изминал едва десет мили, когато се повреди. Грефин се гневеше, но всичко беше напразно. Параходът трябваше да се върне в пристанището за ремонт. Това именно причини закъснение от цели двадесет и четири часа. Нещастните бегълци бяха се вече зарадвали, че са спасени, но орисницата им явно им беше определила горчива съдба. След като поправиха парахода, Грефин продължи веднага преследването.
Наистина Легуве, Ервин, Одета и Антонина успяха да се изплъзнат, но благородният капитан Драйфус и бедният сакат Мирович попаднаха, в ръцете на тиранина. Двамата нещастници бяха оковани и затворени в хамбара на кораба. Грефин се завърна тържествено в Каена и извести на обитателите на града, че четирима от бегълците са намерили смъртта си в морето, но все пак е сполучил да хване освен убиеца и фалшификатора Григорий Мирович и най-важния затворник, предателя на Франция, разжалвания капитан Драйфус.
Двамата затворници бяха отведени в къщата на губернатора, където за през нощта ги затвориха в мръсна подземна килия. На сутринта дойдоха няколко въоръжени войници и заведоха Драйфус в работния кабинет на губернатора Грефин смяташе да го подложи на строг разпит и после да произнесе присъдата му. Той кимна на войниците да излязат вън и да го оставят насаме със затворника. Губернаторът се приближи до окования капитан и го измери със строг изпитателен поглед от главата до петите. Но Драйфус устоя на този поглед, без да трепне.
— Виждате — започна Грефин, — че вашите глупави бълнувания за свобода се осуетиха и че се намирате пак в моя власт. При това трябва да ви уверя, че няма да успеете да измамите нашата бдителност. Освен това знаете твърде добре, Алфред Драйфус, че поради бягството си заслужавате наказание, видът на което ще зависи напълно от вас. Кажете ми, помогнаха ли ви надзирателите при бягството?
— Господин губернатор — отвърна Драйфус без колебание, — ще ви кажа самата истина. Никой от надзирателите не е имал пръст в нашето бягство: Те не са и помисляли дори за подобно нещо.
— А Мурильо?
— И през ум дори не му е идвало.
— Лъжа — изръмжа гневно Грефин. — Доверих се на Мурильо, но подлецът ме измами. Не беше ли Одета, дъщерята на доставчика Панталон, която носеше на вас, предатели, оръжия, барут, сечива и други неща? А тази уличница беше годеница на Мурильо и само с негово позволение можеше да посещава Дяволския остров. Драйфус, вашите роднини са подкупили този испанец и това ми е ясно като бял ден.
— Господин губернатор, уверявам ви още веднъж, че Мурильо е невинен.
— Драйфус, вие сте луд — скочи Грефин. — Малко ли ви мъчеше Мурильо? Защо го защитавате? Ако признаете, можете да разчитате на моята милост. Трябва да се докаже, че някой от чиновниците ми има пръст в тая работа, иначе в Париж няма да повярват на моето донесение. Разбирате ли ме? Принуден съм да обвиня някого от чиновниците, че ви е помагал при бягството. Драйфус, нуждая се от вашето свидетелство. Ще свидетелствате ли против Мурильо? Капитанът поклати глава.
— Наистина — каза той, — Мурильо се отнася зверски със затворниците, той ни е мъчил, изтезавал ни е, създавал ни е невероятни притеснения, но все пак никога няма да се реша на такова долно отмъщение — да обвиня невинен човек. Господин губернатор, още веднъж ви казвам, че нито Мурильо, нито пък другите надзиратели знаеха нещо за нашето бягство.
Грефин сви рамене и се отправи към писалищната маса.
— Драйфус, всеки спи така, както си постила. Това ще знаете от опит… Сега искам да ви питам друго нещо. Вие ми казахте, че вашите другари се хвърлили в морето. Поддържате ли още това твърдение?
— Да. Легуве, Ервин, Одета и младият Антонио предпочетоха смъртта пред пленничеството.
— Безсрамна лъжа — кипна губернаторът. — Капитанът на един търговски кораб ми докладва днес, че хората му съгледали близо до сушата малка лодка, в която навярно се намирали другарите ви. Тъй като корабът беше френски, веднага се спуснал да преследва бегълците, но не успели да ги настигнат. Клетниците слезли на брега, оставили лодката и избягали.
Капитанът вдигна окованите си ръце и радостно възкликна:
— О, милостиви Боже. Благодаря ти за това съобщение! Милите ми приятели са се избавили. Горките, поне те се освободиха от Дяволския остров.
Губернаторът се усмихна злобно и продължи:
— Както виждам, вие смятате другарите си за избавени. Но това е измама и нищо повече. Обожаваните ви приятели са намерили, по всяка вероятност, отдавна смъртта си. Моряците на търговския кораб, насърчени от обещанието, че ще получат голяма награда, ако хванат бегълците, се спуснали подир приятелите ви, обсипали ги с град от куршуми и им отнели провизиите и оръжията. Сега ще ви стане ясно, че другарите ви ще загинат от глад и жажда или пък ще бъдат разкъсани от дивите зверове. Е, Драйфус, радвате ли се още за свободата на другарите си?
— Да, хиляди пъти да — извика капитанът с пламнали очи, — завиждам им за щастието, че са се избавили рт неправдите на тоя свят.
— Бихте ли били благодарен, ако заповядам да ви умъртвят? — запита насмешливо Грефин.
— Господин губернатор, вие нямате власт да направите това. Но ако това е възможно, бих приел смъртта като избавление.
От прага на съседната стая се чу тихо възклицание на учудване. От няколко минути вече вратата беше отворена и на прага й се показа женска фигура. Това беше Милдред, съпругата на губернатора. Погледът й спря върху стройната фигура на окования капитан. Лицето му бе бледо, но изразяваше красота, духовност и смелост — неща, които обикновено пленяват сърцата на жените. Разбира се, остарелият и прегърбен вече Грефин не можеше да се сравни с младия и строен Драйфус. Дали Милдред правеше подобно сравнение? Така поне изглеждаше. Красавицата хвърли бегъл, но презрителен поглед към белокосия губернатор и после изгледа затворника с неприкрито учудване. Когато той призна със страстен огън в гърдите си, че не се страхува от смъртта и я предпочита пред затвора, Милдред не можа да въздържи съчувственото си възклицание. В следния момент обаче, чертите на лицето й се върнаха в изражение на безгрижна гордост, тъй като губернаторът се беше обърнал и идеше към нея.
— А, вие сте тук, мила моя — посрещна я той усмихнат. — Елате по-близо. Погледнете този човек, той ме принуди да замина така ненадейно и да ви оставя сама. Това е разжалваният капитан Драйфус, предателя на Франция. Мисля, че ви говорих вече за него.
— Да, споменахте ми за нещастника — кимна губернаторшата. — Но още преди година бях чела по този въпрос в американските вестници. Драги Грефин, трябва да ви призная, че съотечествениците ми не споделят мненията на французите по това много шумно дело. Американците казват, че френското правосъдие е извършило страшно и подло убийство над капитан Драйфус и че с това цяла Франция се е опозорила.
Губернаторът хвърли бърз осъдителен поглед на съпругата си. Драйфус трепна от радост. Признанието на американката го беше трогнало. Нещастникът погледна благодарствено красивата жена и каза развълнувано:
— Благодаря ви, милостива госпожо, за искреното съчувствие на съотечествениците ви.
Милдред му се усмихна и на капитана се стори, че устните й прошепнаха няколко думи, които, за съжаление, не разбра. Грефин се беше приближил към писалището, наведен над него, та не чу думите на затворника, нито пък успя да забележи пламенния поглед, който съпругата му хвърли към нещастника.
Милдред се върна в съседната стая, а губернаторът позвъни. Ординарецът влезе и отдаде чест.
— Старият Дакоста тука ли е?
— Току-що пристигна, Ваше превъзходителство.
— Доведи го!
След минута вратата се отвори и една необикновена мъжка фигура влезе в стаята.
Той беше дребен човек, с широки рамене и с лице като на куче. Дългите му посивели коси висяха чак под ушите и му придаваха изглед на същински булдог. Човекът с кучешкото лице беше облечен в стар войнишки мундир. Над панталоните му се виждаха високи ботуши, а в ръката си държеше широкопола сламена шапка. Очите му също имаха необикновен вид. Те бяха розови като на албиносите и изглежда, че не бяха свикнали с дневната светлина. Ясните слънчеви лъчи, които проникваха през широкия прозорец, ги бяха уморили дотолкова, че притежателят им беше принуден да ги държи затворени.
— Дакоста, заповядах да ви повикат — каза Грефин на влезлия.
— По дяволите, господин губернаторе — отвърна старецът, който, изглежда, не отбираше много от
