— Излезте навън, Драйфус, само че не бива да се отдалечавате много от къщата.
Храстите изшумоляха. Мъченикът на столетието се показа.
Милостиви Боже! Колко излишно беше предупреждението да не се отдалечава от къщата! Можеше ли това прегърбено и сломено от слабост същество въобще да върви, без да падне! Къде беше красивият млад офицер, който весел и жизнерадостен се разхожда из парижките улици със сресани по най-новата мода тъмни коси и хубави малки мустачки, със страни, зачервени от здраве, с доволна усмивка на уста. Къде беше любимецът на жените, идеалът на момичетата, мъжът, на когото тайно завиждаха другите мъже, защото знаеха, че където минеше, печелеше на своя страна всички сърца! Хлътналите бузи, разрошената коса, угасналият поглед, отслабналото като скелет тяло, прегърбено под тежестта на нещастието, провлечената походка, сивият цвят на лицето — това беше сега Алфред Драйфус!…
Той спря току пред самия плет. Подпря се на тоягата, която един милостив пазач му беше дал. Беше толкова слаб, че едва се държеше на краката си. Сивите дрехи, в които беше облечен, подчертаваха още повече мъртвешката бледост на лицето му. Но очите му светнаха, когато погледът му обхвана безкрайното море.
Вълнението го надви, нещастникът започна да трепери, ръцете му-изпуснаха тоягата, той падна на колене, простря ръце, а от устата му излезе глух глас, който сякаш идеше от гроб:
— Морето… океанът… о, мое любимо море, вълни на моята надежда… най-сетне, най-сетне пак ви виждам! Горещи сълзи бликнаха от очите на нещастния мъченик. Той, на когото бяха отнели и разрушили всичко, се чувстваше щастлив, щом можеше да види необятното море, отвъд което се намираше любимото му отечество.
— Няма ли параходи? — продължи тихо Драйфус. — Няма ли известие от родината, от жена ми, от детето ми? Съвсем ли ме забравиха вече, сам ли останах на този свят, сам в този ад?
Той закри лицето си с ръце и зарида. Даже суровите пазачи се извърнаха. Почувстваха, че тази болка беше толкова голяма, толкова свещена, че не бива да бъде видяна от човешко око.
— Може ли да отида по-близо до брега? — попита смирено Драйфус. — Мили, добри хора, позволете ми, там въздухът е по-хубав, по-свеж, той ще ме ободри, пък и, струва ми се, че съм по-близо до родината, като съм по-близо до водата.
— Добре, идете — отговори Франсоа. — И без това не можете да избягате… От този камънак в морето няма бягане.
— Благодаря ви, благодаря ви! — измърмори Драйфус.
Той се наведе, вдигна тоягата си и продължи към брега. Колко познато му беше всичко на този ужасен остров. Всяка скала, всяка вдлъбнатина, всеки храст, който мъчно беше израснал на тази камениста почва — всичко му беше до втръсване познато! И това синьо небе, което се издигаше над него, това небе, което като че ли напук беше винаги толкова чисто, и това небе беше му вече опротивяло!
От тези ясни висини идеше най-голямата му мъка. Палещото слънце, чиито лъчи изсушаваха тялото му, горещото слънце, което се мъчеше да стопи мозъка му. А поетите възпяват това небесно светило — съчиняват някаква блестяща слънчева кола, която, теглена от огнени коне, се носи тържествено из световните пространства.
А въздухът, горещият гъст въздух, който нещастният затворник от Дяволския остров беше принуден да диша, беше станал непоносим за него! Нещастникът знаеше добре, че всеки ден, през който диша този въздух, поглъща ужасните миазми, които причиняват тропическата треска, от която Драйфус толкова се страхуваше! Страшните бълнувания в трескаво състояние притискаха гърдите му и правеха съществуванието му на сън още по-тежко и по-ужасно, отколкото беше и без това в действителност.
Единственото нещо, което още обичаше, беше морето и то защото в него имаше движение, промяна, не беше онова, застояло еднообразие, което бавно, но сигурно докарва човека до лудост.
Драйфус се запъти към морето. Не срещна никого по пътя си и беше доволен от това. Затворникът отдавна вече се беше отказал да вижда хора, да говори с тях! Предпочиташе да е сам с мъката си. Мина на известно разстояние от малка къща, тъй наречената кухня на острова. Тук се приготвяше храната, която даваха на затворниците. През прозореца излизаше отвратителна миризма на разложена риба и гранива мас.
Повдигна му се. Яденето отдавна вече беше за него мъчение. Всеки път трябваше да се насилва, стомахът му не можеше вече да приема противните ястия, които му се поднасяха по поръчка на княз Галицин — винаги лютиви и пресолени, за да страда затворникът от постоянна жажда. А когато помолеше с треперещ глас за глътка вода, му отговаряха:
— Сега не е време за пиене.
Ако имаше треска, отказваха да му дадат лекарства. Забранено му беше да излиза вън от къщата си даже по естествена нужда, така че дупката, в която живееше, се пълнеше с нечистотии и миризми.
Бялата светлина, която се отразяваше от скалите, беше отслабила очите му. Той беше полуослепял. Десетина пъти беше молил да му дадат очила, но и на тази молба му беше отказано. Колибата му беше пълна с разни гадини. Те го хапеха до кръв и не му позволяваха да спи. Нищо не се правеше за изтребването на тия насекоми, между които често се намираше и опасният южноамерикански скорпион, чието ухапване понякога е смъртоносно. Колко от тези животни беше вече стъпкал Драйфус с краката си!
Когато пък настъпеше дъждовният период и сиви облаци покриеха небето, когато седмици наред непрестанно, денем и нощем, валяха проливни дъждове, тогава Галицин нареждаше да оставят затворника часове навън, тъй като точно тогава губернаторът се сещаше, че трябва да се прави някакъв ремонт на колибата.
Тогава нещастният мъченик биваше измокрен до кости и продължаваше да седи мокър до вечерта, когато измръзнал и треперещ лягаше в колибата.
— Той ще изчезне от само себе си — отговаряше Галицин, когато някой състрадален пазач поискаше разрешение да даде на затворника сухи дрехи.
На Дяволския остров често имаше бури, каквито ние, европейците, не сме в състояние да си представим. Тогава целият хоризонт се превръщаше в море от пламъци, чиито огнени вълни се спускаха към земята. При такива бури Галицин караше да завеждат нещастния Драйфус на една скала край морето. Той смяташе, че светкавиците и гръмотевиците ще уплашат капитана.
Но този жесток човек се лъжеше. Драйфус отдавна беше престанал да се плаши от природните стихии. Той се боеше само от човешката злоба. Когато отвсякъде го заграждаха светкавици и гръмотевици, той простираше ръце и извикваше:
— Велики Боже, аз съм тук и един-единствен гръм може да ме унищожи. Направи ми това благодеяние, изпрати ми такъв гръм и аз ще умра, благославяйки твоето име!
Но такава лека смърт не беше предопределена за нашия нещастен Драйфус. Гръмотевиците разцепваха скалите, но той оставаше невредим…
Трепериш ли, читателю? Ужасен ли си? Желаеш ли да спрем да ти описваме мъките на един човек, който има светото право като всеки друг, като теб, на щастие и радост? Можехме да спрем, ако не съществуваха хора, изобретателни в измислянето на нови мъчения за техните жертви. Драйфус беше попаднал точно в ръцете на такъв човек. През своите безсънни нощи, през свободните си часове, Червеният Галицин мислеше само как да измъчва повече нещастния капитан и още една затворничка, скрита дълбоко в земята зад една каменна стена. Ние познаваме и нея…
Една от най-големите жестокости, които Галицин беше измислил за Драйфус, беше банята. Той дълго беше молил да му позволят да се окъпе в хладните морски вълни. На острова имаше малък залив, където пазачите всеки ден се къпеха и можеха спокойно да плуват, защото дотам не стигаха акулите, тези ужасни морски хиени.
Цели две години отказваха да позволят на Драйфус да се Окъпе. Какво мъчение за един човек, свикнал на чистота, свикнал да се къпе всеки ден. Драйфус се зарадва много, когато му съобщиха, че губернаторът на Френска Гвиана му разрешил да се окъпе. Обаче не го заведоха в оня залив, където се къпеха пазачите, а при една скала, която се спущаше отвесно в морето. Той беше завързан с въже, което минаваше под мишниците му. Трябваше да се съблече и вече беше скочил във водата, защото жадуваше за толкова очакваната баня. Преди да му позволят да се окъпе, обаче, бяха хвърлили големи парчета месо в морето. Не след дълго на повърхността се показаха сиво-черните гърбове на акулите. Тогава стреляха във водата и ги
