трябваше да се подчини. Седна на отсрещната дъска и хвана веслата. Госпожа Буланси загреба въпреки нежеланието си. Малката лодка се плъзна по протежение на брега и после се отдалечи. Двамата рибари стояха хванати за ръце и гледаха след нея, защото утринното слънце вече беше доста високо и се виждаше далече върху бляскавата водна повърхност.
Изведнъж Боше вдигна ръце и ги сложи до устата си, викайки колкото му глас държи:
— Хей, госпожо, госпожо!
Жената направи завой и се приближи малко до брега.
— Има нещо да ми кажете ли? — запита.
— Да, госпожо. Сега си спомням, че тази заран в пристанището пристига голям параход. Параходът „Република“, който идва от Каена. Внимавайте да не попаднете на пътя му, защото вълните, които образува, могат да обърнат лодката.
— Не се безпокойте — успокои го през смях Буланси. — „Република“ няма да ми стори нищо лошо.
Лодката пак заплава навътре. Двамата рибари мълчаливо се върнаха в бедната си къщурка. Боше напълни лулата си, а жената си намери работа при огнището.
Изведнъж и двамата се спогледаха като по даден знак.
— Обзалагам се, че помисли за същото, за което помислих и аз.
— Аз си помислих за жената и за онова дете.
— И аз също. Дявол го взел, този случай ме смущава.
— И мен, Боше.
— Какво мислиш, а?
— Мисля, че тази жена има лоши помисли — отговори Анриета.
Тя се приближи до мъжа си:
— Спомняш ли си, Боше, какво ти казаха някои твои другари за стария?
— А, глупави приказки — отговори рибарят. — Приказки, обикновени за пристанището.
Но жената поклати сериозно глава.
— Ами ако излезе истина, а не празни думи? — отрони замислена. — Ако е вярно, че старият рибар е вършел твърде съмнителни сделки? Говори се, че улеснявал хората, които нарочно идвали отдалече, от Париж, незабелязани от никого да свършат с живота с лодки, специално подготвени за това. Разправят се и още по-тежки работи — че при него са идвали хора не да свършат със собствения си живот, а с чуждия. Не си ли спомняш, че преди няколко години тук, в Хавър, имаше такова дело? Един мъж, който току-що се бе оженил за много богато момиче, което не обичал, наел лодка от стареца и тръгнал с жена си на разходка в морето и никой вече не чу нищо за онази нещастница. Мъжът се върна с лодката почти пълна с вода. Тъй като всички свидетелстваха, че лодката се е пробила, мъжът бе оправдан. Въпреки това, този случай остана неизяснен… Господи, само като си помисля, че тази жена замисля нещо подобно с онова хубаво дете и че ние без да знаем й помогнахме… Не бих намерила спокойствие през целия си живот.
— Всичко това са глупости, жено — отговори Боше, — тя е жена от големия свят.
— На мен не ми хареса. Не забеляза ли белега от рана по лицето й? Как е могла да бъде така ранена?
— Какво ни интересува това? Паднала е или пък е някак си ранена. Но с твоите съмнения ти направи така, че не мога да се порадвам на хубавите бляскави златни монети, които тая заран спечелихме.
Рибарят изтърси лулата си, взе една скъсана мрежа и седна до прозореца да я кърпи. Жената потъна в домашна работа. Измина близо час. После изведнъж вратата се отвори и тежки стъпки се чуха. В същия момент стар войник влезе в стаята на съпрузите Боше, посивял човек, който носеше униформата на фелдфебел. На гърдите му блестяха няколко медала. Навярно беше ветеран, защото се подпираше на тояга и с мъка се държеше на старческите си нозе.
При вида на този човек младата жена весело викна:
— Слава тебе, Господи, че се върна жив и здрав вкъщи, вуйчо Мишонет. Много се безпокоях за теб заради лошото време през тази нощ…
— Бях на сухо, момите — засмя се старият войник, хвърляйки шинела. — Ах, деца, чудесен банкет беше и старите другари страшно се веселиха…. Често трябваше да пия за собственото си здраве. Ама и тук ми се струва, че е имало голяма маса — продължи старият фелдфебел, гледайки сложената маса. — Най-хубавите чаши, новата покривка на масата и приятният аромат на чай… Какво, твой имен ден ли е днес, Анриета, а твоят стар вуйчо не се сети да ти донесе поне едно цвете!
— Не, вуйчо, имахме много странно посещение.
— Вие, посещение?
— Да, дама с дете, идващи от Париж.
И младата жена разправи как някой почукал на вратата ненадейно през нощта, как дошла една дама с едно хубаво русо момче и се помъчила да ангажира лодка за разходка по морето.
— Хубаво русо момче — повтори Мишонет печално, — това ми напомня за моя беден Андре. Нали няколко пъти ви разказах за това. Беше пътувал с мене на балона, оня проклет балон, на когото дължа днес осакатяването си.
Повече от сто пъти Мишонет беше разправял на роднините си тази история с всичките подробности. Но когато сега спомена за нея, жената на рибаря трепна по странен начин. Тя заряза настрана работата и се приближи бързо до сбръчканото лице на стария си вуйчо.
— Но знаеш ли, вуйчо Мишонет — възкликна тя с несигурен глас, — че момчето, което беше тук, се нарича също Андре?…
— Андре! Хиляди дяволи! В цяла Франция има колкото щеш Андре.
Младата жена, обаче, бе обзета внезапно от инстинктивно подозрение. Тя не промени разговора.
— И има руса коса като твоя Андре.
— Много са децата с руси коси.
— Беше на 5–6 годинки.
— Хм… и възрастта като че ли е същата.
— Ах, Господи, сега си спомням — възкликна в същия момент младата жена — имам още едно доказателство. Виждаш ли оня портрет там, вуйчо? Пред този портрет детето се спря и ми каза, че е фелдфебел, после завика, че го познава.
Мишонет подскочи.
Той се заразхожда нервно из стаята, без да каже нито дума, като че ли никога не беше падал от балон и не се е намирал под бърз влак.
— То ме познава — пошушна той с треперещ глас. — Казва се Андре, русо е, на шест годинки е и ме познава. Може би е казал и името ми? Чудно! Да забрави името ми, моето име, което толкова често произнасяше, макар и по детински, изкривено, но да го забрави напълно? Не, не може да бъде моят Андре.
Боше остави веднага мрежата настрана, почеса се по тила, както всеки път, когато му идеше нещо добро наум.
— Господин фелдфебел, може би познаваш онази госпожа, която дойде с детето. Има белег от рана на лицето си.
Мишонет нададе вик. Старецът побледня, коленете му затрепериха, той политна и се хвана за един стол.
— Белег от рана! — изрече мрачно. — Това е оная проклета жена, която открадна детето от балона, а мене поиска да ме хвърли, когато висях почти безчувствен над бездънната пропаст. И тя беше тук? — викна той гръмовито, така че Боше уплашено се дръпна назад. — И й даде лодка? И я остави да отиде с детето в морето? Магаре, животно, знаеш ли каква я свърши!
— Аз казах, че ще стане нещастие — закърши младата жена ръце.
— Нещастие — повтори Боше и смръщи лице.
— Нещастие! — кресна ветеранът, скачайки по земята като разярен слон. — Не нещастие, ви казвам аз, а престъпление, убийство, подло и мръсно, каквото света едва ли ще е виждал. Тази убийца иска да удави детето в морето.
— Господи! И ние й помогнахме в пъкления й замисъл — проплака жената на рибаря.
— Не викай — кресна й Мишонет. — А ти, говедо, не стой с това лице като теле. Трябва да се
