стори над мене и детето ми, ще се върне десетократно и над тебе, над жена ти, над детето ти и над цялото ти семейство. Името Драйфус ще се презира от цяла Франция. Твоето щастие и богатство ще изчезнат, а ти ще пъшкаш през целия си живот в тежки окови. Пред мъртвото тяло на детето ни се заклевам, че по най-страшен начин ще си отмъстя. С едната си ръка затварям изстиналите очи на детето ти, а другата вдигам към небето и те проклинам:,нека нещастие, позор и срам те преследват — тебе и целия ти род!
Младият офицер остана на прага, скован от ужас. Очите му се впиха в страшната жена, която стоеше до мъртвото тяло на детето, трепереща и с вдигнати ръце. Тялото му се разтърси, косата му настръхна, студена пот обля челото му. Той насила се отвърна от злокобното зрелище и се впусна в бяг през коридора към улицата. Зад него се чу демонски смях и после всичко затихна.
Като остана сама, Клаудина отиде към единия ъгъл на стаята. Коленичи и вдигна с разтреперани ръце една четвъртита дъска на пода. В дупката се намираше пакетче, свързано с червена връв, пълно с писма.
Жената се смееше като луда и непрестанно клатеше черните си къдри, а пръстите й конвулсивно обръщаха писмата. Изведнъж тя издаде дрезгав писък. Дали този вик бе знак на радост, на омраза или на отмъщението й? Сърцето на обидената жена е неизмеримо като океан. Тя държеше записка в ръката си. На записката се виждаха само няколко реда, написани с мъжки почерк. Обезумялата жена държеше здраво късчето хартия и го гледаше с горещите си очи с такова възхищение, като че ли беше някаква скъпоценност.
— Лукавото писмо — каза тихо, — това, което написа някога на шега, ще стане за него сега страшна примка. Щом прибавя още няколко думи, цялото съдържание ще се измени и ще се изтълкува зле. Ти ми обещаваш злато! Тази преписка ще ми послужи за това, което ми е най-ценно на света — отмъщението, а и за злато в изобилие!
Клаудина стана, обърна се и видя майка Казот.
Старата се подсмихваше тайно и потриваше ръце.
— Човекът е тук — каза тя на Клаудина. — Чака те от два часа в моята стая. Надявам се, че днес не е дошъл напразно.
На устните на Клаудина изникна усмивка, гърдите й се повдигнаха високо и тя въздъхна дълбоко.
— Не и днес — каза тя с хриплив глас. — Ти си права, жено, днес човекът не трябва да си отиде с празни ръце, той трябва да получи желаното.
— Следвай ме тогава! Ти знаеш, че непознатият не желае да си покаже лицето и трябва да говориш с него на тъмно.
— Все едно ми е, където и да е, Казот, отведи ме. Хазайката намигна лукаво и с Клаудина напуснаха стаята, където лежеше мъртвото дете и заслизаха по стълбите.
Казот отвори една врата, която Клаудина не бе виждала дотогава, и влезе в един мрачен коридор. Там бе толкова тъмно, че младата жена не можеше да види ръката дори пред очите си. Но старата я повлече със себе си, вдигна една завеса на края на коридора и се намериха в малко кътче, където прозорците бяха толкова затулени, че светлина не може да проникне.
Клаудина видя пред себе си висока мъжка фигура.
— Остави ни сами — каза повелително един висок глас.
Казот веднага се подчини. Дебелата стара жена излезе бързо от стаята.
— Госпожо, имате ли записката, написана от капитан Драйфус? — запита същият глас.
— Да, имам я. Ето я в ръката ми.
— Желаете ли да ми я продадете за 100 000 франка? Аз държа чека в ръката си, който ще ви се изплати веднага от английската банка.
— Готова съм на тази сделка — каза съвсем тихо бледата жена, — но при едно условие — да ми отговорите само на един въпрос!
— Готов съм да ви отговоря, кажете какво искате?
— Уверен ли сте, че този удар ще унищожи напълно ненаситния? Ще се отърве ли от примката, която желаете да сложите на врата му.
Странникът се изсмя.
— Ударът ще бъде толкова силен, че ще съсипе изведнъж капитана — каза той. — Не се страхувайте, госпожо, името Драйфус ще изчезне от списъка на живите!
В същото време една силна ръка хвана рамото на Клаудина и тя почувства как едно брадато лице се допря до ухото й. Странният човек й пошепна няколко думи.
— Така ли? До живот? — извика тя. — Вземете тогава записката, вземете я. — И тя подаде на непознатия записката, която преди малко с радост бе извадила от пакетчето.
Един лъч от скрито фенерче освети след думите й тъмната стая. Светлината обходи хартията за секунди и така бързо угасна, както и се появи.
