— И двете момичета са работнички във фабриката на „Бернард и синове“.
— Благодаря ви, господин Гилето. Можете ли да ми кажете името на това момиче?
— Знам само собственото й име.
— Как се казва?
— Павловна!
— Тя е — извика Алиса Тери радостна, — намерих я!
Матийо разбра, че това е същото момиче, което госпожа Фон Ла Бриер търсеше от няколко години безуспешно. Той повика Алфонсо настрана и го помоли да си отиде, тъй като имал да говори нещо много важно с дамата. Колкото до хубавата картина, да я счита за продадена, а за цената нямало никакви проблеми. Младият художник изненадан, но и радостен, че ще получи добра награда за рисунката, напусна къщата на Драйфус.
Едва бяха останали сами и американката извика радостна:
— Колко щастлива ще бъде госпожа Фон Ла Бриер, когато й върна изгубената дъщеря. Това трябва да стане още днес! Този път не ще ми избяга. Значи нещастната Павловна е станала работничка!
— Да — промълви Матийо, — с това показва, че има твърда воля и че предпочита тежката и честна работа, отколкото лесното и безчестно съществуване.
— Позната ли ви е фирмата „Бернард и синове“, където работи Павловна?
— Много добре ми е позната. Тя е стара, почтена фирма и ще бъде такава, докато е жив старият Бернард.
— Нима има и млад Бернард?
— Те са двама сина, но младият Леон е чифликчия, добра и честна душа, а по-големият е Марсел.
— Какъв е той? — запита американката.
— Марсел ще съсипе фирмата на баща си. Той играе на борсата и е известен като развратник. Човекът има красива жена и въпреки това си има и държанки, с които пропилява много пари.
Алиса трепна.
— При такъв човек ли се намира хубавата Павловна? — възкликна американката. — Господин Драйфус, трябва да бързаме и да отървем това момиче от ръцете на този нехранимайко. Това трябва да направим заради любовта на госпожа Ла Бриер.
— Възможно е момичето да не е вече във фабриката на „Бернард и синове“ — промълви Матийо замислен — и това ще го узнаем сега.
Драйфус помоли Алиса да го последва. Влязоха в съседната стая, където беше кабинетът на Матийо. Там имаше телефон. Той помоли най-близката телефонна станция да го свърже с фабриката на „Бернард и синове“.
— При вас работи ли млада рускиня на име Павловна — запита Матийо, като му казаха, че телефонът му е свързан с фабриката.
— Тя работеше тук — отговориха му, — но от няколко дни е преместена в магазина на улица „Опера“.
— Самият господин Марсел Бернард ли говори с мен?
— Не, с вас говори счетоводителят. Нашият шеф също се намира в магазина на улица „Опера“.
— Благодаря ви.
Алиса чу този кратък разговор и се отстрани развълнувана от апарата.
— Господин Матийо, започнахте ли да разбирате?
— запита американката.
— Нищо не мога да заключа от този разговор.
— Аз разбрах много — каза детективката. — Господин Драйфус, моля ви, изслушайте за миг моето предположение. Красивата Павловна е работила във фабриката на „Бернард и синове“. Там я видял развратникът Марсел и я взел в своя магазин на улица „Опера“, за да е до него.
— Ах, госпожице Тери, вие имате право, аз просто се учудвам на силната ви интуиция. Какво трябва да се стори?
— Ще вземем файтон и ще отидем веднага в магазина на улица „Опера“.
— Добре, нека не губим време. Колкото по-скоро отдалечим момичето от този развратник, толкова по- добре.
След няколко минути Матийо и Алиса бяха наели файтон и се отправиха към улица „Опера“.
Матийо погледна часовника си — беше два без десет. След седем минути файтонът спря пред къщата, в която се намираше златарският магазин. По кристалните витрини блестяха множество елмази и други златни и сребърни предмети и украшения.
Матийо и Алиса слязоха от файтона и влязоха в магазина. Към тях се приближи изящно облечен продавач.
— С какво мога да ви услужа? — попита той учтиво.
— Искаме да поговорим с една госпожица, която работи в магазина.
— Коя е тя?
— Казва се госпожица Павловна.
— Ах, госпожица Павловна Мирович — повтори продавачът и се огледа. — Както изглежда, не е тук. Може би е в кантората.
— Не, госпожица Павловна излезе — обади се една от продавачките, която по време на разговора се намираше наблизо.
— Излезе? — запита Алиса.
— Съвсем сигурно — отговори продавачката учтиво, — тъй като госпожицата ме питаше как по-скоро може да отиде на улица „Наполеон“ 57.
Щом продавачката изрече улицата и номера, Матийо и Алиса толкова се сепнаха, сякаш до тях бе паднала мълния.
Продавачката учудена попита колегата си:
— Господарят не я ли изпрати със сбирка от пръстени при госпожа Легуве, която желаела да ги види?
— Не зная — отговори продавачът, клатейки глава.
— Навярно се заблуждавате, госпожице, защото всички поръчки минават през моите ръце. Такова име не мога да си спомня.
Матийо и Алиса се спогледаха въпросително.
— Господин Марсел Бернард в кантората си ли е?
— попита Драйфус.
— Там трябва да е.
— Имайте любезността да му съобщите, че желая да се срещна с него. Вземете тази картичка. Казвам се Матийо Драйфус.
— О, веднага ви познах, господин Драйфус — каза любезно продавачът, — нашата фирма има честта да ви смята за свой клиент, нали?
Продавачът се поклони и изчезна, отивайки към кантората на господаря си. След минута се върна.
— Жалко, ала господин Марсел Бернард не е в кантората. Излязъл е по работа и то през задната врата, тъй като не сме го видели.
— Много ви благодаря. Друг път ще ви посетя пак. Продавачът ги съпроводи до изхода и им отвори вратата.
Когато Матийо и Алиса излязоха на улицата, ги обзе една и съща мисъл. И двамата казаха едновременно:
— При госпожа Легуве.
Матийо помогна на Алиса да се качи на файтона и нареди на файтонджията:
— Бързо на улица „Наполеон“ № 57. Ще получиш хубаво възнаграждение, ако за пет минути ни откараш там.
Файтонът вървеше бързо, изглежда, файтонджията не искаше да се лиши от обещаното възнаграждение и не жалеше конете.
В това време Алиса отвори своята малка чантичка от крокодилска кожа, надзърна вътре и извика:
