страна и на когото Павловна беше подарила жълтицата. Той тръгна подир княза като се мъчеше да не бъде забелязан.
На тържеството Мирович беше пил много. Той не обичаше да пие, обаче днес го мъчеха ужасни спомени и искаше да ги забрави и потуши с шампанско.
Челото му гореше и кръвта му бушуваше с младежка сила. Студеният нощен въздух му подейства успокоително. Часът бе три, когато князът спря пред къщата на госпожа Легуве на улица „Наполеон“. На петдесет крачки зад него вървеше просякът.
Мирович извади от джоба си ключ и отключи вратата на къщата. Просякът седна на един камък, близо до уличен фенер, наведе глава и изглеждаше, че спи.
Дочуха се тежки стъпки по улицата. Патрул обикаляше квартала. Войниците забелязаха заспалия просяк, отидоха при него и силно му извикаха:
— Тук не се спи!
Парцаливият старец извади от пазвата си картичка, показа я на патрула, без да ги погледне и пак я скри. Войниците поискаха извинение и тръгнаха да продължат обиколката.
В това време Мирович стигна до своята стая. Той запали лампата, хвърли балтона и фрака си и запали печката.
— Има ли някой между тия високопоставени личности и почтени хора, които преди малко присъстваха на тържеството в моята къща — си шепнеше той, — който би помислил, че богатият княз Мирович, бащата на прекрасната Павловна сега е тук и фалшифицира банкноти? Ала Бог, който прониква в душата ми, е свидетел и знае, че аз твърде отдавна щях да изоставя този разбойнически занаят, ако Жаксон с всевъзможни заплахи не ме заставяше да го продължа.
Князът въздъхна дълбоко.
— О, този Жаксон — продължи сам да си говори Мирович, — ако не бях се срещнал с него, нямаше да изпадна до такава степен. Така е било и така ще бъде: едно зло води след себе си друго! — шепнеше си той, рисувайки с лилаво мастило банкнота от хиляда франка. — Бях принуден навремето да си послужа с него — инак не бих могъл да приведа в изпълнение отмъщението си. Оттогава като пиявица се е залепил за мене и не мога да го отстраня, защото се боя да не ме издаде.
Князът наведе глава над рисунката, видът на банкнотата се очертаваше все по-ясно. Той имаше дарба и при добра школа и почтен живот би станал първостепенен художник. Ала съдбата е искала да се случи съвсем друго. Всевъзможни сплетни, лошата му кръв и условията го заставиха да стане разбойник и когато получи като дар от небето любовта на една чиста жена — тогава отново у него се пробудиха добрите чувства, ала беше вече късно. Бащата на любимата му го смяташе за разбойник и крадец и се отнасяше грубо с него. Този отличен рисувач стана виртуозен фалшификатор. Някой похлопа на вратата.
— Жаксон и пак Жаксон, ах какво не бих дал само да се избавя от този подъл човек.
Князът стана и отвори вратата. Англичанинът влезе. Той седна със запалена цигара на един стол, държейки бастун в ръка и с шапка на главата. Мирович заключи вратата.
Без да проговори, руснакът продължи да работи.
— Ще ми покажеш ли съкровището си? — запита след малко Жаксон.
— Кое съкровище?
— Половината милион руски и френски банкноти, които от любов към твоята Павловна ще дадеш на граф Естерхази?
— Но защо искаш да ги видиш? — попита го Мирович. — Няма защо да се интересуваш, защото няма да имаш работа с тях, вече ти казах, те станаха великолепни.
— Искам да видя половин милион заедно. Къде си ги скрил? Навярно, на такова място, че и полицията да не може да ги намери, дори ако претършува цялата къща.
— Не се грижи, никой не би могъл да ги намери, ако аз не го поискам.
Жаксон нищо не отговори. В стаята се възцари подтискаща тишина. Неочаквано англичанинът бутна с бастуна си графа по рамото.
— Ей, Мирович, измислих историята — каза той.
— Коя история? Какво искаш да кажеш?
— Ти няма да дадеш банкнотите на графа, а на мен. — На тебе? — Руснакът скръсти ръце на гърдите си и учудено изгледа Жаксон.
— Да, на мене, на мене, на твоя приятел Франк Жаксон! Ти трябва да ми ги дадеш.
— Но с какво право ги искаш?
Мирович каза тези думи с тих и спокоен тон, макар и вътрешно да кипеше от злоба.
— От всичко ще се отрека — каза англичанинът, поставяйки бастуна си встрани, — защото си станал много горд и отиваш право в бездната, но аз не съм толкова глупав, че да ме затворят заедно с теб.
— С една дума — желаеш да се отделиш от мен?
— Да, искам да замина за Америка. Фалшификаторът остана радостно изненадан, като чу тези думи.
— Ти искаш половин милион във фалшиви банкноти и с това ще смяташ нашите сметки за разчистени, разбрах ли те добре?
— Да, знаеш, че с празни ръце не може никъде да се отиде.
— Зная! Ще получиш половината милион.
— Дай ги! Ако са толкова сполучливи, както ги хвалиш, тогава ще съм ти благодарен.
Англичанинът скочи от мястото си, в очите му се четеше страшна алчност у Мирович остана привидно спокоен.
— Не ти говоря за готовите вече банкноти — каза тихо той, — тях утре ще дам на граф Естерхази, а ти, приятелю, ще трябва да потраеш два месеца и тогава, давам ти честна дума, ще получиш своето.
— Но ако не искам да чакам? — рече Жаксон. — Ако настоявам още днес, още сега, сега да ми ги броиш, какво ще речеш, Григорий Мирович?
Руснакът изгледа презрително Жаксон.
— Тогава ще те изгоня и няма повече да се грижа за тебе.
— Безсрамник — кресна англичанинът, — полски вагабонтин, забрави ли, че си в ръцете ми? Само една моя дума и полицията ще хване затворника, крадеца, убиеца и ще го изпрати в Русия. Разбра ли? — изкрещя още по-гневно англичанинът. — Да кажа ли тази дума?
— Кажи я! В такъв случай заедно ще заминем за Сибир, понеже, когато аз убивах, ти беше на пост. Аз фалшифицирах, а ти разменяше и разпространяваше банкнотите и живееше като княз. Иди сега и ме предай на полицията.
Жаксон впери поглед в него без да проговори. Той не очакваше, че жертвата му ще се съпротивлява. Но той имаше и друго средство, в сигурното действие на което беше уверен. Англичанинът се изкикоти.
— Имаш право — каза той, — би било глупаво от моя страна да те предам. Не искам да имам работа с полицията. Ще имаме работа с хубавата Павловна. Също и с майор граф Естерхази.
После се наведе над Мирович и му пошепна на ухото:
— Утре, когато младоженците ще бъдат готови, за да отидат в църквата, ще ги помоля за един разговор. И тогава всичко ще узнаят: кой си ти, какво си правил, какво вършиш и от каква кал си измъкнал твоята Павловна. Ха, ха, графът ще остане учуден, когато узнае в каква смет се е родила любимата му и каква е зестрата, която…
Жаксон не успя да каже нищо повече. Мирович скочи и в ръката му блесна остър нож. Това беше истинска кама, с която фалшификаторът режеше хартията за банкнотите. Докато Жаксон го заплашваше, той беше извадил ножа от чекмеджето на масата. Мирович замахна. Камата се заби до дръжката в гърдите на Жаксон.
— Убиец — опита се да извика изнудвачът с дрезгав глас, — убиец, ти ме…
Струя кръв бликна от устата му и гласът му заглъхна. Промушеният падна на пода. Мирович се нахвърли върху него като звяр. После го улови за гърлото и започна да го души.
— Иди сега при моята Павловна — изхърка побеснелият руснак, — иди и разправи всичко, побързай, не губи време. Ти можеш, Жаксон, да ме опропастиш, да погубиш щастието на детето ми, но най-после дойде твоят час, часът на отмъщението, най-после ти онемя.
Тялото на англичанина потрепера и се изпъна. Минаха няколко минути. Мирович гледаше ужасен
