океана…
Засега, обаче, Роберт, се намираше още в началото на своите планове и макар че не бе навършил и десет години, добре разбираше, че трябва да преодолее една голяма трудност. По какъв начин можеше да стигне в Хавър, той, момчето, което не притежаваше нито сантим и не можеше да си купи билет!
Роберт се разхождаше край елегантния влак и гледаше завистливо всеки пътник, който можеше да седне спокойно в някое от кадифените купета. Особен интерес възбуди у него грамадният локомотив, готов да отнесе влака в мрака на нощта. Машинистът и огнярят стояха до машината, разговаряха и пушеха спокойно пурите си, понеже бяха свършили приготовленията за пътуването.
— Елате — рече машинистът на огняря, — да отидем да изпием бързо по чашка вино. През нощта ще бъде може би студено, а в такъв случай е по-добре човек да е пил нещо, което затопля тялото.
Огнярят не чака да го поканят повторно и тръгна след шефа си, който го заведе в ресторанта. В този момент на момчето му хрумна смела идея. Колко ли бе хубаво човек да се вози на локомотива! Това бе навярно рядко удоволствие, което не можеше да се сравнява с обикновеното пътуване в купетата. Нямаше ли начин да си достави това удоволствие? Трябваше само да се скрие в локомотива. Нали току-що бе чул, че бързият влак между Париж и Хавър спира само на една гара? Дотогава едва ли щяха да го открият, а после, когато влакът бъдеше вече на път за Хавър, щеше да бъде късно да свалят смелия пътник и искат, не искат щяха да го доведат до крайната гара.
Едва се бе родила в главата на Роберт тази идея и той вече реши да я изпълни. Огледа се плахо на всички страни — никой не го наблюдаваше. Със светкавична бързина се качи на локомотива. Сега се намираше във вътрешността му и започна да търси подходящо скривалище.
Уви, нямаше нито едно ъгълче, в което можеше да се скрие — нито един шкаф, нито една ограда или нещо друго, зад което да се сгуши и да не го видят изпитателните погледи на машиниста и огняря.
Но ето, там имаше цяла купчина въглища. Тя бе подредена така, че образуваше край стената на локомотива малка кухина, достатъчна обаче, за да побере малкия Роберт. Ако се скриеше в нея, поне щеше да е сигурен, че няма да го намерят в самото начало, преди тръгването на влака.
Роберт се сви и се притаи до неосветената странична стена на локомотива.
Няколко минути по-късно се завърнаха двамата мъже. Те застанаха веднага по местата си.
— Погрижихте ли се за достатъчно въглища? — чу Роберт машиниста да пита огняря. — За да не изпаднем в неловко положение, ще е по-добре да приготвите повече въглища.
Огнярят посочи мълчаливо големия куп.
— Струва ми се, че са достатъчно — кимна машинистът и почеса усмихнат брадата си. — По дяволите, нещо ми се доспа. Не съм свикнал и не биваше да пия преди тръгването на влака. Бързият влак изисква човек да внимава извънредно много и да вижда през мрака какво става по линията…
Роберт чу много добре целия разговор. Той наблюдаваше от скривалището си всичко, което правеха машинистът и огнярят, кои кранове отварят, как изпускат парата, как палят огъня и кои сигнални лампи включват.
Най-сетне удари звънецът. Вратите на купетата се затвориха, началник-гарата даде знак за тръгване, машинистът завъртя една месингова дръжка и влакът потегли.
Пътуването бе прекрасно. Локомотивът бързаше, колелата трещяха, вагоните се носеха и влакът оставяше зад себе си цял облак черен дим, сякаш искаше да бележи пътя към Хавър с летяща огнена змия.
Роберт не чувстваше силния студ, скривалището не му се видя неудобно, никак не му пречеше, че трябва да диша отвратителната миризма на въглищата, а напротив, радваше се, че е тръгнал със светкавична бързина към далечината, към едно богато на приключения и успехи бъдеще. Трябваше само да внимава да не го удари лопатата на огняря, когато вземаше въглища, за да ги захвърли в ненаситната паст на пещта.
Роберт бе много ловък. С леко движение на тялото избягваше всяко нараняване и понеже мърдаше безшумно, не го забеляза нито един от двамата мъже.
— По дяволите, много ми се приспа от това вино — се оплака още веднъж машинистът. — Трябва да поседна малко, за да си почина. Я застанете вие в това време при машината, Густав, линията и без това е свободна и безопасна. Няма нужда да правите друго, освен да гледате през прозорчетата дали няма някоя неочаквана преграда на линията.
Машинистът седна на едно малко столче, което се намираше близо до въглищата, а огнярят застана на неговото място. След кратко време старият човек заспа дълбоко.
Огнярят запали пура и вместо да гледа линията през прозорчето, започна да чете едно писмо, което бе получил навярно от любовницата си. Роберт не можа да удържи повече любопитството си. Много му се искаше да гледа през прозореца бляскавите релси. Нямаше нужда да направи друго, освен да се изправи, да премине през въглищата и желанието му щеше да бъде изпълнено. Всеки друг би се опасявал, да не бъде открит. Осемгодишното дете, обаче, не можа да се въздържи. То излезе тихо, полуизправено, от скривалището си и седейки върху купа въглища, приближи лице към прозорчето. Машинистът спеше, а огнярят му бе обърнал гръб.
Нощта беше ясна, луната светеше и малкият пътник можеше да види линията на доста далечно разстояние. Релсите се извиваха като разтопено сребро в равнината. Роберт не можа да се откъсне от гледката. Внезапно на детското му лице се появи плахо и несигурно изражение. Там, все още доста далече, върху релсите лежеше някакъв тъмен предмет. Дали бе човек, или дърво? Той не можеше още да определи какво е, но едно му бе ясно — щеше да стане ужасна катастрофа, ако локомотивът се сблъска с него. Роберт понечи да извика, но не можа. Искаше да протегне ръка към огняря, но не посмя от страх, че ще го открие и накаже. Влакът се приближаваше със светкавична бързина към тъмното петно, което лежеше върху релсите. В този момент лунната светлина падна върху него и сега вече можеше да се види какво е.
Кръвта на Роберт замръзна в жилите. Върху релсите лежеше жена!
Огнярят сгъна писмото, постави го бавно в джоба си и засвири с уста модерен шлагер. Машинистът спеше дълбоко. Сега, ей сега трябваше да стане страшното! След малкия завой колелетата щяха да прегазят тялото на жената върху релсите.
Роберт вдигна ръка, защото му се струваше, че чува гласа на майка си:
— Направи го, мое момче, поправи греха си!
Детската ръка бе хванала месинговата дръжка, с която машинистът бе задвижил влака при тръгването от Париж. Без съмнение тя спираше влака щом се завъртеше в обратната посока. Роберт я дръпна. За негов голям ужас не му достигнаха силите. Влакът се намираше вече само на сто крачки от нещастницата. Момчето хвана още веднъж месинговата дръжка, този път с двете ръце. Успя да я задвижи и тя се завъртя най-сетне в обратната посока. Чу се оглушително свирене на излизащата от вентилите пара.
Огнярят извика, машинистът скочи, колелата започнаха да пищят — влакът бе спрян. В този момент огнярят се нахвърли върху Роберт и го хвана с две ръце.
— Нещастнико! — извика той на момчето. — Какво направи!? Как попадна в локомотива? Ти си се вмъкнал скришом! Ще бъдеш тежко наказан!
Обезумелият машинист бе вдигнал тежък чук и заплашваше Роберт.
— Ти направи от мене нещастен човек, момче — изстена той. — Не мога да понеса отговорността да спра в открито поле бързия влак. Ще бъда уволнен!
Роберт се разплака.
— Накажете ме, убийте ме, но преди всичко, моля ви се, спасете нещастницата, която лежи пред вас на релсите.
Машинистът се спусна към прозорчето и погледна навън.
— Боже мой! — ахна той и се отдръпна изплашен. — Момчето има право, там, на релсите, лежи жена. Не се изправя, не помръдва, навярно е мъртва.
— Влакът не е минал през нея — извика огнярят. — Нека слезем да видим какво става.
Обслужващите локомотива скочиха на земята. От всички страни се затичаха кондукторите с лампите си. След малко около неподвижната жена се бе образувал цял кръг.
Осветиха лицето й. То бе красиво и бледо, очите затворени.
— Младо момиче — рече машинистът, — сигурно е искало да се самоубие… Боже мой… Тя не е легнала по своя воля върху релсите, а са я сложили, за да бъде убита… Ето… вижте… ръцете и краката й са
