червена мантия. Тази мантия обаче, е заел лично той, Курт Валберг, на барона в „Червената воденица“. Той признава, че е член на посоченото братство и затова естествено е да се намери знакът в джоба на мантията му. Във всеки случай баронът е невинен и съвестта на Курт Валберг го кара да изповяда това тук без всякакъв умисъл. Същевременно обаче, той съобщава на съда, че заминава за Америка и по този начин не може да бъде преследван дори и в Англия.
Така Емил фон Пикардин беше оправдан без да бъде амнистиран или опростяван и придоби отново цялото си конфискувано имущество. След това веднага започнаха приготовленията за сватбата му с Павловна, която намери подслон в къщата на Лучия Натузиус, нейната нова приятелка. Оттук тръгна Емил за църквата и единствените, които ги придружиха, бяха Лучия с полковник Пикар и старият Натузиус.
Лучия и Пикар гледаха с известна завист младата двойка. Те не бяха успели още да се сдобият с документ за импровизирания годеж в пустинята, защото Пикар беше още на служба, докато Пикардин си беше подал оставката. Военните власти временно бяха отказали разрешение за сватбата на Пикар, докато обвиненията, повдигнати срещу него по процеса на Зола, не бъдат обяснени и отхвърлени…
Сватбената церемония беше приключила. В малкия елегантен дворец, който Пикардин беше купил в квартал „Сен Жермен“, предстоеше малко интимно тържество.
Емил помогна на своята обична съпруга да се качи в купето. В същия момент Павловна нададе вик. Трепереща, тя протегна ръка и показа с ужас човека, който стоеше до вратата на църквата. Един окъсан и гърбав тип, човек, който имаше вид на просяк.
— Какво ти е, мила моя? — изплаши се Пикардин и се качи бързо при Павловна.
— Виждаш ли оня мизерник? — промълви младата жена бледа и трепереща.
— Оня гърбав просяк ли? Да, той беше демонът на живота ми.
— Ах, разбирам… той е…
— Гърбавият Питу! — допълни разтреперана Павловна.
— Негодникът! — викна Емил фон Пикардин. — Значи този е, който те преследва, измъчва и бе причината да бъдеш арестувана и изпратена в Сибир?
— Да, той е подлецът.
— Чувствам се длъжен да кажа няколко думи на този човек — процеди през зъби Пикардин и понечи да слезе от купето.
Но Павловна го задържа.
— Ако ме обичаш — му пошепна тя, — нека се отдалечим веднага оттук. Остави този негодник. Той няма да избегне злощастната си съдба, защото Бог наказва клеветата.
Емил направи знак на кочияша. Купето потегли. Тогава избухна някакъв саркастичен смях.
— Ще се видим пак, красавице Павловна! — викна гърбавият Питу с глух глас. — Виждам, че щастието ти се е усмихнало и си станала знатна и богата дама. Но не се знае още…
Колата бързо отмина. Но хубавата жена беше припаднала върху гърдите на съпруга си, който нежно я държеше. Гърбавият Питу гледаше зад купето, докато то изчезна от погледа му. После той радостно потри ръце — неговият обикновен жест, когато се чувстваше доволен и добре разположен.
— Я виж ти — каза си той със злобна усмивка, — все пак не ме е напуснало напълно щастието. Едва се върнах в Париж като скитник и вагабонтин без средства, с окъсани дрехи и пробити обуща и веднага ми се удава случай за блестяща сделка. Тази Павловна стана златна мина за мен и сигурно ще съумея да я експлоатирам. О, Питу не е загубен, макар и да няма нито сантим в джоба си. Извънредно хубава е тази Павловна и изглежда е налетяла на голямо богатство. Трябва да узная с кого се е венчала.
— Кажи ми, кой е мъжът, приятелю — обърна се гърбавият към стоящия наблизо клисар.
Черковният служител измери с презрителен поглед непознатия дрипльо от краката до главата.
— Не съм ти никакъв приятел аз — му каза, — но щом като си толкова любопитен, ще ти отговоря. Съпругът е Емил фон Пикардин, а хубавата булка се казва Павловна Мирович. Навярно искаш да отидеш у тях и да изпросиш нещо?
— Аз не прося — сопна се Питу сърдито и обърна гръб на клисаря.
После се загуби бързо от очите му. Докато пресичаше уличката, мислеше къде да отиде. Най-напред трябваше да посети баща си. После му предстоеше колкото може по-бързо да направи визита на господин Дьо Ла Бриер, който трябваше да го приеме отново на служба, нещо повече дори — да го повиши. Не беше ли изпълнил деликатната мисия да заведе Павловна в Русия и да хвърли върху нея фалшивите обвинения? Господин Дьо Ла Бриер искаше да бъде отстранена незаконната дъщеря на неговата жена и Питу му послужи като инструмент в тази сделка. Наистина, беше страдал, служейки му. Тези страдания господин Дьо Ла Бриер не можеше да му отрече. Сега трябваше да му се отплати. Ето защо след като поразмисли Питу реши да отиде най-напред при префекта на полицията. Защото той познаваше добре баща си. Ако му се яви така в дрипи, преди да постъпи на служба, не би могъл да очаква абсолютно нищо от стария скръндза. Ето защо се упъти към дирекцията на полицията. Каза на чиновника, без да съобщи името си, че желае да говори по важна работа с префекта. Помислиха, че този неизвестен дрипльо иска навярно да информира за някое извършено престъпление и съобщиха на началника си.
Господин Дьо Ла Бриер се намираше в работния си кабинет. Той нямаше навик да отказва на когото и да било, да бъде приет, затова нареди да го пуснат да влезе.
Префектът седеше зад бюрото си, зает с проучването на купчина документи. Едва след известно време той вдигна глава.
— Какво искаш? — запита той.
За голямо негово учудване чу в отговор гръмък смях. После човекът се приближи към бюрото.
— Имам да ви съобщя една тайна — прошепна дрипльото.
— Кажи какво имаш за казване.
— Един човек, за когото вие мислите, че отдавна е умрял, а той е още жив.
— Какво целиш с подобни намеци?
— Да научите, че и от сибирските полета човек може да се върне.
Префектът трепна. Обзет от неочакван ужас, остана безмълвен на стола си.
— А, струва ми се, че далечен мрачен спомен започва да си пробива път в паметта ми…
— Взрете се по-добре. Не ме ли познавате вече, господин префекте?
Документът, който префектът държеше в ръка, падна на пода.
— Възможно ли е? — измърмори той. — Не… не може да бъде…
— Защо да не е възможно? — изсмя се в лицето му Питу. — Не се ли случва всеки ден да се появи някой, за когото се мисли, че отдавна гние в земята? И нима вие си въобразихте, че вашият верен и предан Питу ще понесе с примирение руската нагайка или ще остане завинаги затворен в някоя живачна сибирска мина, без да направи дори опит за бягство? Да, аз съм, господин префекте, и трябва да бъдете щастлив, че ме виждате. Дьо Ла Бриер трепна.
— Ти си измамник — прошепна в уплахата си той.
— Наистина, приличаш на Питу, който изчезна, но не си Питу.
Гърбавият погледна префекта с поглед, пълен с отчаяние. После нещо му мина през ум:
— Невъзможно е да не ме познавате, макар че стоя пред вас в дрипи. Лицето ми се промени много малко, само съм отслабнал и силно пребледнял. Но най-доброто доказателство за моята самоличност е моята гърбица. Или вие мислите, господин префект, че един лъжец е в състояние да си направи естествена гърбица. Не е стигнал още дотам светът на измамниците. Струва ми се, че вие просто не желаете да ме познаете. Знам твърде много работи. Аз измъчих по ваша поръка едно младо момиче, дадох лъжлива клетва също по ваша поръка и по такъв начин предизвиках изпращането на това момиче в Сибир. Сега, господин префектът смята, че това момиче е отстранено и той би желал да премахне и единствения свидетел…
— Дори и така да бъде — отрони префектът тихо, — какво би могъл да сториш против такова мое решение?
— Ако е така — опита се да се изправи доколкото гърбицата му позволяваше гърбавият, — вие, господин префекте, бихте извършил фатална грешка, заради която по-късно ще се каете. Аз зная вашата тайна и ще се възползвам от нея.
— Никой няма да ти повярва. Подлостта, извършена в Петербург, не направи по мое поръчение. Или може би искаш да кажеш, че и книгата, която открадна от дирекцията на полицията, открадна все по мое поръчение?
